ОДИСЕЯТА НА КАВАЛЕРА ЛОУРЪНС

Израел Шамир

превод: Георги Ангелов

Т. Е. Лоурънс, писател, разузнавач, кавалер на ордена Бани, емир на Мека, английски командир на арабските армии в дните на Първата световна война, казано накратко, Лоурънс Арабски отдавна е станал легенда. Представяш си го като Питър О’Тул, препускащ в бял бурнус на благороден кон пред лавата на арабските бедуини, налитащи срещу турските редути. На тридесет години се върнал от Арабия, покрит със слава и загар, свободно говорещ арабски, приятел на емири, покорител на Дамаск и запленил Англия.
Сред горещите му поклонници бил и младият Чърчил, който казал за него: “Лоурънс е един от най-великите ни съвременници”. Но авторът на “Александрийски квартет” Лоурънс Даръл, прочитайки книгата на Лоурънс, се отзовал по-просто: “Това е гадна дребна твар”.
И двамата били прави. Лоурънс бил по-сложен от легендите за Лоурънс и образа, създаден от Питър О’Тул. Този покорител на арабските пустини, учен-изтоковед, випускник на Оксфорд, незаконен син на ирландски барон открил в душата си небивали висоти и мрачни дълбини и отразил в своите книги влиянието на тъмните сили върху душата.
Лоурънс, както и неговият съвременник Джойс, бил роден в Ирландия. Баща му, ирландски барон, захвърлил жена си и избягал с бъдещата майка на Лоурънс в Англия. Вярващ католик, той така и не се развел със законната си жена, макар и да живял с майката на Лоурънс до смъртта си. Майката на Лоурънс почина сравнително скоро, на сто години, след дълга мисионерска дейност в Китай. Те били приятни и богобоязливи хора, макар че самият Лоурънс считал: “Такива като моите родители е по-добре да нямат деца.”
Майка му била твърде силна личност и затова той се отказал от женитба. В средните векове такъв човек би отишъл в манастир. Отказвайки се от Бога, Лоурънс отишъл в армията.
До армията стигнал по заобиколен път. В Оксфорд изучавал класиката и арабистиката, избрал за тема на дисертацията си “Замъците на кръстоносците в Сирия и Палестина” и тръгнал да скита сам из Близкия Изток. Поразявал всички със своята издръжливост. Без пари, без помощници, той стигал и до най-глухите села, пресичал пустини. Защитавал се със стрелба от бандити, измолвал храна от фелахите, учил арабски. Писал: “Живея сред арабите като арабин и техният живот ми е по-ясен, отколкото на пътешествениците със слуги и камили. Трудно ще ми бъде пак да стана англичанин”.
Тази подготовка му помогнала - забелязало го английското разузнаване. Първата световна война вече била надвиснала във въздуха, и намиращите се в Египет англичани се готвели за конфронтация с Отоманската империя, простираща се от Балканите до арабските пустини. Лоурънс и още няколко арабисти и топографи се включили в киплинговската “Голяма игра” - те били изпратени на рекогносцировка в Негев под прикритието на археологически изследвания. Тази операция минала успешно и когато избухнала войната, Лоурънс получил нова важна задача, определила съдбата му - той заминал за Арабската пустиня, за да вдигне на въстание арабските племена, да пререже турските линии в Хиджас и Палестина, накратко - да поведе партизанска война.
Завърнал се с победа, той описал похода си в малко ницшеанския роман-епопея “Седемте стълба на мъдростта”. Този роман е опияняваща отсечена проза:
«Живяхме с години, както дойде, в голата пустиня под безразличните небеса. Денем ни опияняваше жаркото слънце, силният вятър замайваше главите ни. През нощта ни белязваше росата и безкрайното мълчание на звездите ни караше да се срамуваме от това колко сме мънички. Ние бяхме самозадоволяваща се армия без паради и красоти, избрали волята, тази втора човешка страст, цел толкова ненаситна, че тя поглъщаше всичките ни сили. Ние й се продадохме в робство, оковахме се във вериги в името на свободата, съгласихме се да й служим свято с всичко добро и зло в нас. Душата на роба човешки е ужасна - той е изгубил света, а ние отдадохме не само тялото си, но и душата си на всепокоряващата жажда за победа. Лишихме волята си от чувства, морал и отговорност и останахме като изсъхнали листа на вятъра.
Изблиците на жестокост, извращенията, похотта лесно минаваха по повърхността, без да разтревожат нашите дълбини. Познахме мъки, твърде остри, възторзи, твърде високи за нашите ограничени натури. Телата ни бяха прекалено груби, за да почувстват пределите на нашите тъги и радости, затова ние ги отхвърляхме като боклук, оставихме телата си назад, за да крачим напред.
Ръцете ни бяха в кръв, кръвта ни беше разрешена. Раните и смъртта ни се струваха ефимерна болка, толкова кратък и тежък беше животът ни. Когато горчивината на живота е толкова голяма, горчивината на наказанието трябва да бъде безмилостна.
Бедуинът на пустинята, роден и израсъл в нея, приел с цялата си душа голотата й, прекалено сурова за пришълците, е абсолютно свободен. Той е изгубил връзките с вещите, удобствата, всичко излишно и е спечелил лична свобода, граничеща с глада и смъртта. Светът на семитите не знае полутонове. Те са хора на основните цветове, по-скоро - на черния и белия, те виждат само контурите на мирозданието.
Те презират съмнението, този трънен венец на нашия век. Те не разбират нашите метафизични мъки, нашия самоанализ, те познават само истината и лъжата, вярата и безверието, без нашите нюанси и полутонове. Далече от болезнения стремеж към смъртта, те възприемат дара на живота като нещо неоспоримо, разбиращо се от само себе си. Самоубийството за тях е невъзможно и смъртта не е беда».
За успеха на партизанската война на Лоурънс мненията се различават. Основно занимание на въстаниците било нападенията на турските влакове по Хиджаската железопътна линия, съединяваща Медина и Дамаск. Той похарчил немалко пари за това. Съвременниците го описват облечен в арабски дрехи, като шейх, на коня, с десетки хиляди в злато в дисагите. Реално въстаниците успели да завземат пристанището Акаба на Червено море и да стигнат до Дамаск.
В Палестина Лоурънс активно поддържал декларацията Балфур и еврейската колонизация на страната, предполагайки, че арабите ще се съгласят с това. За тази позиция прекланящият се пред него Ръдиард Киплинг дори го нарекъл “ж..офил”. В “Седем стълба на мъдростта” се съдържа следното описание на евреите в Палестина в 1918 г.:
«В долината на Йордан традиционните учени мъже на Израил си създадоха начин на живот, подобаващ на тази страна, а новопристигналите, вземайки за образец Германия, си създадоха странни обичаи, странни посеви и европейски домове в земята на Палестина, твърде немощна и бедна, за да възнагради усилията им. Но все пак земята ги търпеше. Галилея не показваше онази дълбока неприязън към еврейските колонисти, с която отвратително се отличаваше съседна Юдея. В Юдея живееха немски евреи, говорещи на немски или на идиш, непонасящи контакти с чужди. Някои от тях се занимаваха със селски труд, повечето бяха лавкаджии, най-чуждата част от населението на страната.
А наоколо шумяха техните врагове, мрачните и навъсени палестински селяни, по-лоши от фелахите от Северна Сирия, жадни, като египтяните, и духовно несъстоятелни».
Тази странна проеврейска и антипалестинска позиция на видния арабист се обяснява с това, че той обичал чергаруващите араби-бедуини и не можел да търпи уседналите сирийци (които по онова време не били причислявани към арабите). Палестинските селяни и ливанските търговци му се стрували главни врагове на бедуините и той мислел, че евреите ще се застъпят за тях.
Чувал съм от израелския писател Бинямин Тамуз, че романът дори е посветен на палестинската еврейка Сара Аронсон, героиня на нелегалната група “Нил”, шпионираща в полза на англичаните и самоубила се по време на ареста й от турците. Но обикновено се смята, че С. А., на когото е посветен романът, е Шариф Али, съратник на Лоурънс.
Отношенията между Али и Лоурънс били сложни, някои биографи считат, че са били любовници. Според Дезмънд Стюърт, Али и Лоурънс се отдавали на садо-мазохистични радости. Те се бичували един друг с камшици за изкупление на вината си - не успели да прережат линиите на врага. И в следвоенните години Лоурънс молел войниците да го бият с камшик, което, впрочем, може да се разбира не като сексуално извращение, а като начин за умъртвяване на плътта.
От жените се боял и не ги обичал: “Сексът е непоносимо унижение за жените, изобщо сексът не си струва цялата врява. Почти не съм срещал хора, на които сексът да не им е безразличен. Харесват ми някои жени, но не обичам женския пол - женските съблечени тела са така неизразителни…”.
През всички следвоенни години нямал никакви любовници, идеята за плътската любов не го интересувала и дори го отблъсквала.
След кратък живот като цивилен Лоурънс се върнал в армията като обикновен войник, както други отиват в манастир. Известно време служил в Индия, но после самият факт на пребиваването на знаменития екс-разузнавач близо до съветска Средна Азия се сторил на Сталин подозрителен. В Русия се разпространили слухове, че Лоурънс стои зад въстанието на басмачите, тези врагове от 20-те години. Тогава началството, по-далече от греха, го изпратило в Англия.
Не му достигала острота на усещанията. Армията явно съответствала на една страна от личността му, но не можела да му даде пълно удовлетворение. Впрочем, той останал в строя до края си, настъпил през 1935 г., когато мотоциклетът му се врязал с пълна скорост в камион. Той умрял, както и живял, както приличало на войник и поет - със скорост сто мили в час.
Освен “Седемте стълба на мъдростта” оставил още две произведения: “Сеч”, за армейската служба, и превод на “Одисеята” на Омир (1932 г.).
С идеята за “Одисея” той се забавлявал много. Дезмънд Стюърт вижда и в “Седемте стълба на мъдростта” Одисея - само че наопаки: вместо море - пустиня, вместо Итака с чакащата Пенелопа - пустият Дамаск, в който го няма благородния Али.
В “Одисеята” Лоурънс виждал и обичал жестокостта, бруталността, той ценял култа към силата и възприемал убийството като своего рода занятие, както и Омир. Затова и преводът му - двадесет и осми по ред превод на “Одисея” на английски, се отличава с прямота и жестокост.

(със съкращения)