ИЗ „ МЕМОАРИ” ( 1977 )

Владимир Русалиев


АНТОН  СТРАШИМИРОВ


29 декември 1929 г.

Ние нямаме литературна критика. У нас съществува така наречената професорска литературна критика, която е сковавала, а не окрилявала. И тази професорска литературна критика е играла само пагубна роля в развитието на българското литературно творчество.

11 април 1931 г.

Ние нямаме критика. Няма го призвания критик да чертае пътища, да посочва, да открива таланти. Ти знаеш ли Владимир Василев да е открил някого? Другите ги откриват, а той после  ги взема при себе си - в списание „ Златорог”. А този, който не може  да види дарбата още когато се заражда, той не е никакъв критик.

- Всеки ясновидец е пророк само за своето време. Утрешният ден ще има своите пророци! А гениалността, която само надхвърля всички максими, е неизмерима за своята съвременност, и , значи, не служи и не може да служи за показател.

16 май 1931 г.

Така след четиридесет години писателска и обществена дейност аз съм без собствено жилище, без пари и без никакви изгледи да си осигуря старините.

21 май 1931 г.

Днес България няма на кого да се опре. По-рано Русия, така или инак, но винаги стоеше зад гърба й. А сега от всички страни само врагове. Не виждам никакъв изход.

19 септември 1931 г.

Иван Вазов е действително много голям писател. С него не можем да сравним никого от нас. Разбира се, тук не става въпрос за Христо Ботьов. Ботьов е изключително явление. Той е гениален поет.

Иван Вазов сътвори епохално дело. И аз често мисля каква би била нашата литература без него, без „ Под игото”, „ Епопея на забравените”, без „ Иде ли?”, „ Една българка” и най-после без неговите бележити пътеписи и сред тях „ Великата Рилска пустиня”. Тия негови творби могат да заемат едно от първите места във всяка чужда литература, е то без да се махне нито стих или един  ред. Това е наистина безсмъртно дело.

22 декември 1931 г.

- Преди седмица ти ми говори за предчувствието на Димчо Дебелянов, че ще бъде убит още в първото сражение, и за една негова безсънна нощ на фронта, през която той дълго е мислил върху Спиноза, и за неговото безстрашие пред смъртта. Твоите думи подариха и на мен една безсънна нощ. Аз мислех, че също така, с такова предчувствие, замина за бойното поле и Илия Иванов -Черен. Той дойде при мен в ран час, след превалянето на нощта, когато падат есенните мъгли. Беше с раница, с паласки, с пушка - старши подофицер от Първи софийски пехотен полк. И само след десет дни при тежките и кървави сражения при Селиолу, на девети октомври 1912 година, Илия Иванов-Черен беше мъртъв - измушкан от десетки турски щикове. Разказваше ми тогава сред покритото и напоено с обилна кръв поле един ранен войник от неговия полк: „ Ние бях челен отряд. Той беше до мене, когато отстъпвахме. Намерих го после - измушкали го в гърдите. Погребахме го на могилата до двете дървета с още един войник и офицер.”

Аз плаках тогава, знаех какво сме загубили, защото Илия Иванов- Черен стоеше по-горе от всички. Аз го бях опознал още от неговите ученически години в Казанлък. Там учителствувах. Още тогава той, син на бедни планинци от Габровско, правеше впечатление на човек, който е изживял голяма скръб. Живееше в тежка оскъдица и гладуваше, а през лятото неговите родители са го водили на жътва в Добруджа и на работа в разни керемидарници и постройки, където е изнемогвал от изтощителен труд. След завършването на педагогическите курсове Илия Иванов-Черен учителствува из Провадийско и Делиорман. И тогава започна нашата кореспонденция. Аз си пишех само с него, а всички други мои ученици сякаш бяха забравени. Няколко години след това моят „ Мавър”, както отдавна го наричах, дойде в София като преподавател в новооткрития институт за слепите. И от тоя ден ние станахме неразделни. Той започна да ми чете своите разкази и да ме въвежда в сложния и неразгадан мир на своята слънчева душа. Аз бях изпълван с растящо удивление след прочитането  на всеки негов разказ и ги печатах в списание „ Наш живот”. Така се явиха един след друг неговите знаменити разкази „ Буря”, „ Безумец”, „ Апокриф, „ В памет на великия писател” и др. По-подробно за Илия Иванов-Черен аз съм разказал в последните страници на моя роман” Вихър”.

И Антон Страшимиров млъкна. Той беше дълбоко развълнуван, както и всеки други път, когато ставаше дума за Илия Иванов-Черен.

17 септември 1935 г.

Всяко написано нещо - разказ или статия - трябва да бъде прочетено по няколко пъти преди напечатването. Да се прочете в различни настроения: когато си весел и когато си тъжен, мрачен, гневен. И ако при всичките тия настроения написаното се хареса, значи, хубаво е. ако не се хареса - трябва да се преработи.

 


СТИЛИЯН  ЧИЛИНГИРОВ


 

27 септември 1931 г.

Писателят трябва материално обезпечен. Така той ще бъде силен и нищо няма да го сломи. Нали виждаш какво направиха с мен. След тридесет и пет годишна литературна и обществена  дейност, след като написах над осемдесет книги, хиляди статии, десетки студии, след като посветих над двайсет години на читалищното дело, аз бях изхвърлен на улицата като непотребен вече, и то по такъв унизителен начин. И сега съм принуден да вземам часове в Чирашкото училище. От 18 и половина до двайсет и един часа всяка вечер трябва да предавам, да хабя сили и нерви и да загубвам по тоя начин всичките си вечери… Но няма какво да прави. Трябва да се издържа семейство - жената, децата.

1932 г.

Не прави за другите нищо тоя, който прибира всичко за себе си.

Нашия писател бихме могли да оприличим на едно екзотично растение, което още си дири почвата и въздуха. Кога ще ги намери, зависи не от него, а от градинаря. А тоя градинар е целият български народ. Ако той иска да има литература, ще я има; ако не - ще продължава и в бъдеще да се кланя доземи на чужди фалшиви величия.

13 октомври 1932 г.

- Три неща ще спечеля от моя юбилей - каза той още при влизането ми. - Първо: разнебитено сърце. Второ: хиляди огорчения, и трето: ще си подредя библиографията и ще събера всичките си печатани тук и там стихове, разкази и статии. Седя тия дини и си мисля - защо ли правя всичко това? Какво значение ще има за бъдещето моето литературно дело? И дали въобще някой ще спре тогава поглед на моите книги?

19 юни 1935 г.

Не знам, но положението е крайно напрегнато. Съвсем случайни хора ръководят съдбините на цял народ, а за нас, писателите, хората на изкуството, никой нищо не мисли. Дано бъдещите поколения бъдат по-честити от нас!

19 декември 1938 г.

- Гладуват и страдат, разбира се, прогресивните писатели, идеалистите, честните, а тия, които умеят да се пребоядисват, да си огъват гръбнаците - те живеят в охолство, те смучат фондовете и скитат по чужбина.

25 август 1941 г.

- Във Владая бях на квартира у една учителка. Ровех се из библиотеката й. И само една книга намерих с всичките й страници. Всички други бяха без цели коли, без начало и край. Попадна ми там една книга за Тарзан. Много глупава книга, но и много научих от нея. И съм доволен, че я прочетох. Понякога и от най-глупавите книги може да се научи по нещо…

25 август 1942 г.

Мисли на Чилингиров:

- Да пишеш стихове е нужен талант, но да внесеш съдържание в тия стихотворения - за това трябва голяма култура.

- Нищо друго не обичам освен работата. Не мога да уважавам човек, който не работи.

- Когато настъпят дни на апатия, на нежелание за работа, когато не съм могъл нито да се храня, нито да спя - тогава съм превеждал. Тъй преведох Панайот Черна.

- Не, аз не съм ученик на професор Иван Д. Шишманов, а негово създание.

- Обесиха Левски и имаме един велик българин. Иначе той при управията ни нямаше да бъде назначен и за разсилен на Народното събрание.

9 януари 1943 г.

- С една или две книжки не се става писател - казва той. - Трябва да се напишат томове. Може в тия томове и глупости да има, но все пак в тях ще се намери нещо хубаво. Ето аз имам тук 45 тома Гьоте. Тридесет от тях не бих подписал дори при условие, че ще ми сложат главата на гилотината. Но другите петнайсет тома са знаменити. В тях е геният на Гьоте и неговото безсмъртие. Трябва да се работи, за да се създаде нещо голямо и значимо…

25 май 1943 г.

След интересните разговори Чилингиров поиска бележника ми и там със зелено мастило написа:

„Владо, помни: дъбът расте и крепне след бури; само тревата се развива при спокойно и тихо време.”

15 юни 1943 г.

Писателят трябва да бъде високо нравствена личност. Той трябва да излъчва благородство и светлина.

- Непризнателността, отплатата със злоба и коварство най-много са ме терзали в моя живот.

8 ноември 1958 г.

Сред тесен семеен кръг Чилингиров празнува рожден ден - навършва 77 години. Всички са седнали в хола, който е и приемна. Водим общ разговор на различни теми. По едно време го запитах дали са го поздравили от Съюза на българските писатели.

- Не - с болка отвърна Чилингиров. - А може би така е по-добре.

 


ТЕОДОР  ТРАЯНОВ


 

14 юни 1926 г.

Поетът не върви след народа си, а е водач.

30 декември 1927 г.

Аз дължа моя поетически дар изключително на майка си, една благородна жена, с висока  култура и най-нежно сърце. Тя първа ми вдъхна любов към книгите и ми разкри съкровищниците на големите поети.

29 май 1929 г.

Усамотен сред развоя на българската белетристика стои Илия Иванов-Черен. Той е неосъщественият български  Анатол Франс. Аз и други път съм ти говорил за Илия Иванов-Черен. Към това можеш да добавиш писаното в послеслов на „ Български балади” и „ Магьосникът с черни очила”, посветено на него. За Илия Иванов-Черен може винаги да се говори. Той беше най-умният, най-мъдрият сред нас. Всички го слушахме. Говореше увлекателно, тихо…

8 октомври 1931 г.

Ботев е брат на Спартак.

 


НИК. ВАС. РАКИТИН


 

13 януари 1930 г.

Скоро четох един роман от Марсел Пруст. Едва го дочетох. Много е изкуствен. Всичко е натъкмено, изгладено. Къде са романите на Достоевски, на Горки, на Балзак, на Емил Зола!

6 февруари 1930 г.

Вие от София съвсем сте се откъснали от народа, от неговите мъки и неволи. Голяма част от писателите са се приютили около фондовете и мълчат. Избиха цвета на народа, безследно изчезнаха трима поети, а те мълчат.

 


ЕМАНУИЛ  ПОПДИМИТРОВ


 

5 декември 1929 г.

- Пророчествата в областта на литературата са се оказвали почти винаги неверни. Все пак мене ми се струва, че ние, макар и малък народ, ще имаме едно сериозно и силно изкуство; че нашата литература се ориентира ( а за в бъдеще още повече) към израза на нещо дълбоко национално - да стане тълкувател на българския дух. Ето за каква литература говоря и какво разбирам под национална литература ( а литературата не може да бъде ненационална).

9 юли 1934 г.

Моите учители бяха Пушкин, Лермонтов, Байрон, Гьоте, Шилер. От тези велики извори направо пих и затова не се отдадох на модернизма. Вървях по средата и не знаех откъде да започна и къде да спра. И сега се чудя как съм написал моите песни! Но младостта е непобедима и неизтощима.

10 септември 1936 г.

Аз разбирам много добре пантеизма на Гьоте, и любовта на Иван Вазов и на Алеко Константинов към природата. Представяш ли си какво би била руската лирика без кавказките вдъхновения на Пушкин и Лермонтов? Няма голям поет и художник, който да не е обичал природата. Да не споменавам Байрон и Шели, Левитан и Шишкин и нашия рано угаснал Никола Петров.

12 април 1937 г.

Жената може да издигне твореца до безпределни висоти, но тя може да го хвърли в бездни и да го унищожи. Представяш ли си какво би бил Достоевски без Ана Григориевна и Фридрих Шилер без Шарлота? И над много други велики поети и писатели  са бдели жени с лъчезарни души и любящи сърца. Ние, поетите, сме като децата. За нас трябва да се грижи някой.