Слово за поезията на Красимир Георгиев
Национален литературен салон „Старинният файтон”, 22 ноември 2010 г.

Елена Алекова

Познавам Красимир Георгиев само чрез неговите книги, които ми е подарил. Няколкото ни случайни или неслучайни срещи, подхвърлените случайни или неслучайни реплики-закачки не могат да се нарекат общуване. За тези, които също не го познават: роден е на 30 септември 1948-а. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като главен редактор на сп. „Социално дело”, вестниците „Звездица” и „Тишина”, както и на Комплексна редакция на Съюза на глухите в България, като зам.-главен на в. „Демокрация” и сп. „Светилник”, като директор и управител на издателствата „Фльорир”, „Хемус-груп” и „Хонорабилис”. Автор е на няколко книги с публицистика, книги за деца, хумористични книги и на стихосбирките „Граница на ветровете” (1969), „Сага за самотници” (1995), „Десет Божи заповеди” (1996), „Емисар” (1996), „Любов в езерото на прокажените” (2004, тук е публикувал и своя проза), „Тунелът” (2008), „Двустишия на Красимир” (2010) и др.

_ _ _

Забелязахте ли колко време е минало между първата му стихосбирка „Граница на ветровете” и втората - „Сага за самотници”? Само 26 години! И после - от трите стихосбирки, излезли в средата на 90-те години почти една след друга, до „Любов в езерото на прокажените”? Осем години!…
От сборника „Тунелът” разбрах, че Красимир Георгиев е човек, който не се страхува от рисковете. Тук авторът е събрал стихове от различни години, включително и от най-ранните, без да се страхува какво биха казали определени хора за естетическия разнобой между ранната му и късната му лирика, да речем, или за това как стихове за Септемврийското въстание, за жетварите и граничарите, за войнишките майки могат да съжителстват със стихове за „майката на демокрацията”, която е „затворено врабче, удрящо гърди в прозореца”, за „самотата да се загубиш по пътя между два митинга”, за онези, „които с машинка за месо смляха нашите мозъци” („Сага за самотници”) или със стихове, натоварени с мощно философско съдържание, разчупващи формата и смисъла на стиха, на думите, на границата между това и онова, облъчени от пламъците на отвъдността.
Респектирана съм от дълбоките, от вътрешните познания и себепознания на Красимир Георгиев. По-точно - няма граница при него между познание и себепознание или поне той веднага я заличава, веднага превръща заученото в свой опит, в свой живот, в своя „плът и кръв”, а не в ерудиция, с която да парадира на маса през изкушени от поезията момчета и момичета. Хубаво е, че авторът не ни оставя да се блъскаме над онова, което се е случило с него като творческо израстване. Сам ни дава ключа към поезията си. При това ни говори на език, на който в литературата ни не се е говорило:

„Тунелът е равновесието между енергията и асиметрията в творчеството, тунелът е мъглата в нашето подсъзнание, сред която сенките се материализират в структури. Тунелът е престъплението да пишеш поезия, тунелът е танцуващата сред пламъците на свещта балерина на Салвадор Дали, тунелът е загадката, събрала заедно Орфей и Евридика, Персей и Медуза. Тунелът е детеродният орган, преходът от вечността между зачатието и раждането към мига между живота и смъртта. Тунелът е границата между нормалния свят и антилогиката, разстоянието между прекалено малката промяна и прекалено голямата промяна, умението да се приближиш плътно до хаоса, но без да се разпаднеш.”

РАВНОВЕСИЕТО! Това е ключът.
Става дума за късната му лирика, тръгнала от „Епитафия”, написана на 2 юни 1987 г.:

Избуяват диви макове
под избухналия дъжд.
На перона чакам влака -
полуюноша, полумъж.

Всяка от петте строфи на това стихотворение по-нататък завършва с подобно многозначително раздвоение, клонящо към противопоставяне: „полуябълка, полугрях”, „полуспомен, полумечта”, „полуистина, полусън”, „полустарец, полумъдрец”, „полущастие, полускръб”. Но и носещо уравновесяване на противоположностите, което се постига за сметка на това обикновено и съвсем необикновено „полу”… За да се избистри по-нататък все по-ясно нахлуващата в съзнанието на поета жажда по равновесност.
Времето от втората половина на 80-те години е съдбовно за света. Започнала е „перестройката”, която не само ще промени живота ни, но ще колебае основите му години наред - чак до днешната световна криза. И тъкмо по това време поетът, прозрял двойнствеността на собствената си природа и на природата на нещата, прозрял разсипваща се във въздуха незиблемост на света, ще потърси онова, което да спои света отново, да го направи единен, цялостен, непоколебим, вечен. Вечност, закодирана с разпади на мигове. Но все пак - вечност. А това, което държи света във времената и пространствата, е РАВНОВЕСИЕТО! Равновесието не е нещо, дадено веднъж и завинаги. Равновесието на света е непрекъснато меняща се… константа! Равновесието е непрекъснато движение между разпад и съзидаване. Равновесието е път.
Поемата „Сага за самотници” (от 21 май 1990 г.) все още е началото на този път за Красимир Георгиев. А началото значи кипеж на кръвта, значи бунт, значи протест, значи бягства от вкъщи, значи първа любов и нещастна любов, значи мутирал глас, значи нощни съмнения…

На съвеста на това ледено равновесие,
което юнашки крепи земята,
което създаде великаните и джуджетата,
създаде хората и птиците, (…)
лежат ли
обесените
под небето на самотата си
поети,
изядените от прасета,
обречените на лъжа…

Любопитна асоциация. Никола Инджов, един от знаковите ни съвременни поети, също свързва поезията с равновесието. Не само я свързва, но и я смята за неделима от равновесието. За да бъде поетът съприобщен към тайнството на поезията според него, той трябва не просто да е проумял това, а сам да е станал равновесие. Стихотворението му „Поетическо изкуство” в този смисъл би могло дори да се нарече програмно:

О, равноденствие,
ве - з - на
на прилепи и чучулиги.
За първи път не се познавам
в реките мълчаливи.
Не се усещам предишно цвете,
нито утрешен чернозем.
Аз съм
прашен по коленете,
по раменете -
оснежен.

Поезията според Никола Инджов е „ве-з-на/ на прилепи и чучулиги”, но и на минало и бъдеще, на единичност и цялост, на пламъци и ледове, на ниско и високо… И всичкото това - побрано в поета. Сам - везна, сам - равновесие… И чудесният финал на стихотворението му:

Не съдете за мене
по звезди и епоси.
Аз съм сам.
И дълбоко в нощта
аз на себе си
разказвам за себе си.

Връзката между това стихотворение на Никола Инджов и късната лирика на Красимир Георгиев е несъмнена. Откъде се поражда тя, след като двамата поети най-вероятно не общуват един с друг? Много просто: и двамата са родени на една и съща дата - 30 септември, макар и в различни години. И двамата са зодия ВЕЗНИ.

_ _ _

През 2004 г. излиза стихосбирката на Красимир Георгиев „Любов в езерото на прокажените”. Седем поеми и една новела за Индия. Книгата започва зашеметяващо. Продължава зашеметяващо. И зашеметяващо завършва. И изцяло се крепи върху равновесието, въпреки първоначално заявените не съвсем равновесни отправни точки:

„Близо пет години бягах от поезията…
И ето, откачената муза отново ме яхна и започна да блудства с душата ми. Добре, казах си, ще ти дам да разбереш! И си поставих няколко непосилни задачи. Първо - съдържанието да властва над формата, образите да громят строфите, думите да разграждат редовете. Второ - темата да е невъзможна, идеята да е немислима, ситуацията да е абсурдна. Реки от мерена реч словославят птичките и пчеличките, слънчевите лъчи и храмовете на любовта - и аз съм писал подобни стихчета. Но ако римата и ритъмът се блъскат години наред в главата ти, идва времето, когато трябва или да се измъкнеш от лудницата, за да запазиш главата си, или да влезеш по-дълбоко в тунела на поетичния хаос, да надскочиш мисълта си и да нахраниш чудовището на страстта и цинизма. Трето - да подправиш храната си със смърт, да станеш част от поетичните образи и да изживееш невъзможното”.

Ако следваш пътя на заявените тук нови поетически правила, би трябвало да преодолееш границите на съзнанието, на волята, дори и самото земно притегляне, и да се загубиш в дебрите на безумието, на хаоса, на мирозданието, с други думи - там, откъдето няма връщане в света, в който живеем. Но Красимир Георгиев е смел човек и не се страхува да прекрачи в бездната. И понеже още не се е изпълнило времето за него, природата, която в него бодърства дори когато той самият спи, му подава спасителната сламка: ЛЕТИ, ПРОПАДАЙ, НАКЪДЕТО ИСКАШ, БЕЗУМЕЦО - му казва природата, докато той е крачнал от света към бездната, - НО СЕ ДРЪЖ ЗА РАВНОВЕСИЕТО, БАЛАНСИРАЙ МЕЖДУ ТОВА И ОНОВА, МЕЖДУ РОЖДЕНИЕТО И СМЪРТТА, МЕЖДУ ДЕНЯ И НОЩТА, МЕЖДУ МЪЖКОТО И ЖЕНСКОТО, МЕЖДУ ДВИЖЕНИЕТО И ПОКОЯ, МЕЖДУ СЪНЯ И БУДНОСТТА, МЕЖДУ ДЕЙСТВИЕТО И СЪЗЕРЦАНИЕТО, МЕЖДУ РАЗУМА И ЛУДОСТТА - И ЩЕ СЕ СПАСИШ!
Дори не ми се говори за духовното израстване на Красимир Георгиев. Какво ти израстване - направо преображение! Направо взривяване! Не знам какво е станало в онези 5 години на мълчание, за които говори авторът. Вероятно се е обърнал към древно знание и е изял сладките му като мед слитъци, които после - в стомаха му - са станали горчиви като пелин. И това вероятно го е подтикнало да потърси в Индия загубените начала… Не знам и какво се е случило на нищо неподозиращия (а може би подозиращ все пак!) поклонник за три месеца в Индия. Вероятно е бил поразен от невъзможното за западното съзнание несъответствие между чудовищната нищета на битово ниво там и невероятното усещане за щастие, извиращо от дълбините на препълнения с богатства дух, изпълващо очите с лъчи и отвъдни сияния… Не знам и какво би могло дори за няколко мига да се е извършило в живота или в душата на поета, за да отвори той очи и ДА СЕ РОДИ ОТНОВО! Може да е някаква болест, държала го между живота и смъртта. Може да е някакъв душевен катаклизъм. Може да е някакво прорязващо прозрение…

„…Да разбереш има ли дъно поетичната бездна, има ли още по-страшно предизвикателство.
Бях там, видях я, докоснах я. Носът й бе разяден, дланите й бяха разтопени, месата й капеха. Търсеше чудо, а аз исках да изживея невъзможното, затова се срещнаха погледите ни.
И откачената муза ме попита:
- Можеш ли, поете, да се любиш с прокажената?”

Не знам какво точно е… Трудно е да се обладае невъзможното - като познание, като смисъл, като мъдрост. Но ако невъзможното е станало възможно, ако неуловимото е станало уловимо, ако плашещото нещо-нищо е приело облика на жена, върху чието тяло, макар и разядено от проказа, цъфтят „уханни сандалови цветчета” („Любов в езерото на прокажените”), нима представлява каквато и да е трудност…
И избликват тези седем поеми и една новела за Индия след пет години бягство от поезията. Явно пет години поетическа немота са напълно достатъчни, за да умре поетът (този, който е писал „за птичките и пчеличките, за слънчевите лъчи и храмовете на любовта”) и после - да възкръсне. Ако може. Или - ако му стиска. Но да възкръсне обновен, преобразен, различен. Както е възкръснал Красимир Георгиев:

Ние вече не бяхме в този свят и още не бяхме в отвъдния свят,
пеехме очистителни химни в междинния свят,
реехме се между небето и земята…
(…)
Аз бях грозното пате, тя бе лебедът,
а двамата бяхме прераждането.
Аз бях смъртта, а тя бе животът.
Когато плисна черният дъжд и изригна белият вятър,
обладах принцесата на прокажените.

„Любов в езерото на прокажените”

И въпросите, които неизменно следват - за границите на изкуството, за границите на позволеното, за благоприличието в поезията, което през очите, надникнали ОТВЪД, в изблика на материя, на природа, на естество, на времена, на пространства и на онова, което отрича пространствата и времената, вече изглежда постно, ненужно, излишно…
„Любов в езерото на прокажените” беше книгата, която всъщност по категоричен начин ме застави да забележа поезията на Красимир Георгиев - тъкмо заради всичко това, за което сега става дума. Но тя е знаменателна с още нещо. В нея равновесието между миналото (като личен живот с ясни контури) и настоящето (като състояние на съзнание, разпадащо се на съставните си части и догаждащо се, и проникващо в непостигаемото) е съвсем ясно очертано дори формално. Защото миналото оживява през прозаически фрагменти, поставени преди самите поеми, визиращи настоящето. Равновесието между минало и настояще идва да ни каже, че човек и в самоотрицанието си носи онова, което вече е било с него, макар че то няма нищо общо с това, което сега се случва.

_ _ _

В „Тунелът” (2008) равновесието също е принцип, по който книгата е изградена. Но равновесието между минало и настояще вече се държи на стихове от миналото и стихове от настоящето. Тъкмо равновесието е причина някак съвсем естествено да звучат стиховете за жетварите, граничарите и войнишките майки наред със стиховете за „майката на демокрацията”; стиховете за „птичките и пчеличките” наред със стиховете за косата, която окапва на вятъра, и „разпадащата се плът” („Любов в езерото на прокажените”). Но равновесието се проявява и в самата поетическа плът. Като въже, опнато над бездната. От единия безкрай на съзнанието до другия безкрай. По въжето със сигурни стъпки минава въжеиграчът. И отминава. Между раждането и смъртта. Между живота и безсмъртието. Между лудостта и разума. Между това и онова.
Късните стихове на Красимир Георгиев се съсредоточават в център - да го наречем центъра на везната. А от двете й страни са вече не очакваните антиноми, равнозначни полюси, равноделни контрасти. Не! -

Вървя по въжето, опънато
от облака раждане към облака смърт.
Под мен е безсмъртната бездна.
Скачам!

„Вървя по въжето”

Съгласете се: не може човекът, скочил от центъра на везната не към едната страна (раждането), нито към другата (смъртта), а избрал третата страна, третият изход - бездната, не може такъв човек вече да се опира на традиционните понятия, мерки и теглилки за равновесност. Така се разширява съзнанието. Дръзнеш ли да разкъсаш омагьосания кръг на известното, в неизвестното те очакват изненади. В неизвестното всичко е възможно, всичко е непридвидимо. Но не бива да забравяш за равновесието - за да не се загубиш, за да не се разпилееш безвъзвратно. Макар и равновесието тук да е различно - в други граници, в други измерения, от други отправни точки:

Когато желанията ми станаха по-малко
от малкото пространство в сърцето ми,
възседнах черния бивол.
Небесните прозорци се отвориха.

„Смърт 2″

Забелязвате везната, нали. И по хоризонталата. И по вертикалата. Центърът й е човекът. Хоризонталата (първите два стиха): животът, който тече (желанията) и има смисъл във формата (сърцето). Вертикалата (другите два стиха): смъртта, която въвежда тялото в земята („черния бивол” - по аналогия с оня загадъчен черен овен от народните ни приказки, носещ героите към долните светове), но и превежда душата през отвора на небето към… рая или към… ада. Същевременно везната се проявява и в плоскостта хоризонтала - вертикала: животът и смъртта. Или малкото, което пътува към безкрайно малкото, и голямото, което тръгва към безкрайно голямото. Или временното и вечното, смъртното и безсмъртното.
Тръгнах по пътя на логиката, колкото да придам контури на везната. Защото в това стихотворение везната съществува, но зад видимото. Контрастите не са откроени и дори, на пръв поглед, контрасти няма. По логиката: не сърцето е полюсът на желанията, а апатията. Не „черният бивол” е полюсът на отвореното небе, а отворените недра на земята. Не животът е полюсът на смъртта, а раждането. Не желанията и сърцето са полюсите на „черния бивол” и „небесните прозорци”, а белият бивол и земните недра… Но когато прекрачим през логиката, отвъд логиката, в „безсмъртната бездна”… - о, там всичко е възможно! Там дори е възможно да се пише стихотворение наопаки, да се унищожи и пак да е живо:

Написах го от края към началото, отдолу нагоре, отзад напред.
После разпилях буквите, разпънах думите, задрасках изреченията.
Смачках листа и го хвърлих в огъня.
Всяка нощ стихотворението ме преследва..

„Стихотворението”
_ _ _

Късните стихове на Красимир Георгиев стават немногословни. В крайна сметка -стават „Двустишия на Красимир”. Така се казва най-новата му книга, която излезе тази година. Докато ги четях, си спомних за филма „Последният самурай”. Учителят на бял воин, доблестен мъж и най-добрият изсред самураите, споделя пред ученика си, че цял живот пише своето хайку и ето - написал е само два реда, а все не може да долови, да се досети за третия стих. И когато съзнателно тръгва към смъртта си в една обречена битка, покосен от модерните оръдия още преди да стигне до противника, в предсмъртните си секунди той провижда третия стих. И умира щастлив! Разказвам това, за да си спестя думите, които бих изрекла по адрес на онези у нас, които сутрин, обед, вечер и посреднощ пишат ли, пишат „хайку”! И не им идва наум, че хайку е философия за живота, смисълът на живота и самият живот, а не стихчета, измисляни под път и над път… Няма как западният човек да пише хайку. Нито източният, освен ако не е японец. Дори да се е родил в Япония, дори да се е сраснал с Япония и да е едно с нея, ако не е японец, няма как да се получи. Защото Япония не е само страната, в която си се родил и с която си се сраснал. Япония е кръвта, прахта, светлината, зовът на много хилядолетия, закодирани в плътта, в сърцето и душата на този, който се е родил японец, дори и това да не е станало в самата Япония…
Не става дума за източно и западно съзнание. Защото западното съзнание също има своите провидчества за триединството. Без да съпоставям едното на другото, ще припомня думите на един от отците на църквата Григорий Богослов (ок. 329-389 г.) за Св. Троица:

„Единицата се привежда в движение от Своето богатство, Двоицата се преодолява, (защото [Бог] е над материята и формата)… и [в] Троицата се достига съвършенството, защото първа тя преодолява състава на двоицата. Така Бог не пребивава ограничено, но и не се разпространява до безкрайност”.

Слово III „За мира”

„Двустишията на Красимир”. Всъщност те ми подсказаха идеята за РАВНОВЕСИЕТО. От тях тръгнах, за да потърся равновесието в поезията и съдбата му, белязана от раждането му под знака на Везните. Двустишията са квинтесенцията на цялото му поетическо творчество, на цялостното му личностно изграждане и творчески търсения, които са плод от всичкото знание, натрупано в течение на времето, в пътуванията му през пространствата на материята, но и на духа, във внезапните му прозрения, в денонощните му бдения, в търсеното изтощение на плътта и на душата, което… „е като наркотик - стимулира мислите, връща те към изворите, изкарва от подсъзнанието ти странни, дълбоко скрити неща” („Любов в езерото на прокажените”).
Красимир Георгиев използва и много от възможните „форми на диалог” (между първия стих и втория), за да открие дълбоко скритите неща, до които се е добрал през изнурението на плътта и душата:

1. Тема - развитие на темата:
Когато костите ми се превърнат в пясък,
целият свят ще мине през очите ми.

„Вечност”

2. Причина - следствие:
По покривката пълзи мравка.
Разширява ли се вселената?

„Асоциация”

3. Твърдение - доказателство:
Участ невероятна! Щастие най-голямо!
Да се родиш от росата, да се окъпеш в пламъка!

„Мушица еднодневка”

4. Теза - антитеза:
По стените растат маргаритки и лишеи.
Животът - чакалнята на смъртта.

„Чакалня”

5. Въпрос - отговор:
- Мъдростта носи страдание! - каза животът.
-Всичко е гонене на вятъра? - съгласи се Красимир.

„Разговор 11″

Въобще разговорът между живота и Красимир под „форма на диалог” е основополагащ за книгата. Разговорите са общо 12 - като дванайсетте колена на богоизбрания народ, като дванайсетте апостоли, като дванайсетте месеца на годината, като дванайсетте деления на зодиакалния кръг, като… Всъщност, безсмислено е да изреждам още, защото най-често съвпаденията са случайни, а тълкуванията - несметни. Но дори и без тълкуване самите съвпадения понякога говорят сами по себе си, създават особен смисъл, придават различна сила на нещата, където са се появили, някаква завършеност, различна от обикновената.
Разбира се, всички тези „форми на диалог” са условни. А при Красимир Георгиев те изглеждат още по-условни, по-схематични, сковани. В двустишията му има много повече смисъл и много повече лиричност. И везната най-често е зад видимата страна на нещата. И равновесните части в нея съвсем не са подчиняват на принципа на полюсността. Напротив… От смътно уловимата същина на тези двустишия като звънтене, като философия, като мъдрост, от тишината след отзвучаването на думите, след разпада на смисъла избухва в сърцето светлина, която отваря човека за други емоционални, психологически, сетивни и прочие измерения. Подобен е ефектът и когато четеш хайку. Макар че при Красимир Георгиев липсва третият стих:

Галя нежно клавишите на думите.
Тишината ухае на детелина.

„30 минути преди полунощ, 5 минути преди инфаркта”

Или:

Студено, тъмно, самотно.
Някъде горе плачат ангели.

„Под земята, три денонощия след болката”

И ако приемем, че поетът е Единицата, от която излиза словото, за да се роди Двоицата, то непременно трябва да се появи и светлината, събудена от словото, която озарява човешката душа. И така се постига съвършенството на Троицата в ПОЕЗИЯТА. Но за да се получи всичко това, е нужно талантът на поета да е истински, чистотата на помислите му да е от най-висока проба и сърцето му да е отворено за доброто и радостта на този свят.