КИСЛОРОД

Дарина Дечева

КИСЛОРОД

Аз си зная с кого всяка вечер се скитам,
колко летни луни наизуст преброявам.
Колко риби накарах без криле да политнат
и защо враговете ми все посиняват,

щом усетят морето - закачливо и плитко -
как им пълни обувките с пясък и люспи!
От отдавна не зная и за време не питам
и с чадъри си плавам из локвите мръсни.

А пък ти си за тях хайманата, пирата.
Но обичаш вълните, сякаш стихове пишеш.
Затова пропусни всички други нататък,
досами небосвода вместо нас да подишат

от нахалния въздух с миризмата на пясък
и да видят ята от танцуващи риби.
Колко още е нужно, за да стане по-ясно,
че луната не струва и едната им риза,

а обувките всъщност са мидени къщи
и из локвите плава се само с чадъри,
и когато вали - те остават си същите,
и морето по принцип съвсем няма дъно?!

Аз си зная с кого от отдавна се скитам,
на чии рамене всяка вечер заспивам.
И сънят ми е кръгъл като лунната пита.
Затова имам смелост да знам, че съм жива!


 

ДОСТАТЪЧНО

Не си представях любовта така -
канарче на балкона, прани дрехи.
Дежурните кафета, все на крак.
И въздух отеснял, познат и рехав.

Достатъчен за цъфналия кактус
и старото мушкато, дар от мама.
За сутрешното топло тихо “Как си?”,
след нощите, в които плача нямо.

Достатъчен за теб. И за канарчето.
Но явно недостатъчен за мене.
Очите ми са пълни. Като нарове.
Морето си е все до коленете.

Представях си я любовта така -
достатъчна, за да взриви простора!
Единствена. Веднъж. И не на крак.
Желана като смърт - да не повтори!

Кафето е на масата. Ще тръгвам.
Секунда - да досъбера прането.
Обичам те! За другото - излъгах.
Довечера ще ти сваря спагети.


 

ДЕЖА ВЮ

От тебе ми останаха две бръчки.
До гуша дъжд и куп оксиморони…
Привичката да ми е ей тъй мъчно
и лъсната до огледало броня

на взора ми, разполовил всемира
и двойника си срещнал най-накрая.
Отново съм в нозете на баира.
За ураган по тишина гадая.

След теб си свих света. Очи останах,
а те зимуват бързо, сбрани в миди.
Напролет лъскам първо тях - до рана,
та дойдеш ли - за пръв път да се видим.


 

ЕСКИЗИ

Днес светът е различен - изглежда по-хубав такъв!
Вироглав и усмихнат. И някак дори симпатичен.
Заприлича ми даже на пъпна живителна връв.
Топло синьо парченце в очите на старо момиче.

И за миг оживя. Непокорен и празничен вятър.
Кръшен възел на кръста ми - пламък в разцъфнало цвете.
И сега се завръщаше в мен като циганско лято.
В мил ескиз се превърна небето. И мигом потече.

А до вчера той беше отрязък, на който прилича
всяка улична локва, захлупена с тонове кал.
Днес светът има цвят на поникнали свежи иглики.
Моят свят… И небето е празник, напук оцелял.

Той си беше такъв и преди. Точно толкова шарен.
Точно толкова ниско над мен, че сърцето да спре.
И високо. Достатъчно бе да прилича на рая.
Но тогава за мен беше ням. Като глухо дайре.

И разбрах днес едва, че светът ми не е по-различен.
Той е бил вироглав и преди. И видях го такъв.
Моят свят е ескизи от младост и дъх на иглики.
Златни пафти на кръста, по-живи от пъпната връв.


 

ПРОЛЕТ

Закука пролет. Кърът се свести.
И се зачудих пак какво да сея.
Преди посявах хилави вини.
А днес са времена за епопеи

от думите, пришити с бял конец
по крайчеца на вехтите ми дрехи.
Настана оран за парче небе,
изчистено от вчерашното ехо.

Ще засадя сега прастари думи.
И те ще никнат нови, като утро.
Останали излишни помежду ни
в пръстта ще им е в пъти по-уютно.

Закука пролет - като че поличба
за новата реколта от надежда.
На твоя кър е пусто - нищо лично.
А аз във моя пролет си отглеждам.