ВОЙНИШКИЯТ ДЪЛГ
Дълго време считах случката с Гюро Михайлов за измислица. „Умрял като Гюро Михайлов на поста си.” Тази фраза ми беше противна. Защото се употребяваше за подигравка на “наивниците”, които могат да жертват живота си за нещо, излизащо извън понятията за еснафско благополучие.
Някога, много отдавна, някакъв войник изгорял на поста си, понеже нямало кой да го смени. Смъртта му изглежда безсмислена - нали и туй, което е пазил, изгаря заедно с него? Тогава за какво е умрял? В името на какво?
Човек търси смисъл в своите постъпки, още повече, когато се касае за живота му. Той се хвърля в атака под куршумите, за да защити родината си. Взривява под себе си граната, за да не издаде своите другари. Втурва се в горящ автобус, за да спаси хората в него.
Но в случая какво е накарало човека да презре ужасната смърт? Страх от наказание? Безпределна войнска преданост? Стремеж към подвиг и слава?
Няма ли нещо тук нередно, измислено? Един обикновен нещастен случай не е ли бил още тогава преиначен и раздухан?
На тия въпроси никой не можеше да ми отговори. И аз се съмнявах дали изобщо Гюро Михайлов е съществувал.
А той е съществувал.
Между старите си книги пазя един том, останал от дядо ми. Томът съдържа две течения на списание „ Войнишка сбирка” от 1896 и 1897 г. Опитвал съм се някога да го чета, но съм го оставял. Тогава, изглежда, не съм изпитвал дори любопитство към старите издания.
Сега се вглеждам в него с по-други очи.
Здрава кожена подвързия, тънки пожълтели листи, хубави ясни шрифтове, на места по- едри от обикновено. Предназначено за необразованата войнишка маса, списанието е нещо като малка енциклопедия: стихове, разкази на известни тогава писатели, поучителни случки от войната, спомени от турско, природознание, анекдоти, даже сценки. На първо място, разбира се, материалите, свързани с обучението и възпитанието на войника: “Отечество”, “Държава”, “Войнишка чест”, “Знаме” и др., събрани в приложението “Войнишка христоматия”. Именно под заглавието “Войнишка чест” намерих описана случката с Гюро Михайлов.
Авторът започва с разяснение на понятията “чест” и “войнишка чест”. “За честта си - се казва там - войникът трябва да е готов да умре.” За автора добър войник е този, който се стреми и е “най-близо до съвършенството”. Такъв, казва той, е Гюро Михайлов.
Ето накратко и описанието на случката.
Гюро Михайлов, войник от първа дружина в Пловдив, срещу Коледа на 1880 г. бил часовой при паричния ковчег на главния щаб. Сградата, суха и направена повече от дърво, пламнала изведнъж от всички страни. А Гюро Михайлов чака да го смени разводачът. Викат му да бяга, а той казва, че без разводача не може не може да напусне поста си. Помислили, че се е побъркал, и поискали да го изтласкат, но той насочил пушката си и извикал: “Назад!”. Втори път му викат: “Гюро, бягай, разводачът няма да дойде, той изгоря.” Но Гюро отговаря, че без разводача не може да напусне поста си. И изгаря. На другия ден в развалините намират пушката и останките му. Заедно с него загиват още четирима войници.
Има стихотворение от народния поет Иван Вазов “на изгорелите войници, станали жертва на войнишкия си дълг”. То завършва със следния куплет:
Спете тихо!… България праща
Вам венец и от зло се не плаши,
таквиз синове честни дор ражда,
дор я кичат гробове кат ваший.
Да, България познава славата. Окичиха я хиляди гробове на честни народни синове, паднали със съзнанието, че дават живота си за родината. Станали жертва на войнишкия си дълг… Тъжно е, че в тъмното ни минало те са били призовани да вършат това за една чужда кауза…
Забележете, Иван Вазов не посвещава стихотворението си само на Гюро Михайлов. Не може случката да не му е направила впечатление. Но той не я дава за пример, както това е сторил авторът на “Войнишка чест”.
И все пак Гюро Михайлов е герой. Тъжен герой на една тъжна действителност.
Затварям тома и разглеждам с благодарност златните букви на корицата. Най- долу е името на дядо ми. Минал по пътищата на всички войни, той се връща от фронта с намерение да подреди в мир и труд живота си. Но умира от пневмония. Списанието навярно му е било твърде скъпо, за да го подвърже тъй луксозно при тогавашната немотия и да го остави на потомците си, докрай изпълнил своя войнишки дълг.
