ЛИПСАТА НА СМИРЕНИЕ

Димо Димовски

ЛИПСАТА НА СМИРЕНИЕ

От време на време, когато ми се наложи да препрочета изписани от мен странички, изпадам в мрачно униние и безсловесна завист. Завиждам, без каквато и да е злоба, на известните вече писатели, които в моите представи са се реализирали мъдро и проникновено, докрай разкрили себе си. От книгите, посветени на живота им, зная, че малцина от тях са се смятали за напълно и докрай успели, но това ни най-малко не ме утешава. Славата им е огромна, въздействието върху умовете несъмнено, благодарната част на човечеството ще съхрани имената им за вечни времена. Не съм за жалост между тях. Търся оправданието ту в себе си, ту извън самия мене, но не го намирам. Идва ми наум, че има някакъв ред, някаква приемственост, ред, от който правя изключение, но какъв е той, не зная. Зная например, че Маркес се е повлиял от Фокнър, че Фокнър нерядко препрочитал Достоевски, Достоевски от своя страна имал за учител Валтер Скот, който несъмнено боготворял Шекспир, но самият Шекспир черпел с пълни шепи от античната литература, докато Овидий следвал примера на древногръцките поети, на Омир, който гребял от първоизвора, от преданията и легендите, сътворени от хор безименни, но гласовити гении. Но покрай този извор, наречен днес народно творчество и аз молитвено съм коленичил. Ето, че кръгът се затвори. Какво по-голямо утешение - да пиеш оттам, откъдето са пили и великите? С останалото трябва да се примиря.Останалото е въпрос на дарба, време и среда. Господи, прости мен, грешния и недостойния, за дързостта ми!


 

ПИСАНЕТО КАТО МЪКА

Длъжен съм, без излишна скромност, да го заявя: писането за нормалния човек е жива мъка. При писане не се измъчват единствено грамофаните и гениите; само това, изглежда, ги сродява. Мъка е да откриеш собствените си герои. Мъка е да намериш търсената дума. Мъка е да сглобиш разпокъсаните си впечатления в обемно цяло. Мъка е да се подчиниш без всякакво пилеене на предварително обмислена идея. Мъка е да отделиш важното от маловажното. Мъка е да осъзнаеш неизбежните си недостатъци. Мъка е да се отстраниш и погледнеш безпристрастно на написаното. Мъка е да осъзнаеш, че си изразил нищожна част от първоначалните си намерения. Мъка е да разбереш, че въпреки непомерните усилия шедьовър няма. Мъка са най-сетне всички неоспорими доказателства, че сътвореното е безполезно, ненужно никому. Не по-малко те измъчва мисълта, че едва ли някога ще узнаеш у кого попада текстът ти. Сърдит, болен, пийнал, бодър, угнетен - какво ли търси в твоите съчинения читателят: истина, отмора, сън, радост от езика, естетическа наслада? Ще захвърли ли с пренебрежение опита ти да развържеш възела, впит в гърлото ти, или ще се впусне заедно да го развържете? За пишещия това най-често остава неизвестно - кой, как, по какви причини го чете. Дори да приеме, че работи единствено за себе си, за да осмисли някак живота си, пишещият обнародва съчиненията си с надеждата, че ще стигнат до максимален брой читатели. Днес подобна надежда е от всякога по-крехка. Ако беше преди сянка, дим, мъгла, сега е потискаща и пълна неизвестност. Още една мъка, дотурена до другите.