ИЗ “ ДЪЛГИЯТ БЕГАЧ НА ЛЮБОВНИ РАЗСТОЯНИЯ”

Димил Стоилов

2.3.
Братовчедката ми - печената юристка, не ме прие възторжено. От толкова много колеги как съм могъл точно този арабин да си избера. Всички наемодатели били пропищели от арабските студенти. Тъй като имали долари, си въобразявали, че всичко им е позволено - непрекъснато канели курви и организирали оргии. Опитах се да я успокоя, че не е такъв човек, но все едно че настъпих по мазола адвокатската й бъбривост. Не бил такъв човек? Те всички така приказват, като се изправят там, пред съда. Все тихички, все херувимчета, лошото все някой друг го бил свършил. Знае ги добре тези неща. От дирекцията можели да й правят сечено и ще се налага хем допълнително да ги ухажва, хем да им върши нови услуги. Дано поне той се отблагодари подобаващо. Защото всеки в този живот само услуги иска. Усетих се, че по едно време съм изключил бушоните и до съзнанието ми не достигаше никакъв звук. Наложи се още веднъж да посещавам адвокатската й кантора, но този път беше с Басам. Той трябваше да донесе паспорт, уверение от института и не си спомням още какви документи. Беше отскочил специално и до Кореком, за да й купи парфюм „ Кристиан Диор”. „Ама нямаше нужда, - посрещна тя подаръка с невинно лицемерие. - Щом сте колега и приятел на братовчед ми, трябва да сте убеден, че всичко, зависещо от мен, ще бъде направено. Нали затова сме хората да си помагаме. - Невинно - ей тъй между другото, попита: - Нали няма да има проблеми, когато изскочи нужда от долари, да се обадя. Не че сега се налага, но ей така - за всеки случай.” „Помагаме, помагаме…”- продължаваха да кънтят в ушите ми жизнерадостните камбанки на думите й.
Не бяха минали и три дни, когато ми съобщи, че съвсем случайно й се налагало да обменя левове, та моят човек, ако имал сърце… Имаше. След две седмици успя да му осигури настанителна заповед. Ден по-късно на една от най-дългите улици в София, недалеко от пресичането й с „”Раковска” и тухлена ограда на Противопожарната охрана, шумно паркира очукан небесно-син „Опел Рекорд”. До него се залепи червен по-нов, поне на вид „Форд Екскорт” С пренасянето на Басам съчувствено се бе заел почти целият баскетболен отбор на чуждестранните студенти. Дървените стълби заскърцаха под енергични стъпки и тесните коридорчета се огласиха от арабска реч. Мургави момчета в индийска нишка мъкнеха кашони, кожени куфари, кутийки. Новият ми квартирант ги наставляваше като диспечер: това сложи на леглото, онова - върху масата, следващото - на пода. От предишното съжителство ми бе завещано легло с метални табли отстрани, украсени с разплакващо езерце и пет мършави лебеда.. Имаше още: маса и странна конструкция, претенциозно назована „гардероб”, с дървен скелет, обгърнат с резедава басмица, напръскана с едри неидентифицирани цветя.
Багажът на Басам съдържаше почти само дрехи и книги. Мярнах и грамофона „Филипс”. Същия, който Али с радост бе взел да озвучава едно много тъжно тържество Черният лъскав пластмасов паралелепипед, който спокойно може да се обгърни с две ръце, ме отпрати отново към страшната вечер, когато пищяха линейките, изнасяха носилките с тела, покрити с бели чаршафи, когато кръв се стичаше по стълбите. Приседнах на моето легло и безсмислено се загледах в най-близкия крак на дървената маса. Стори ми се много по-тънък от останалите три. Полудявах…. Тъй не усетих кога момчетата свършиха с внасянето на кутии и кашони. Отместих погледа си от дървения крак на масата. Не, май не беше по-тънък. Добре беше. Басменото подобие на гардероб беше доста набъбнало. Значителна част от дрехите вече бяха прибрани. Освен камарите с книги наоколо се виждаха грамофонни плочи, обшарената стомничка на наргиле, голям котлон с метална плоча, джезве, чайник, много чаши, порцеланови и стъклени, все едно щеше да се открива питейно заведение. Новият домакин бързо се ориентира в обстановката. Първо включи котлона в контакта, постави отгоре огромния бял чайник и едва след като водата кипна, махна кръглия капак на метална кутия и от нея с няколко шепички дозира черен чай. Индийски, специално поръчал да му го донесат. Искам ли да помириша? Страхотен е - не спираше да му прави реклама Басам. Сред броени минути момчетата - представителната част от баскетболния отбор - вече бяха насядали кой където свари : по леглата, столовете, дори купчинките книги на пода и държаха в ръцете си чаши с ухаещ черен индийски чай. При мен също чаша бе намерила убежище.

2.4.
Следващите няколко години стаята непрекъснато щеше да ухае на черен индийски чай и на препечено арабско кафе. Тук непрекъснато се пиеха някакви течности. Чайникът и джезвето непрекъснато бяха в оборот. Привикнах, без това ни най-малко да не изразява точното състояние на нещата, без да има някаква изискана или префинена японска церемония.
Ароматът…Не съм се насилвам да сътворявам строга класификация на спомените. Въпреки това съм убеден, че тези от тях, които притежават странен и силен аромат, или непременно са по-горе в йерархията, или връзката към тях е някак си по-бърза и близка.
От любознателност потърсих подкрепа из йерархията на геометричното пространство. Изясняването, че всяко пространство е съставно, означава, че предварително приемаме елемента на пространството за сложна структура, а и че сблъсъкът с принципа на относителността е неизбежен.
Същността на този принцип е, че всеки обект може да бъде елемент на множество, но същият обект може същевременно да бъде множество от други обекти. Опитвам се да преформулирам принципа. Всяко множество може да бъде елемент на друго „по-голямо” множество, а всеки елемент може да бъде множество от други „по-малки” елементи.
Нали не е чак толкова сложно, колкото първоначално изглежда.? Вече трябва да сте получили някаква представа как любимият ми съквартирант нахално ми разясняваше нещата около нас и как аз се надигах на пръсти, за да го проумея. Мисълта му жужеше като някаква едра муха из стаята, аз се опитвах да я проследя с поглед, но от въздушните лупинги обикновено ми се завиваше свят, та изпусках нишката.
Но нека все пак да продължим? Ако приемем, че споменът е обект на пространството, то това непременно повлича след себе си съгласието, че има сложна структура. Всеки спомен е съставен от множество спомени и същевременно е и множество от други спомени. Ако ароматът е елемент от спомен или в крайна сметка го разглеждаме в неговата самостоятелност, може да ни се наложи да извършим рутинната, но гадна работа по дисекцията. Разпорваш, разчекваш, разчленяваш, разфасоваш и бърникаш, за да измъкнеш нещо за оглеждане. Капачето на гледжосания чайник потропва, из чучурчето му се въздига кълбеста пара в очакване на няколкото поредни щипки чай или водата в джезвенце, поставено върху открития котлон с нажежен до червено реотан, е кипнала и изсипването на кафето блъвва с кафява лава и ухание. Сладост. Аромат. Възможно ли е сетивно да си го представите? Обонянието да ви заговори повече от думите. Стаята бе с дървено олющено от стара кафява боя дюшеме и големи прозорци с двойни черчевета. Всичката дървения в общото ни убежище поемаше аромат на арабско кафе и чай.
- Нали ще пийнеш едно кафенце с мен? Виж само как мирише -ъмммм - бърчеше нос и ме подмамваше моят съквартирант. Този път махаше похлупака на дебелата стъкленица, която тъй и не разбрах дали е забърсана от нашите лаборатории, или е набавена от арабски пазар - и я поднасяше към лицето ми. - Какво ще кажеш? Кажи, де?
Беше нетърпелив и настоятелен. Нямаше отърваване. Аз естествено „виждах” прекрасния аромат и казвах почти възторжено, тъй както го очакваше:
- Великолепно!
Едва изчакал моето потвърждение, което беше повече ритуал, отколкото действителна необходимост, той се завтичаше да включи котлона и да постави джезвето с вода отгоре.
- Кажи ми честно - продължаваше ритуала той. - на кого се оприличаваш - на овчаря, на овчиците или на монасите.
Позната е онази шантава история за пастира Калди, който забелязал, че от време на време овците му се държат странно. След като внимателно почнал да ги следи, установил, че причината за особеното им поведение са някакви прилични на дренки плодове. Набрал шепа от тях, за да опита сам. Веднага усетил прилив на сила. Разперил ръце и започнал да танцува. Така го видял наблизо минаващ монах, който се заинтересувал за причината на веселие. След малко и монахът започнал да танцува до пастира И така чародейното средство против дрямка достигнало до близкия манастир, където духовните братя започнали успешно да го използват по време на нощните си молитви и бдения.
Дребнава подробност е, че легендата не е сирийска, а етиопска. но това не му бе попречило да я национализира. Пастирът Калди естествено, че беше добродушен съсед на прапрародителите му, а монахът бе нарочен за далечен прабратовчед по майчина линия. Все пак ако има истина, то тя е, че арабското кафе е отдавна признато за най-доброто в света. Илюстрирам с този пример огромната сфера на общуване, в която бях попаднал, която имаше безброй подсферички, които винаги държаха нащрек, тъй като можеше да се тръгне от математиката, да се мине през философията, историята и да се достигне до откровените измислици.
Иначе поучителният отговор бе, че трябва като овчиците да опитваме от сладостите на живота, да бъдем наблюдателни като пастира и да търсим практическо приложение като монаха. Дали беше действително прав? Не знам. Но беше убедителен и го следвах.

2.5.
Общият брой на протоните, изпълващи наблюдаваната Вселена, е близък до числото 10 на степен 80. Това е така известното число на Едингтън. Ако искам да ви стресна с друго подобно число, ще се позова на отношението между електромагнитната и гравитационната сила между два протона, което приблизително е равно на 10 на 40 степен. Съвсем тенденциозно откъсвам получаването на чисти числа чрез използване на физически константи.
На Готлоб Фреге приписват формулирането на модерната логика. Той запълва празнотата в Аристотеловата логика, която се занимава с комбинирането на думи, за да се получат твърдения. За Фреге значението на думата е резултат от взаимодействието на „смисъла”, т.е. онова, което разбираме, когато я чуем и прочетем, и „отношението”, т. е. съответствието между думата и реалността, която обозначава тя. На математическата логика също бързо се откриват дефектите. Тя трудно може да бъде превърната в общодостъпен инструмент за аргументация. Освен това основните единици за изчисление, използване в нея, може да са само мисловни конструкции без никакви допирни точки с „реалния свят”.
Утеха ли е, че Имануил Кант в ранната си кариера в Кьонигсберг се интересува повече от приложна наука, отколкото от философия. Ей тъй, съвсем случайно поради този си интерес забелязал как Нютоновият закон за гравитацията - припомням: съгласно който нейната сила е обратнопропорционална на квадрата на разстоянието - е тясно свързан с факта, че пространството има три измерения. В N-мерния свят силата на гравитацията ще бъде обратнопропорционална на (N-1)-та степен на разстоянието между двете маси. По аналогия физическата константа, която се проявява като коефициент на пропорционалност в тези закони, ще има стойност, която отчасти се определя от броя на пространствените измерения. Вече можем да въздъхнем - така Кант изказва мнението, че ако Бог бе избрал обратна пропорционалност между силата на гравитацията и куба, вместо квадрата на разстоянието, тогава е щяло да се получи вселена с друг брой измерения - четири. Неговата проникновеност показва за пръв път, че има връзка между брой на пространствените измерения и формите на физическите закони с константите, които се използват с тях.
Просто ли е, сложно ли е обяснението? Докато на английски думата „простота” /simplicity/ е с корен, означаващ „еднократно сгънат”, то „сложност” /complexity/ е с корен, означаващ „сплетен заедно”. Къде е истината? Истина ли е, че по-често варварите се присъединяват към заплашваните от тях цивилизации. Сплитат ли се заедно, или еднократно сгъват победените? Истина е, че думите ни препращат към други думи и събуждат за живот цял свят. Истина е, че езикът е гаранция за света, от който е част; той ни показва истини дори още преди да сме злоупотребили с него, за да изречем глупости и лъжи. Да се върнем ли пак към множествата и подмножествата? Нито огромните и стряскащи числа, нито N-пространствата, нито простите или сложните обяснения, ще ни помогнат да намерим своето място и смисъла да бъдем точно в тази точка.
Ако прибягвах често до математиката като терапия, ако следвах моя съквартирант като някакво бездомно кученце в невероятните му житейски зигзаобрази, то си имаше основателна причина.
Някои твърдят, че поне три са великите научни постижения на ХХ век: теорията на относителността, квантовата механика и теорията на хаоса. В главата ми е хаос, който не беше свързан с великите постижения. Той може да е бил заложен много по-рано, но гнойната му рана се отпуши след касапницата в Студентския град, за да потекат натрупани и потискани миазми. Тридесетина години по-късно обществеността в страната щеше да бъде потресена само от едно убийство на същото място. Пред дискотека „Амнезия” един студент бе така ритан от няколко младежи, че издъхва пред очите им. Едно убийство и тринадесет убийства на едно и също място. Кое е по-ужасното? За множествата убийства тогава обществеността нямаше шанс да настръхне. За такива неща се узнаваше под сурдинка, от информация почти на ухо, тъй като обществото ни беше здравословно - социалистическо - и лоши неща нямаха право да се случват. Убиецът, дотолкова, доколкото се знаеше за него - онова момче с черното яке - беше с психически отклонения и съвсем случайно намери края си в опит за бягство от придружаващия го конвой. След тридесет години студентът бе убит от нормални хора в ненормално общество. Опитвам се да поставя на кантар несъвместими събития, несъвместими хора, несъвместими общества. Единствената радост, която имам привилегията да ползвам, е, че има теория на хаоса и според нея е невъзможно неограничена предсказуемост във времето, основана на начални данни.
Аз не знаех докъде достига моята лудост и нейните пулсации бяха като протуберанси на слънцето. Естествено че бяха в зависимост от хапчетата и лекарите, с които се срещах. Спасението търсех в математиката и в чуждите мъдрости, но нито в първата област, нито на другата територия успявах да достигна собствени дълбочини или по-семпло казано - да си намеря мястото.
Не знам дали грешах, но приемах Басам като лекарство. Той ми беше нужен като лекарство, той ми действаше като лекарство. Беше преживял същите събития, на които аз бях присъствал, но за разлика от мен не се самообвиняваше, че с нищо не е успял да ги предотврати или да ги промени. Не виждаше в околните хора някакъв укор, който непрекъснато- с известни прекъсвания - откривах аз самият. Не обвиняваше мен, нито правеше опит да ме успокоява. Още в първите ни срещи бе разбрал катастрофичното влияние на тази тема върху мен и беше я заключил зад десет порти за разговорите ни. Не съм убеден дали се възприемаше точно като лекарствен препарат, а и дали това не беше една от поредните ми налудничави идеи. Да, той беше от друг свят и си носеше своята екзотика, като се тръгне от кафето и чая и се достигне до получаваните долари от родителите за издръжка и възможността да си купи нещо от Кореком. В същото време аз не го приемах като чужденец. При моята затвореност към хората, особено след случилото се в Студентския град, той засищаше моите валенции за въображаеми и неосъществими пътешествия до арабския свят, провокираше мисленето и натрупаното ми познание, като във всичко търсеше състезанието, а и така хамелеонски се бе адаптирал към всичко наоколо, че просто забравях откъде е дошъл. Отдавах го на феноменалната му памет. След като вече си бяхме взели изпита по неорганичната химия, аз почти бях изтрил всичките заучени тегла, цветове, свойства, приложения на възможните съединения на 109-те елемента / толкова ли бяха?/ от Менделеевата таблица, той продължаваше в проклетите си гънки на мозъка да съхранява непосилната и нечовешка информация. Най ме травмираше това, че ако за един изпит на мен ми се налагаше да прочета поне три пъти учебника, той се задоволяваше с един-единствен. На всичко отгоре не се фукаше. Или поне не грандомански, тъй като всичко при него беше като при спорт и състезание.
Е, с въздишка трябва да призная, че и в спорта беше добър. А къде ли не беше? Вече разказах, че на него се крепеше баскетболният отбор на чуждестранните студенти. Естествено че нямаше проблеми да ме бие в игричка на 21 пред коша. Биеше ме и на тенис на маса, и на билярд, и на покер - физиономията му беше желязна и никога не можеше да се усети кога блъфира.
Голяма радост ми беше, когато на спортния празник на Университета в бягането на три хиляди метра се класирах на трето място, непосредствено след него. Той естествено беше бесен, че е позволил един човек да го задмине. На мен винаги в тичането ми е било силата. Бягането ми носеше еуфория и радост още от малък. В гимназията дори редовно ходех и на тренировки, и на състезания. Затова и не се учудих, когато на 500 метра преди финала все още водех колоната. Точно тогава един колега от втори курс, дребно и слабичко момче, тръгна да ме изпреварва. Десетина метра се движехме рамо до рамо, след което той постепенно започна да се отдалечава от мен. Успоредно с това усетих, че една висока сянка, като подскачащ щраус, да се надвесва над мен, за да ме застигне и да продължи към момчето, което ме беше задминало. Не можах никога да разбера дали по време на цялото бягане ме е пазел от конкуренцията и когато е видял, че почвам да губя състезанието, е тръгнал да спасява положението. Напрегнах всички сили, но вече краката ми едвам се отлепяха, а и дишането ми беше загубило своя равномерен ритъм. Завърших само на ръка разстояние след Басам, а първият беше на две крачки преди него. Беше неукротимо гневен. Не го свърташе на едно място и гледаше с лоши очи, сякаш искаше да разкъса някого. Изпатиха си китайските кецове, които получи като награда за второто място. Запрати ги с гняв в тревата на футболното игрище и уморено трябваше да протичам из моравата, за да му ги върна, тъй като щяха да му вършат работа в баскетболните битки. Дали не бе искал да ме изпревари действително? На връщане към квартирата продължаваше да гледа лошо и мълчеше като пън, което въобще не му беше присъщо. Вече когато се бяхме преоблекли и капачето на чайника върху котлона бе започнало да потраква ритуално, ме попита:
- Ще му ударим ли по едно чайче - въпросът беше съвсем формален, тъй като вече така бях привикнал и дресиран, че и в два часа посред нощ да ме вдигнеше, пак бих бил готов за чашепиене.
- Ще ударим, разбира се. Ти пък стига си тъжал толкова, че някой от нас не беше пръв. Бяхме добри все пак и това не е трагедия.
- Не е трагедия. Бяхме добри, но не достатъчно. Знаеш ли всъщност какво сме? - попита той и без да дочака отговор продължи: - Ние с теб сме само едни самотни бегачи на средни разстояние. Това сме ние.
Не се учудвах, че перифразира заглавие на Алън Силитоу. По онова време някои мъдреци си въобразяваха, че „младите сърдити хора” в Англия са „наши хора” и ги превеждаха с ентусиазъм. Все пак героят на Алън става бегач, едва когато попада в поправителния дом за малолетни престъпници. И е както самотен, така и неудачник. Не можах тогава да си обясня защо го казва. И защо „средни”, а не „дълги”? Дали не беше някакво предчувствие?. По-нататък при съвместния ни живот, когато имаше малки несполуки, винаги повтаряше - нали знаеш какви сме ние: самотни бегачи на средни разстояния.

2.6.
Биеше ме без голямо затруднение на табла и в трите разновидности: обикновена, тапа и дюлбара. Зарчетата му се лепяха между пръстите. Поглеждаше ме с големите си изпъкнали очи, конските му зъби бляскаха предизвикателно, след което духаше артистично в шепата си, преди да хвърли заровете и да получи нужното съчетание в критичния момент. Съвсем не бяхме игрален клуб - ученето си беше сериозно, но имаше нужда и да разпускаме от време на време. Съществуваше, признавам, една игра, на която поне известно време инкасирах победи безпроблемно. Колкото и да е учудващо, това му беше пропуск, от който се възползвах. Не беше посветен в шаха. Просто никой не бе го научил дори на правилата и значението на фигурите и аз се заех с тази задача. Споровете започнаха още от самото начало. Кой е измислил играта и откъде е дошъл.? Естествено от арабите, твърдеше Басам. Често той така се увличаше в своите тези, че се опиваше да докаже, че всичко хубаво и смислено във вселената произхожда от арабския свят. То и досега има известни колебания за точния произход на шаха, но все пак му обясних, че има склонност да се признае появата му през 600-те години сл. Хр. в Индия, цели стотина години са необходими, за да се възприеме от Персия, и още толкова години, за да го научат арабите, и едва след това да потегли към Европа.
- Ето, виждаш ли - не падаше по гръб моят съквартирант. - Все пак ние сме виновниците европейците да бъдат по-образовани. Ако не бяхме стъпили в Испания, кой знае в каква тъма щяхте да живеете.
- Да бе, съвсем в пълна тъма. Ти вероятно ще изкараш онзи чудак от легендата, че и той е арабин?
- Кой чудак?
- Нали индийският владетел искал да награди този, който измислил играта, а странникът…
Припомних му, че странникът пожелал едно зърно ориз върху първото квадратче, върху второто - 2, на третото - 4, на четвъртото - 8, на петото - 16 и така нататък. Владетелят се зарадвал на скромността на госта си и го поканил да изпият по един чай, докато неговите придворни математици изчислят обещаното количество. Оказало, че няма основание да бъде радостен, тъй като, ако се даде обещаното, ще бъде разорен, а поданиците му ще умрат от глад.
- Не ми пробутвай номера с геометричната прогресия. Нищо чудно да е пристигнал в Индия от Сирия. Можеш ли да докажеш, че не е?
- Ей, някои хора не изпитват никакво неудобство.
- Добре де, след като се правиш на многознайко, можеш ли да ми кажеш кой въвежда нулата в западната култура?
Цар беше на такива преходи. Когато му свиеш сармите в една посока, веднага сменя направлението.
- Не знам. И на мен ми се случва нещо да не знам.
- Арабският математик Мохамед ибн Муса ал-Хорезми. Той написва трактат, чийто заглавие съдържа арабската фраза „ал джабар”, която означава транспозиция и от която е възникнала думата „алгебра”.
Понякога се принуждавах да призная, че са открили света, само и само да продължи играта и да мога да го бия. Към онзи момент не ми достигаше информацията, че въпросният господин Мохамед ибн Муса е родом от област на юг от Аралско море в днешния Узбекистан. Не че това би променило нещо, но най-малкото би охладило ентусиазма му да си присвоява световните открития. Отначало му играех без царица, после - без топ или офицер, но за една седмица вече почна да ми се свиди предварително да му давам аванси. Както всичко останало, попиваше бързо и шахматните уроци. Естествено,че не разчиташе на познание само на мен. Не бяха минали много дни и почувствах, че победите ми се удават все по-трудно и мъчително. Беше вече наясно какво е дамски гамбит, защита Каро-Кан или английска партия. По-късно узнах, че отнякъде е набарал една ценна книжка на руски от знаменития Емануил Ласкер. И оттам си е зареждал батериите, потайничко от мен. Първият път, когато ме победи - със сицилианска защита - подскачаше от крак на крак десетина минути около масата като воин на Шака Зулу. Оттам насетне шахматните ни битки започнаха да стават епични и с променлив успех. Понякога се случваше три поредни партии да го побеждавам, а в следващите три идваше неговият ред. Победеният обикновено настояваше:
- Нека още една последна…
И така обикновено прехвърляхме в малките часове на нощта. На два пъти ни се случи да осъмнем над шахматната дъска и след конски дози кафе и клечки в очите направо да потеглим за упражнения в университета.
Това продължи, докато не избухна големият скандал. Играехме петата партия за вечерта. Беше някъде към полунощ и си бяхме разменили по две победи. Първите бяха мои и креех надежда тази нощ да си легна като победител. Чайникът бе претоплен за n-ти път и през металната цедка Басам наливаше скъпоценната течност.
- Няма да откажеш едно чайче, нали!
- Ще се попикаем бе, човек, знаеш ли колко е часът?
- Никое време е. Ако ще се попикаеш, няма да е от великолепния чай, а ще е от страх.
- Треперя, разбира се, но не от страх, а от гняв, че няма отърваване от теб. От мен да мине и този път - носи чая и прави смело първия ход., за да загубиш по-бързо, отколкото си очаквал.
Тази нощ правеше всичко възможно, за да ме ядоса. Мен ме беше обзела хазартна спортна страст. И прегарях от нетърпение да започне партията. Той го знаеше много добре. Първо изтръскваше металната цедилка подозрително дълго. След това първо донесе моята чаша. Преди да я остави на масата, първо я поднесе към своя нос, после към моя. Думите ги знаех, без да ги е произнесъл: прекрасен аромат, амброзия, ще има да се хвалиш цял живот, че си имал щастието Басам да ти приготвя най-хубавия чай и най-невъзможното кафе в света.
- Страхотен чай - въздъхнах аз, като го гледах как се мотае нарочно. Взе своята чаша и също я поднесе към носа си, за да чуя едно познато-ъм-ммм, чудесно. Седна, отпи глътка, премлясна и пак повтори онова-ъм-ммм , чудесно. След това разтърка двете си длани една в друга, достатъчно дълго, за да ме изнерви допълнително, след което отрони:
- Я да видим сега какво става!
- Нищо не може да стане, без да си направил ход. Не че има някакво значение какво ще играеш, тъй като загубата ти е в кърпа вързана.
- В кърпа казваш. Почвам да си мисля с какво друго може да бъде вързана - с канапче, с въженце, с конец. С конец не става - ще се скъса. Добре. Ето ти: е2-е4.
Бързо придвижих пешката от с7 на с5. Следваше:2. Kg1-f3 Kb8-c6 3. d2-d4 c5:d4 4. Kf3:d4 Kg8-f6 и на неговото изваждане на втория кон 5. Kb1-c3 бе моят пореден отговор с пешка d7-d6. Играта се закроти в познатата и за двама ни сицилианска защита. Дълго време никой нямаше видимо предимство, но аз се бях напушил, все е едно че бях събрал Ватерло и Бородино на едно място. Дали си представях точно тази игра като битката на моя живот. В момента определено не мислех, че игралното пространство е разделено на 65 квадрата /от тях 64 са малки/, което се получава от сакралните числа 5 и 13, които, като се умножат, дават също 65. То 64 също е интересно число, и то не само защото е 2, умножено по 32 - броят на човешките зъби. В играта с числата могат да се използват и 5-те планети, познати в древността, и трите денонощия, когато Луната е невидима с невъоръжено око по пълнолуние. Три са най - ярките звезди от пояса на съзвездието Орион. Горните крайници и главата - събрани, оформят триъгълник. Три са фалангите на всеки от пръстите на ръцете. В християнството, Бог - Отец, Бог - Син и Бог - Свети Дух оформят Светата Троица. Не ми се ще да продължавам. Всяка фигура си има свое значение. Свой символ. Както е и в действителност. Има обикновени хорица и по-малко обикновени. Един живот струва повече, друг по-малко. В битката се хвърляха пешаци, понесли бремето на своята нещастна съдба от обикновеност, втурваха се напред самоуверени офицери. Цвилеха подплашени коне, лееше се кръв, гърмяха страховито топовете и върховното командване даваше своите мъдри разпореждания. По едно време димът от гърмежите се разсея и на мен ми проблесна идея. Аз стремително придвижих царицата и почти изкрещях.:
- Шах и мат!
Скочих от стола и почнах победоносно да подскачам от единия на другия крак край масата, наподобявайки онзи танц на Шака Зуло, който ми беше демонстрирал моя приятел преди месец и половина при първата си победа.
- Почакай малко, почакай! Не се радвай толкова! Ти придвижи Царицата по съседния диагонал…
- Как така - прехапах език аз и се хвърлих към шахматната дъска, но движенията ми бяха толкова резки, че я докоснах, от което фигурите се разместиха.
- Не я пипай! - изкрещя той. - Виж…
Нищо не можех да видя. Бях загубил разсъдъка си. С дясната ръка бишнах фигурите и те изпопадаха под масата.
- Ти си преместил нещо, щото си беше хубав мат.
- Като е хубав, защо не остави фигурите?
- Защото са разместени.
- Ти ги размести!
- Не съм ги разместил нарочно, но те са пипани.
- Главата ти е пипана.
- Що не си ходиш в пустинята.
- Аз мога да отида в пустинята. Моите деди са били там, а и аз мога да бъда, но ти няма къде да отидеш, нито пък си в състояние да проумееш дори и една песъчинка мъдрост от тази пустиня. В човешката пустиня - изрече той бавно и ядно.
След това облече връхните си дрехи и излезе. Беше ранна пролет. Гледах през прозореца големи студени звезди и си мислех, че вън въобще няма да му е топло. Не направих опит да го спра. Нямах идея къде е скитосвал из София. Прибра се сутринта, когато тръгвах за Университета… Не си казахме нито дума.

2.7.
Четири дни се разминавахме като мълчаливи спирки на човешкото тъпоумие. На петата сутрин аз още лежах, когато той се раздвижи в леглото си и разбрах, че се е разбудил. Надигнах се на лакти, за да мога да виждам лицето му, и покъртително гузно промълвих:…..
- Басам, моля те да ми простиш!
Той бавно отвори клепачи и остана така за секунди, сякаш загледан в тавана. После отвърна с равен тон:
- Аллах прощава всичко, докато ние се надпреварваме да грешим.
След това спусна крака от леглото, изправи се енергично, поразкърши кръст наляво и надясно и каза:
- Добро утро! Докога ще се излежаваш? Нали знаеш, че ни чакат велики дела? Искаш кафенце, нали? Знаеш как мирише-ъм-ммм…