ФРАГМЕНТИ

Лияна Фероли

* * *

И жрец, и демон е човекът. Като щъркел с единия крак в блатото, а с другия в себе си, в Космоса. С черните пера в делника. С белите – в празника. Т.е. – тук е и го няма. Един вечен Ахасфер. Без да му е нужен покой. Добре че Ева му даде капката сълза. Самата себе си. Кръвта и млякото в едно. Млечният път и целият Всемир.


Истинското творчество

То не е в продукта, а в процеса. Когато престане да бъде работещ момент, вече е крайният. А за да не превръщаме живота в продукт, трябва да го оставим да тече като процес, който не задържаме или утвърждаваме. Но не като преднамерено наблюдение с контрол, а като леко напомняне-потупване, като автоматично осъзнат импулс на съдбата.
Нещата, които се случват в него, сами по себе си, притежават свои достойнства, без да ги приспособяваме към представите си за движение, за творчество, защото така бързо се изчерпват и ограничават, а така и доста напрягат живота, поради напрежението от непрекъснатото следене и съпоставяне с очакваните резултати. А мигът е мъдър, умен, самостоен, навременен, самодостатъчен, каквото и да съдържа, като истинското творчество.
Ако му позволим да формира контурите, образите и аромата на живота, то ще се придвижи във все по-светли пространства и състояния, преливащи едни в други и носещи усещането за непрекъснато сътворяване. Просто трябва да се оставиш да те води и да му се възхищаваш като на нещо самостойно, а не да се възтрогваш от собствените си умения да бъдеш негов проводник. Тогава то се превръща в неизчерпаем източник на съзидание, защото е Божие дело.


Свършват думите

Стене въздухът. Отекват стъпки на раздяла. Скоростта е бягство. Лудешко.
Виелицата – думи стихва уморено. Морето й преминава в дъжд. А той в последни капки. А те, преди скрежеца да ги овъгли в бяло, помахват с ангелски пера за сбогом и за добре дошло на поточето – ромон. Водопадно падащо от небето. И ръсещо с искриците – Слово. Идва Огън. Светлината ражда себе си. Прегръща мрака. С раните му изцелени. По моста на огнената жажда идва Животът.


* * *

Думите ми… Търсещи себе си и извора, утоляващ жаждата им за святост. Уморени, задъхани, разпънати, препънати, изтръпнали мои, от очакване.
Ако можехте да изтупате скрежеца от себе си и да разсеете пустотата, да изпълните вакуума на опаковката си със свежестта на безкрая…
Обрученици мои, обречени да не стигате до същността си, изпращам ви в покоя на самостта, в която скрита е молитвената светлина. Там да замълчите глухо и нямо, докато се изпълните с предопределеност и превърнете символа в действие, мъдростта в щедрост и тайнството в истина.
Тогава ме докоснете с крилата си, макар и в миг на поглед, дихание или аромат.