(СПОМЕНИ)

Анна Мария Станоева

“Всеки голям поет е една вселена, към чиито галактики ние пътуваме през целият си живот.”

                                                                                                                  Иван Давидков

Бях на летуване в Берковица. Едно приятно кътче в паметта ми носи облян от слънце спомен, бране на диви шипки и глогини, нощи пълни със щурци, утрини с дълбоки, прохладни улици с цъфтящи акации, меки хълмове с глухарчета и жълтурчета, магарешки бодили…шумолене равно и постоянно на реката, която редовно посещавахме почти всеки ден.
Носехме си домати, сирене, селски хляб и айран в шишета. Имахме и студена вода, защото около обяд ставаше голяма жега - време за скакалци и пъстри гущерчета…
двете със сестра ми скачахме след тях и се опитвахме да уловим някое в буркан от компот.
Точно в един такъв ден видяхме бяло кученце с много умно изражение, кучето кротко се щураше около нас, без да се плаши. Скоро се появи и неговият господар - симпатичен господин със сламена шапка. Разприказвахме се. Към нас се присъединиха майка ми и нашите приятели - семейство, с което летувахме, пианист-корепетиторката на опера Варна, Дарина Кръстева и съпругът й Кирил Кръстев - един от големите оперни певци на България.Човекът ни покани във вилата си, която се намираше сравнително близо. Сподели, че Берковица и реката й са скъпа част от живота му. Така за първи път се запознах с Иван Давидков.
Почерпи ни с храна, която помня до ден днешен - прясно печена содена питка, най-обикновена, сладко, черно грозде, диня и мляко от козата! Някои си пийнаха и турско кафе, но аз няма да забравя вкуса на този ръчно месен хляб и млякото.
След този ден се срещахме почти всекидневно докато завърши престоят ни в Берковица. Това сложи началото на дългогодишно приятелство и много незабравими мигове с човека, поета, писателя и художника - Давидков.
Завинаги го запомних като кротък, тих човек, сладкодумен и добронамерен.

“Никога не пиши вообще и за всичко!”… “Всичко може да ти донесе поезия, но не всичко е достойно за такава” така започна един от първите ни разговори за поезия.
Поезията бе единственото нещо накрая, което му носеше смисъл и доволство.
Имаше си собствен ритъм наложен и върху близките му хора. Кафето сутрин, неизменният тютюн, лулата, която пълнеше бавно без да бърза, обгърнат в приятен синкав облак от тайнствен, мек аромат… преглед на пресата, на нова книга, някой напорист ръкопис, донесен лично до прага на вратата от напорист човек.
И никога не отказваше, да приеме или да се ангажира… “Знам какво е. Какъв трепет изпитва всеки автор, когато носи творбата си някъде за одобрение. Защото нищо друго не може да го зарадва в този момент. Аз самия си спомням как силно се вълнувах когато занесох стихове за печат. През една студена снежна зима ги видях отпечатани и подскочих от радост. Сърцето ми щеше да изхвръкне, нямаше значение нито, че съм със старо окърпено палто, нито че обувките ми пропускат, щастлив като врабче, бях на седмото небе и заедно с един приятел се прегръщахме като луди и обезумели!”…тук се усмихваше щастливо и занесено, а споменът го огряваше целия.

“Аз нямам самочувствие на художник, защото го правя от чувство и за удоволствие. Май съм по-скоро любител с усет за цветовете!”
В стаята му имаше най-различни размери подрамки, имаше и такива с готово опънати платна. Попитах го сам ли си ги опъва и грундира. Но той ме увери, че знае и може да го прави, но напоследък предпочита готови опънати. Харесвало му, че са идеално бели и съвършенно гладки. Също като бял лист, готов да го напълниш със съдържание.
Картините, които правеше бяха изключително активни цветово.
Споделих му, че дълго време съм работила на каширани картони, но нищо не може да замени усещането от вибрацията на платното и съпротивата, която оказва на ръката.Той се съгласи и констатира, че всъщност това е удобен вариант за пленерно рисуване, защото кашетата са леки и можеш да носиш повече от едно. Аз се засмях.
Да, точно така си беше!
Не пестиш червеното и оранжевото, нали?- казах аз…Не, не! Това било въпрос на настроение, казваше и вадеше платната, подреждаше ги, за да ми обясни какво се опитва да постигне. Имаше много дървета с хълмове, тук-там човешки фигури, вази с цетя, паунови пера…Попитах го защо има толкова много паунови пера във картините му, защо навсякъде през картина-две от някъде изникват кипариси…такова изобилие от кипариси?
И ето какво ми отговори той:”Пауновите пера не мога да спра да ги рисувам, защото са прекрасни! Те непрекъснато се променят и движат на светлината и аз никога не успявам да ги уловя. За това съм решил, че няма да се откажа, докато не направя поне една работа, на която да ги харесам…но засега не съм успял.”
“Кипарисите са най-тъжните и романтични дървесни силуети. И тяхната тъга ме очарова.”
След това обяснение ми разказва как е бил по места, където кипарисите носят характер на хора.
После минаваме на морска тематика. Аз се удивявам на начина, по който създава многообразие от бяло. Бялото е един от най трудните цветове. Защото участва заедно със всички други и поема от всички чисти цветове, след което ги разлага, за да ги превърне в напълно нови такива. Без него не можеш да направиш нюанс, рефлекс или съществена промяна на локалната стойност.
И гледам белите му лодки с дълги масивни мазки, положени отривисто, бързо-омесени с едва доловим привкус на синьо, жълто, розово, тук- там кармин… и цялата тая група от бели “Красавици” е кацнала като ято птици с леко опнати платна върху тъмно-синьо парче вода от пристанищен кей. А в него същите такива пресечени със млечно-синьо, бяло с ябълков отенък , светло-зеленикаво, тук-там мацнато бързо движение от топло жълто.
Плаващите отражения на лодките сякаш танцуват. Небето е нахвърляно на заден план синьо-сиво с много плътна фактура и с много груб замах от явно грамадна като размер шпакла.
Гледам платната, които той изважда някак туткаво сякаш не му се показват. Питам защо? Не били чак толкова добри.
А тази живопис беше толкова очароваща с шеметно-увличаща подвижност, с прекрасната енергия, устрем, замах, с всичките тези сочни, изпълнени с цвят мазки на четката. Очите се изпълваха с цетовете на зрелите праскови и слънчогледи, на ярко червени и карминови, прегорели, есенни дървета. Странно притъмняващи, охрави и тъмно-кафяви хълмове с тук-там английско-червена и тъмно-черна умбра
перфектно организирани като композиции, като гама и като степенуване на живописните стойности.
Имаше изключително специфична техника на наслагване и отнемане на цвета в дадено живописно петно от композицията.Те бяха хем богати като нюанс и наслагване, хем на места си личаха сурови резки от чист цвят доказващи динамиката на темпото, с което работи. Във същото време притежаваха разнообразни и сложни, релефни повърхности.
Толкова скромен и толкова одарен човек с невероятно индивидуален подход в живописта. За мен бе завършен като художник. Това, което се усещаше в картините му
можеше да се почувства и в стиховете му. Същите завързани на невидими въжета, бяло-лебедови лодки, същите замислени прозорци с развети дантелени перденца, през които наднича, изумрудено-синьо море и ярко-синьо небе, прекрасните зелени, млади дръвчета,с нацъфтели цветове.. Прегорели, самотни пластове разорана земя, жълти жита, незабравими есени, сиви дъждове, романтични старовремски кани с паунови очи и изоставени круши и дюли, скромно смълчани женски фигури в черно, тъгуващи кипариси, разпилели коси на вятъра…беше толкова картинен, живописен и изпълнен с различните звуци от живота. Напомняше ми с нещо на Жул Паскин, може би с тези негови тайнствени дами, загърнати с небрежни шалове и шапки на главата. Някаква лека нервност и трепетност се усещаха в лицата, дрехите, разхвърляните драперии и гънки. Имаше едно изключително модерно третиране на цвета, беше събран, не се разпиляваше в излишна детайлност и напразна бъбривост, личеше си, че главното му желание е настроението и характера на модела. Беше организиран в определена гама, това винаги ставаше с помоща на доста сложно разложени цветове в гамата на сиво-перлено, зеленикаво, розово, лилаво-синьо пресечени през бялото…
За мен той показваше завидна зрялост и култура на живописец.
Веднъж ми сподели, че е в период, в който повече рисува, отколкото пише. Обикновено след обяд извеждаше кучето Звездана на разходка и след час отново се залавяше за работа. Стаята му беше много уютна с изобилието от книги, картини, статив, стар часовник, който мелодично звънеше като в черно-бял английски филм. Имаше нещо много очароващо в тази обстановка. Голям, зелен, кадифен фотьойл с небрежно метнато карирано одеяло, в което той обичаше да седи, пушейки умислен и мълчалив. Никога не съм питала как е започнал да рисува, но открих в една негова книга описание на този миг:
“Аз гледам конете, които вече прекосяват поляната досами брода, сивопепелява от зноя, и виждам, че сега цветът на техните гърбове е друг-пламтящото сияние е помръкнало, сякаш е посипано с пепел, а сламената шапка на коняря ми прилича на жълтеникаво сива, изкълвана от врабци пита слънчоглед.
Иска ми се да нарисувам тая картина, преди да ми бъде открадната от вечерта.
Иска ми се да запазя върху белия лист това видение, но нямам нито блокче нито бои. Парите, които мама скътва в чекмеджето на масата са за лекарства на баща ми…..
Не получих боите и до обещаното блокче не успях да се докосна,защото
През следващата пролет баща ми почина. Каруцата в която лежеше неговия ковчег, беше теглена от същите коне, но сега те пристъпяха бавно и тъжно. Контурите им се размиваха в моите сълзи и мътния цвят на гърбовете им течеше по селския път…”

Така след много лета изминали от този спомен получава подкрепа от приятел:
“Тогава у дома дойде художника Иван Кьосев, мой стар приятел и ми подари четки, палитра и бои.Ти пишеш цветно - каза моя гост, - увлича те рисуването с думи. Защо не опиташ да изразиш с бои и четки това, което те вълнува?”
Какво невероятно нещо е човешкия живот: можем да бъдем велики, можем да бъдем
изключителни, можем да бъдем незабележимо-тихи, незначителни, но така или инак
оставяме някаква следа, която живее в спомените и мислите на хората, които сме осмисляли с присъствието си. С течение на времето някои неща се отмиват и изчезват навътре в океана на мисълта. Но някой следобед, някой ден или нощ от някъде изникват картини съпроводени от познат тембър на гласа. Сякаш от отвъдното пристигат като пощенски картички, за да ни поздравят и напомнят за себе си. Когато през лятото бях в Балчик и се разхождах в прословутата ботаническа градина, а моя чудесен братовчед прибираше дискретно семенца от някакво странно растение, за да си го развъди в собственат градина, сгушени между хилядите разновидности кактуси, ухилени до уши в някакъв глупав спор става ли кактуса за ракийка, и дали наоколо има змии - се изправям и поглеждам към проблясващото сребристо море. Погледът ми се спира на кипарисите…
И кой знае защо се сещам за Иван Давидков…Привечер ми се прииска да си почета от неговите стихове и да напълня вечерта си с картини и топлината на далечните му думи.
Словото остава…словото продължава своя живот и след човека. Цяло щастие е, че може да се намери нещо написано за Давидковото слово, за поезията и за него самия. Започнах да разказвам неща, които са били отдавна. Разгърнах скъпи, стари книги за да усетя по-добре и да почувствам почти сетивно спомена си за този мил човек. Намирам ровейки по рафтовете една книга на известния литературен критик Иван Спасов -”Поезия и поети” на издателство “Български писател”. Това са статии и портрети на плеяда от български автори от близкото, но вече забравено минало. Минало заклеймено, отвърнато, покрито с бял саван и обречено на криворазбрана справедливост. Осъждаща това поколение на незаслужена смърт само, защото е имало житейската и историческа съдба да твори и съществува в така заклеймявания днес социалистически реализъм. Забравяйки, че нищо ново няма под слънцето, че историята, макар жестока в някои отношения, ни дава шансове за собственото битие и философия и възможности за бъдещето, опряни на миналото и скрепени в зависимости с него…Тези автори са водили своите тихи, тайни борби, всекидневни битки за реализиране и осъществяване в системата, която те принуждаваше да се подчиняваш не само на цензура и порядки, но на една загниващата вече в същността си комунистическа идеология поради създадените двойнствени правила на оцеляване… Защото имаше толеранс към едни и не толкова толеранс за други. Нямаше го прословутото равенство и братсво за всички. Това равенство и справедливост, заради което големият брат на баща ми бе получил смъртна присъда. Същото това несъществуващо в действителност равенство, свобода и морална чистота, заради което баща ми никога не пожела да бъде комунист или да има нещо общо с комунистическата идея. Такива бяха времената с нравите им и последствията от това. Всеки правеше някакъв избор, макар на пръв поглед да изглеждаше, че нямаме подобни възможности.
Днес се чувствам странно, когато чуя кални реплики за хората, творили в онзи период. Никой не отрича, че не всички са били стойностни или важни за настоящото ни битуване. Но има много голяма и базисна присъственост на писатели и поети (артисти, художници), които на практика са нашите “бащи” и “майки” в прохождането ни като личности, таланти и създатели на изкуство в настоящия времеви отрязък. Това са хората, които са повлияли и формирали днешната “художествено-творческа интелигенция”. Но си задавам въпроса доколко е редно да не любиш майка си и баща си…да се срамиш от рода си, или просто да изхвърлиш снимките на своите създатели от албума си? Кой си ти и накъде си тръгнал без корени и памет?!Какво бъдеще очакваш
и какви надежди храниш, ако събориш къщата на майка си и баща си, защото е твърде стара и захвърлиш ключа от вратата на дома, ако продадеш нивата на дядо си и градината на баба си…И когато задухат силните и страшни ветрове на неволи и изпитания, питам аз - къде ще отидеш да подслониш сърцето и душата си? И какво ще построиш върху разрушеното огнище, какво ще кажеш и направиш за децата си?

Но аз твърде много се отклоних… Ще се върна отново на книгата на Иван Спасов.
Тук са публикувани портрети на Владимир Голев, Георги Джагаров, Димитър Методиев, Павел Матев, Иван Пейчев и Иван Давидков.
Ще ми се да цитирам малко от портрета на Давидков. Най-малкото, защото авторът е връстник на това поколение, свидетел, приятел, наблюдател и коментатор със задълбочени познания.
“…Иван Давидков обича силата и красотата на простата радост, на обикновенното в живота. Можем да кажем,че Давидков се оформи като лирик на тихата наслада, на спокойния размисъл, на трезвата изповед.”
“На всяка тема той придава увличаща сърдечност и такава непосредственост,
че тя става и наше искрено преживяване….”
Като говорим за предметност в нашата съвременна поезия, не може да оставаме равнодушни точно към оная функция на предметния образ, на конкретната рисунъчност и на извънредно богата връзка между словото и естетическия му контекст, които са определено завоевание на Иван Давидков.”
…омекотява всяка суровост на битието, без да го лишава от присъщата му радостна и тъжна панорамност.”
“В цялата поезия на този автор живее онова чудо, което наричаме прераждане, преображение, усъвършенстване на чуждия и собствения порив.”
Не бих могла да опиша по-добре, по-сполучливо и аналитично огромното количество от стихове, бележки, наблюдения, есета. Не бих поела този ангажимент да давам оценка на толкова важен, талантлив и респектиращ образ от моя живот. За това използвам чужди думи, които според мен приближават по някакъв начин до неговата същност.
За мен той е преди всичко сетивно изживяване, от лириката и прозата му - до интимните съкровени спомени в полу-детските ми години на художествената гимназия.
Когато вече бях първа година студентка в Художествената Академия, той ни напусна завинаги.
За мен е въпрос на етика и лична отговорност, на морал и творческа и човешка съвест като с думи отдам дължимото на този нежен, чувствителен и тих човек. Паметта е най-добрата и уважителна форма към хората, които са ни закриляли, учили и образовали.
Паметта е и част от Културата. Често говорим за приемственост и традиция, но в условията на настоящето трудно можем да различим тази последователност от етика
и добронамереност. И Давидков сякаш е предусещал някои неща.
В стихотворението си “Рана”(от книгата му “Море”) той казва:

Това което вчера обожавахме, лежи сред прах,
а от това, което днес прославяме, какво ли ще остане.
На много полети видяхме гибелния крах
и идолите се превърнаха в тирани.
И бяха истински единствено дълбоките ни рани.

Давидков е прекрасен поет, притежаващ всички качества на голям български класик. Освен удоволствието от стиха му той има на какво да ни научи. Начина на писане, културата на стегнатия, излят стих като на един дъх, неделим от вдъхновението на малкия миг, от съзерцателната природа на вълнението му, а също - вечното му непресторено възхищение от уж обичайните неща от живота. Без всякаква претенция, скромно и емоционално-силно възпяване на природата, земята, хората.Това е една безкрайна жажда за живот и утоляване на жаждата чрез най-красивите въможни начини, чрез стихове, думи и картини… Да овладееш пауновите пера, препускащите коне, ветровете, морските вълни през тревните хълмове… да овладееш стихиите навън и у себе си и накрая най-трудния от всички цветове - белия, какво повече би могъл да поиска един владетел на поезията…Може би единствено колесницата на спомена, препускаща в облаците из главата ми. Затварям очи и си казвам: Светла и нетленна памет на онзи, който умее най-трудния цвят…БЯЛОТО!