ДЕДО

Стефан Чурешки

Той беше невисок, възчерен като изражение на лицето си и изключително здрав физически. Четвърто дете на заможно селско семейство от с. Върба, Радомирско, като малко момче изпраща войските за Дойранския фронт през Първата световна война. Оттогава се зарича да стане военен, макар че изключително религиозната му майки го праща да прислужва в църквата и иска да се ожени за попска дъщеря. Дедото обаче отказва да стане духовник и въпреки суровото си аскетично възпитание в християнски добродетели избира да поеме сложната и отговорна задача на български военен. Следва заселване в София през 1926 година, когато е на 16 години. Записва прочутата Втора мъжка гимназия, която завършва с много добър успех. В края на учението си разбира, че във Военното училище се влиза с конкурсен изпит по математика, литература и история и след физически преглед. От малък той е свикнал да играе спортни игри с връстниците си и разбира математиката, което му дава увереност да се яви на конкурсния изпит. Успява да реши четирите конкурсни задачи за 45 минути, защото бърза да гледа мача България-Гърция, който се играе тогава на представително равнище. След завършването на Военното училище става артилерист и е разпределен във Враца. Там среща любовта на живота си - моята баба Марийка Преображенска. Много трудно успява да получи разрешение от началниците си да се ожени за нея, защото тя е от бедно градско семейство на учители. В крайна сметка любовта надделява над политиката и формалните обществени критерии за социален престиж и така се стига до щастлив брак, продължил абсолютно безконфликтно и хармонично повече от 60 години. По време на Втората световна война дядо ми взима участие в редиците на Втора българска армия като влиза на няколко пъти в открито сражение с нацистите и ги побеждава благодарение на таланта и храбростта си. Всъщност за неговата победа помага голямото му умение да играе шах и на практика матира нацистите чрез безгрешната стрелба на своята батарея, с която стреля на открита позиция. Влиянието му във Враца като истински герой от войната и регионален шампион на троен скок беше толкова силно, че като дете си спомням как през 70-те години на ХХ век един негов бивш войник, голям началник след 1944 година, стоеше мирно, с наведена глава докато дядо ми го поздравяваше приятелски. Дядо ми обичаше войниците и народа. Сам момче от село, той никога не се е числил към прослойката на буржоазията, нито на властимащите. По закон му е било забранено да се занимава с политика, затова той не беше партократ. За същото ме предупреждаваше и мен когато бях малък. От мен искаше да бъде честен, лоялен към България и да се специализирам с математика. Аз обаче станах историк като предпочетох да пиша за вековния героизъм на българите наместо сам да бъда герой.
Като мистически български воин-идеалист дядо ми беше готов на всичко за семейството и децата си. Много мигове от общуването с този изключителен човек съм запомнил. Но най-силно впечатление не ми правеше неговата уникална математическа дарба, наследена от рода Фоневи от град Радомир, нито неговата физическа сила и работоспособност. Две неща ще останат в паметта ми освен великолепието на военното му снаряжение, което се разпиля след смъртта му. Когато дойдоха нещастията след 1989 година и ние се разделихме на враждуващи лагери вътре в семейството, дядо ми седна на кушетката в кухнята и започна да плаче. Казвам му “Дядо, защо плачеш?”, а той ми отвръща “Всичкото това нещастие ни сполетя защото един път излъгах”. И втория път, когато баба ми се разболя, той дойде при мен и ми каза “Сине, говорил съм ти много за военното ми дело и съм ти давал да си играеш с ордените ми за храброст, но искам да знаеш, че моят живот е живота на баба ти!”. С тези две откровения ще запомня моя дядо, за когото историята ще мълчи, просто защото беше един от многото български воини, един от многото наши подценени рицари мистически-идеалисти, които със скромността и всеотдайността си защитиха българското име не със силата на нашето оръжие, а със силата си да се жертват, да обичат и да прощават на ближния си по евангелски християнски образец.
От интегралния обективен и почтен прочит на българската история се вижда, че българите в своето битие са правили военни, книжовници и са развили едно пророко-месианско начало на тяхното християнство, с което са известни по света. На практика обективният интерес към българското от страна на чуждите изследователи е интересът към военната ни продукция, религията и умотворенията на българската народна култура. В този смисъл примерът на моя дядо и неговият завет ми дава самочувствие да мисля, че бъдещото на българското православие ще бъде много добро, стига българските военни и книжовници и техните потомци да застанат на страната на праотческата ни религия, която ни е струвала скъпо в историята, но от която не се отказахме, дори и с цената на жертви и репресии през атеистичния, интернационален и латиноговорящ български комунизъм, който беше пробен камък не за друго, а за истинността на нашата вяра.