ПОСЛЕДНИТЕ СЛОВА НА ИЗВЕСТНИ ХОРА

Станко Нацев

Смята се, че последните думи притежават особено значение и че са изпълнени с прозрения и истини за изживeния живот и за предстоящото задгробно битие. Огромно е било любопитството към онези слова, в които се е смятало, че са кодирани послания от рая и ада. Но много често родствениците на умиращия скривали от останалите неговите думи, смятайки ги за компроментиращи. Други, напротив, разгласявали нашироко финалния завет на великия си предтеча.

Писатели, художници, учени, философи

Известно е, че последните думи на разпънатия Христос са били: “В твоите ръце предавам своя дух!” Тях по инерция ги повтарят милиони отиващи си от белия свят. Впрочем, неразкаялият се художник Перуджино, отказвайки на свещеника последното причастие, казал: “Ще ми бъде любопитно да разбера какво става в другия свят с тези, които умират с неопростени грехове.”
Нежният Хайнрих Хайне изрекъл: “Няма начин Бог да не ми прости: нали такава му е професията.” Философът Пиер Гасенди въздъхнал: “Аз не знам защо съм роден и умирам също без да знам защо.” Юношата на нашия Христо Смирненски също възкликва: “Аз не знам защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра.”
“Майко!” - въдъхнал Анатол Франс в края на своя земен път, а Густав Малер тихо призовал: “Моцарт!”
Великият Шекспир вложил различни прощални слова в устата на различни свои герои. Впрочем той много се интересувал от “пограничното” състояние на човека. Неговият граф Ланкастър, казва на граф Йорк: “Умиращите, изричайки последните си думи, приковават към себе си вниманието на всички - това е толкова вълнуващо!”
На Гьоте принадлежи знаменитата фраза: “Светлина! Повече светлина!” Писателят О`Хенри помолил да запалят лампата: “Не искам да си отида у дома по тъмно.” А Теодор Рузвелт пък рекъл тъкмо обратното: “Моля ви, изключете светлината.” Карл Юнг пошепнал на сина си: “Бързо ми помогни да се надигна от леглото - искам да погледна залеза на слънцето!”
Историкът Томас Карлайл възкликнал: “Ето каква била смъртта!”, а композиторът Едвард Григ с примирение въздъхнал: “Е, щом е неизбежна.” Философът Фридрих Хегел произнесъл с разочарование: “Само един човек ме разбра през целия ми живот и то погрешно.” Неговият колега по призвание - Имануел Кант - успял да каже преди да напусне белия свят само: “Това е добре.” Писателят Хенрик Ибсен клюмнал глава и промърморил: “Напротив!”
В предсмъртния си час великият френски писател Балзак се сетил за един от героите си - опитният лекар Бианшон - и рекъл: “Той ще ме спаси.” Въпреки че край смъртния одър на руския писател Иван Тургенев нямало негови родственици, той казал: “Прощавайте, мои мили!”
Антон Павлович Чехов се сбогувал с живота в нощта на 2 юли 1904 г. в германския курорт Баденвайлер, където се лекувал. Повиканият от съпругата му доктор установил, че смъртта вече е кацнала на леглото на писателя. Според стара немска медицинска традиция лекар, който е поставил на колега смъртна диагноза, черпи умиращия с шампанско. Чехов казал на немски: “Аз умирам.” и изпил до дъно чашата с шампанско и клюмнал. Една голяма черна пеперуда започнала да кръжи из стаята и да се удря в стъклата на запалените лампи. В тишаната се чувал само шумът от крилата й.
Запазени са и последните минути от живота на друг велик руски писател - Ф.М.Достоевски. Той се събудил в утрото на 28 януари 1881 г. с ясното съзнание, че това е последният ден в неговия живот. Когато съпругата му Ана Григориевна отворила очи, той й казал, че умира, но тя не му повярвала, защото предищната вечер той се чувствал добре. Достоевски настоял да извикат свещеник. Взел последно причастие, изповядал се и малко след това кротко починал.

Императори, крале, владетели

Когато след своето, продължило 70 години царуване, Луи ХIV поглежда смъртта в очите, той казал: “Правим каквото си поискаме, докато сме живи, но умрем ли, имаме по-малко власт дори от най-нисшия.”
Загивайки на рицарски турнир през 1559 г. френският крал Анри II в предсмъртните си гърчове непрекъснато зовял името на своята метреса Диан дьо Поатие, но пренебрегваната с години кралица забранила да доведат любовницата.
Английският крал Чарлс II починал през 1685 г. на 55-годишна възраст след получен мозъчен удар, вследствие на сифилис. Пред дошлия да го изповяда свещеник той казал за любовницата си Луиз дьо Керуал, която полагала майчински грижи за него: “Винаги съм я обичал и умирам с любов към нея.”
Френският крал Луи XV умрял от едра шарка на 64-годишна възраст. До последния му земен миг за него се грижела мадам Дьо Бари, приемница на вече починалата мадам Помпадур. По утвърдена традиция тя напуснала стаята на краля, за да получи той последно причастие. Когато Луи се събудил от трескав сън, попитал за нея. Отговорили му, че си е тръгнала. Разтреперан кралят възкликнал: “Какво, вече?” и се разплакал. Що се отнася до последните думи на мадам Помпадур, която цели 19 години му била метреса, то те били отправени към изповядалия я свещеник. Изрекла ги с лъчезарна усмивка: “Един момент, монсиньор Льо Кюр, и ще си тръгнем заедно.”
През 1910 г., на 68-годишна възраст се сбогува с този свят английският крал Едуард VII. Когато в стаята му влязла любовницата му Алис Кепел и седнала на леглото му, за да му погали ръцете, кралят прошепнал дрезгаво на съпругата си, която била до прозореца, с гръб към тях: “Трябва да я целунеш. Трябва да целунеш Алис.” Но когато Едуард изпаднал в кома, кралицата кряснала на слугите: Махнете тази жена!”

Хумор под бесилката

Не всички се сбогуват с този свят, изричайки велики и трагични слова. Някои си тръгват с присмех и ирония. Така се е родила категорията “хумор под бесилката”.
Сър Томас Мор помолил палача да почака, докато отметне брадата си настрани, уточнявяайки: “Моята брада не бива да пострада, тя с нищо не е оскърбила краля.” А сър Уолтър Рейли, секунда преди брадвата да се стовари над главата му, изкоментирал: “Този остър медицински инструмент е подходящ за врата на всеки, дори за врата на дявола. Приготвеният за екзекуция декабрист Михаил Бестужев-Рюмин сърдито измърморил, след като се скъсало въжето при първия опит да бъде обесен: “В тоя живот въобще не ми върви - дори тук трябва да бъда разочарован.”
“Монсиньор, приемете моите най-дълбоки извинения - обърнала се Мария-Антоанета към своя палач, след като го настъпила без да иска по ботуша, и по този начин придала ново значение на понятието “любезност”. Преди това тя била насила издърпана по стълбичката към гилотината. Стенеща и ридаеща кралицата крещяла: “Ще ме нараните! Моля ви, не ме наранявайте!” Но бързо се съвзела и запазила достойнство. Обаче чикагският убиец Джордж Ейпъл надминал всички - след като го привързали към електрическия стол, той се провикнал: “Че какво пък, чудесно е. Хора, скоро ще видите един опечен Джордж.”

Романтично и трезво

Томас Едисон, намирайки се почти в небесните селения, промълвил, хвърляйки поглед през прозореца към пасторалната картина: “Там е прекрасно.” Сократ, умирайки от приетата отрова, помолил: “Крит, аз дължа пари на Асклепий. Нали няма да забравиш да му ги върнеш?”
Луи XVIII изрекъл: “На кралете подобава да умират прави” и по този начин повторил в известна степен император Веспасиан: “Императорът трябва да умре прав.” Да припомним и сетните думи на римския император Нерон: “Какъв велик артист умира!”