ЦИТАДЕЛА ОТ ДУМИ

Анжела Димчева

Романът-метафора „Вино и молитви” на Неда Антонова е опит за извън национален литературен диалог с такива световни имена като Хорхе Луис Борхес, Габриел Гарсия Маркес, Никос Казандзакис, Джеймс Фрейзър. В мозаечната структура на повествованието се наслагват, преливат, дори пародират взаимно (не без помощта на скрития авторов коментар) познати, но и мистифицирани митологични времена, актуална житейска драма, предчувствие за ентропия на личността, есхатологичен страх и всичко това построено върху все по-осезаемия опиат - думите и тяхната дуалистично генерираща енергия. В този сложен конгломерат читателят изпада на моменти в паника, усещайки, че сюжетът му се изплъзва, затрупан от енциклопедични препратки на авторката, свръхестествени легенди, мистични версии на популярни исторически факти, игра на цитати в една вътрешна литературност…

И точно тук си припомняме, че в нашата литература има подобни образци - есеистичните диалози на Цветан Стоянов „Орфей”, чието подзаглавие „Бълнуване с митология” ни отвежда към същността на всяко писателско его - правото на разменена идентичност: при Цв. Стоянов - човекът е  едновременно убиец и жертва („Ние идваме да те разкъсаме от обич…”), при Н. Антонова - мъртвият се съживява чрез словото („Само думите са едновременно храна, питие, заслон и лекарство…”).

Не бих препоръчала този роман на хора, които не са в състояние да настроят сетивата си на етно-религиозна и поетично-философска вълна. Транслирайки характерологични елементи от легендата за Вавилонската кула и епохата на патриарсите в ареала на прабългарската история, авторката, къде сериозно - къде пародийно, превръща древните тракийски земи в съсредоточие на европейската цивилизация. Тук е използван похватът „разказ в разказа”: двамата единствени герои (Ян и Веста) битуват в надградената словесна реалност. Биологичното им оцеляване е на заден план: Ян спасява себе си от терзанията на съвестта и самотата чрез реката на артикулираното познание, което Веста очаква с жадните си сетива; Тя от своя страна елиминира наркозависимостта си чрез пристрастяване към знанието, към рисуването с думи, към дишането с думи, дори към еротиката с думи. Така в бедното й на представи съзнание постепенно се промъква приключението да намериш себе си чрез вглеждане в нематериалното и съзерцание на невидими природни звуци,  чрез несъстоялия се някога диалог с родната й майка, чрез опус на българското - все елементи на една психокултурна еволюция, която ще й подари Пътя: „Щастието причинява на човека амнезия. Щастливият припознава за реални само две същества: себе си и Бог”.

Преди повече от половин век Никос Казандзакис каза: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Свободен съм”.  Сега Неда Антонова е написала роман за силата на нерелигиозната молитва - сънят-лабиринт, в който българинът е оцелял векове наред, стискайки в ръката огледалото на истината - виното. Но не „изфабрикуваното” в заводите, а онова, изтръгнало с корена си топлината на земята ни, напоено с дъжда от историческа принадлежност, въплътило не само слънцето, но и звездите, които усещат, че двама влюбени се надяват на тяхното щастливо разминаване: „Всяка нощ има своите пътища между звездите и те никога не се повтарят…”.

Често поетите оприличават желанието като усещане за екстаз. У героите на Н. Антонова еротичната линия е невидима, тя не е изговорена, трепти на подсъзнателно ниво и едва накрая избухва с целия си пламък - монологът на Ян е поетичен трактат за фалоса, а Веста е нимфата, облечена само с косите си… А колко странно, мястото на срещата е Вавилонската пещера на селцето Арча - хранилището на стотици томове от древни времена.

Какво става по-нататък - ще разберем, когато прочетем втората част на трилогията - романа „Вино и сафари”, който излезе от печат само преди седмица.

 


Неда Атонова, „Вино и молитви”,  изд. „Леге Артис”, 2007 г.