Пламен Павлов

* * *

Вестите за царуването на Роман (978 - 991, починал през 997 г.) са предмет на отдавнашни дискусии. Те се дължат на противоречивите, понякога разминаващи се диаметрално сведения за него в достигналите до нас исторически извори.
Основните данни за времето на Роман, в които обаче главното действащо лице е Самуил, са на Йоан Скилица (краят на ХІ - началото на ХІІ в.). Според византийския хронист царските синове Борис и Роман са изпратени (!) в България, “…за да спрат напредването на Комитопулите…” След злощастния инцидент на границата, когато Борис ІІ е убит от един глухоням български граничар, Роман се спасява във Видин. По волята на Комитопулите, сред които изпъква Самуил, на Петровия син е поверено управлението на Скопие. През 1003 г. царският син предава града на Василий ІІ. В знак на благодарност императорът го удостоява с високата титла “препозит” и го прави стратег на Абидос в Мала Азия. Още нещо, Роман е наречен и “Симеон” - неговото второ име, което той носи в чест на дядо си цар Симеон Велики. Информацията на Скилица звучи много правдоподобно и е повторена от по-късните византийски автори. Тя е предадена и в българския превод на хрониката на Йоан Зонара от ХІV в.
Твърде пълноценна информация за цар Роман, колкото и неочаквано да ни изглежда това, е съхранена в хрониката на арабският християнски автор Яхйя Антиохийски (70-те години на Х в. - 1066 г.). Предвид важността на тези известия, нека ги припомним отново.
По повод бягството на Борис ІІ и Роман през 978 г. Яхйя разказва следното: “Двамата синове на Самуил, царя на българите, които Йоан Цимисхи бил заловил и държал затворени в двореца, употребили хитрост и избягали от мястото, където били задържани, с коне, които те били наредили да се държат готови за тях. И тогава те достигнали до един проход, който водел към България, и спрели с конете, на които яздели. Слезли от тях и се скрили в планините, като се страхували да не бъдат догонени, и тръгнали пеша. По-големият от тях тръгнал по пътя по-напред от по-младия си брат. Той бил преоблечен и множеството българи, които охранявали тази планина от разбойници, го забелязали. Един от тях стрелял по него, тъй като не го познал - той бил сам, и го убил. По-младият брат вървял по следите му и им съобщил кой е той. Те го отвели и го направили свой цар. Той имал гулям [раб, военачалник], известен с името Комитопул. Той действал заедно с него. Събрали се заедно с него българите и воювали в земите на гърците…”
Следващото летописно “ядро”, засягащо българската история, е във връзка с пленяването на цер Роман: “Цар Василий срещнал българите и ги обърнал в бягство. Взел в плен техния цар и го върнал в затвора, откъдето бил избягал. Спасил се Комитопул, началникът на войската му, и управлявал българското царство…”
Третият пасаж разказва за смъртта на Роман и възцаряването на самия Самуил: “Случило се така, че царят на българите, който се намирал в затвора при императора в Цариград, умрял [12 септември 997 г.]. И дошла вестта за неговата смърт до неговия гулям Комитопула, вождът на българите. И тогава той се провъзгласил за цар…”
Благодарение на арабския хронист ал-Макин (ХІІІ в.), който препредава разказа на Яхйя, научаваме, че Борис и Роман са избягали от Византия “…през осмата година от своя плен…” - с други думи, през 978 г., в разгара на византийските междуособици след смъртта на император Йоан І Цимисхи. Тази подробност ал-Макин е взел от друг ръкопис на Яхйя, недостигнал до наши дни.
Важна информация за Роман, макар той да не е споменат по име, ни е оставил арменският хронист Степан Таронски (Асолик или Асохик). Според него, “Комсадцагите” (Комитопулите), “…които владеели българската земя и повдигнали сериозна война против царя на гърците…”, са били на служба “…при българския цар, който бил скопец…”. Степан Таронски завършва своята хроника около 1004 г. и е пряк съвременник на събитията. Той знае името на “Самаел”, въпреки че го смята за по-големия от “…двамата братя Комсадцаги…”. Става дума за Арон и Самуил, тъй като Давид и Мойсей загиват още през 976 г. Според Асохиг Комитопулите са арменци от областта Держан, което вероятно отразява някакви слухове за тяхното потекло, разпространяващи се тогава в Армения. Както смятат редица изследователи, възможно е Рипсимия, майката на Комитопулите, наистина да е от арменски произход.
Особената ситуация с изворите мотивира български и чужди учени да смятат, че Роман не е бил цар. Сведенията на средновековните автори са анализирани обстойно и критично още от проф. Васил Златарски. Той убедително показа, че Роман е бил цар. Мнението му, макар и без особен възторг, е прието дори от водещи автори в бивша Югославия и днешна Македония.
Наистина, по силата на действащите писани и неписани правила на онази епоха един евнух не е можел да бъда владетел. Такъв случай няма нито във Византия, нито в някоя друга средновековна държава. Както виждаме, дилемата “за” или “против” тезата “Роман - български цар” е в предпочитанието или не на сведенията на Скилица пред онези на Яхйя Антиохийски и Степан Таронски. Макар да са неточни в подробностите, и двамата, за разлика от Скилица, са много по-близки до времето на събитията. Налице е и факторът “сензационност” - арменският хронист е впечатлен, че българският цар е евнух, един крайно необичаен случай в познатия му свят! Освен това, в домашните български извори (с изключение на онези, които са преводи на византийски хроники), колкото и да са ограничени, Роман е представен като цар, което в никакъв случай не може да бъде пренебрегнато. Така например в “Бориловия Синодик” името на Роман е поставено между онези на Борис ІІ и Самуил.
Царската титла на Роман е обусловена от спазваната от Комитопулите вековна държавна традиция за сакралната природа на “царския род”. Възможно е при това Роман да е бил обявен за съвладетел на брат си Борис II още преди 971 г. Полският изследовател Анджей Поппе допуска, че като подобна съвладетелска двойка са били схващани и руските национални светци Борис и Глеб, синове на великия княз Владимир І Свети и неизвестна по име “болгариня” (българка). Нека припомним, че през двадесетте - четиридесетте години на Х в. във Византия има петима императори-съвладетели: Роман І Лакапин (”старши”, “мега-василевс”), неговият син Христофор (тъст на цар Петър, т.е. дядо на Борис и Роман), Константин VІІ Багренородни (легитимният наследник на короната, “изтласкан” отначало на втора, а след 927 г. на трета позиция!), по-младите Романови синове Константин и Стефан. При това константинополски патриарх е Теофилакт, най-младият от синовете на всесилния Роман Лакапин… Така стоят нещата и с Василий ІІ и Константин VІІІ, които са синове на Роман ІІ (958-963), съответно правнуци на Роман Лакапин по линия на своята баба императрица Елена Лакапина. През цялото си царуване и живот тираничният Българоубиец е имал съимператор в лицето на своя по-малък брат, който управлява истински едва след смъртта на Василий - в периода 925-928 г. По всяка вероятност тази “византийска мода” е имала отзвук във Велики Преслав, още повече че е решавала или поне е отлагала възможни политически колизии в конкретни исторически моменти. Тъй като съвладетелската форма на управление е достатъчно актуална и през втората половина на Х в., не е изключено през 978 г. Роман да е направил Самуил (а евентуално и Арон?) свой съвладетел с царска титла.

* * *

Идвайки в България, цар Роман се установява или е изпратен от Самуил и Арон в Скопие. Така след Велики Преслав (971 г.) и Средец/София като временен административен и църковен център, от 978 г. столица на българската държава става Скопие. Положението на този град в края на Х в. е “замъглено” от онова на Охрид и Преспа, любимите резиденции на Самуил. Именно Скопие обаче е наречено “Cesariа”, т.е. “царски град” в унгарски извори. Българите през 1003 г. губят града, но по-късно успяват да го отвоюват. Дори и през 1018 г. Василий II намира в Скопие “първия отряд” на българската царска армия и прави града столица на темата (областта) “България”.
Тогавашните разбирания на българите за столичен град не бива механично да се приравняват с римо-византийската практика - наред с престолния град е имало и други “аули” (дворци-крепости) или “василии” (царски резиденции). Когато столица е Плиска, такива са “предстоличният” Велики Преслав (от 893 г. столица на държавата), Дръстър (Силистра), може би Охрид, а според някои учени дори и Търново (столицата на България от 1185 г.). След 976 г. такива са Преспа, Сетена (при дн. Лерин, Гърция), Копринища (в планините на днешна Албания), може би и Битоля. Вероятно Охрид се налага като истинска столица едва след 1003 г., а тук се установява и българската патриаршия.
Археологическите разкопки в Скопие, днес столица на република Македония, са ограничени главно на територията на крепостта Скопско кале на хълма Градище. Независимо от интересните резултати и многобройни находки от Средновековието, те поне засега не предоставят достатъчно информация за ролята на града като столица на Първото българско царство. И все пак, дори и македонските изследователи признават, че Скопие придобива облик на истински средновековен град и стратегически важна крепост именно във времето на цар Роман. Нека приведем синтезираната информация, дадена от проучвателите на крепостта:
“Во секој случај, непрекинатиот и бурниот историски развиток како вистински градски центар средновековно Скопје започнува некаде кон крајот на 10 век или во Самоилово време и трае до денес. Тогаш, под Самоил, Скопското Кале било заштитено со убаво ѕидани бедеми, кои целосно го оградуваат Горниот град, формирајки, по многу нешта единствен фортификационен систем, граден според највисоките тогашни критериуми и градежни техники. Откриените бројни монети од 10. и 11. век, погребувања веднаш од внатрешната страна на јужниот бедем, боеви секири и стрели, керамика и други ситни наоди од истото време зборуваат дека Калето во тоа време функционирало најверојатно како голем воен кастрон. Крепоста била стратешки поставена во центарот на самоиловата државата, од каде одржувала комуникации со Прилеп, Битола, Преспа, Охрид и другите градови на југот, со Призрен и јадранските градови на запад, со Белград и Видин на север и со Средец (Софија), на исток. На истражуваните простори, во секторите 4 и 5, долж јужниот бедем откриени се остатоци од бројни дрвени градби со отпадни јами, огништа, печки и остатоци од металуршка активност. Најверојатно повекето од нив биле бараки за војниците, магацини, работилници - ковачници за изработка и поправка на оружје, сите во одредена комуникација со бедемот од внатрешната страна. Од истиот град, во Секторот 5 беше откриен јужен влез во тврдината, со сите придружни елементи, кој ке биде користен и обновуван неколку пати во следните векови, како главен влез, и на подоцнежната средновековна и на ранотурската тврдина. Во продолжение на влезната партија кон исток беа откриени остатоци од калдрмисана површина - пат, што водел долж внатрешноста на јужниот бедем до повисоките делови на теренот. Откриените камени црковни украси во тој дел на теренот, укажуваат дека некаде (во сеуште неистражените партии) во 10-11 век стоела најмалку една црква. Сите остатоци од оваа условно кажано “Самоилова” фаза се проследени со монетни наоди на т.н. анонимни фолиси, и на императорите Василиј II, Никифор III и Михаил VII, сите од 10 и 11 век, откривани најчесто во изворна положба. Сето ова убаво го документира важното место и големо историско, економско и политичко значење на Скопската тврдина во времето на цар Самоил и неговите следбеници…”
Въпросната “цар-Самоилова фаза” всъщност е времето и на цар Роман, когато Скопие става български престолен град. Разбира се, това решение едва ли е взето еднолично от Роман, още повече че до онзи момент той надали някога е стъпвал в Скопие. Вероятно идеята е била на оцелелите двама Комитопули, Самуил и Арон. Както ще видим (вж. тук статията за ролята на днешна София в историята на Първото царство), до 978 г. временна столица на България е Средец. Вероятно в хода на българо-византийската “перманентна” война управляващият елит е преценил, че Средец/София е в опасна близост до линията на фронта и е необходим нов, по-сигурен държавен център. Стратегическото положение на Скопие е очевидно, особено с оглед на направлението към Солун (на юг по долината на Вардар) и Ниш - Белград (на север, следвайки долината на Българска/Южна и Велика Морава). Нека припомним, че една от опасностите пред царството е евентуалният съюз между Византия и маджарите (унгарците) - опасност, чиято актуалност личи и в политиката на Самуил, по-конкретно изразена с брака между неговия син Гаврил Радомир и една унгарска принцеса в самия края на Х в.
Скопие притежава и други достойнства, които са оценени от византийското правителство през 1018 г., когато бившата българска столица става център на голямата тема (провинция) “България”. Въпреки относителното прекъсване на традицията, Скопие е определено за столица на царството, създадено от Стефан Душан (1346 г.). Да не отиваме по-нататък към османската епоха и новата история, които като цяло потвърждават правилността на решението, взето от българския държавен елит през 978 г.
Съществуват сведения, а и стари снимки отпреди катастрофалното земетресение в Скопие (26 юли 1963 г.), на които личат руините на голяма гражданска сграда, смятана от местните хора за дворец на българските царе! Този предполагаем дворец е бил разположен на територията на военен обект (казарма), поради което достъпът до него е бил затруднен, практически невъзможен. За съжаление, той не е проучен и във времето на българската власт през Първата и Втората световна война. По информация на заслужилия македонски българин Панде Ефтимов и други местни жители средновековните развалини не са пострадали съществено от земетресението, но възстановителните работи след него са дали “чудесна възможност” те да бъдат заличени веднъж завинаги… В Скопие обаче се е говорело и все още съществува памет, че при тези руини е имало “царски надписи” и други паметници на средновековната българска история, от които днес няма и следа…
Друга “странност” на съвременната македонска археологическа наука е игнорирането на мястото, където е бил разположен прочутият манастир “Св. Георги Бързи” на Виргино бърдо. Манастирът без съмнение е най-известната скопска обител, която е обгрижвана и дарявана с привилегии от редица български царе, византийски императори и сръбски крале. Колкото и македонските автори да избягват “подробностите” в историята на знаменития някога манастир, той е създаден именно от цар Роман! Най-вероятно светата обител се е намирала на мястото на изградената в османската епоха Султан-Муратова джамия (1428 г.). Нейният силует може да бъде видян върху стари гравюри на Скопското кале, така че при цялата “мистерия” около него, неговото проучване е въпрос на научна инициативност - ако не цялостно проучване, тъй като подобна задача е твърде сложна, поне частично. Впрочем, ето една синтезирана оценка за манастира и отсъствието на археологически проучвания:
“…Делови од целиот комлекс би требало да има во дворот на сегашната џамија, потоа околу постојната Саат-кула, Виргино брдо, кое подоцна е узурпирано за изградба на куќи. Ридот денес е буквапно покриен со разни градби. доградби, огради и куќи, меѓу кои најголем дел се постари од стотина години. Само неколку стотина метри од Виргино брдо е комплексот на Универзитетот “Свети Кирил и Методиј” (…) Досега не се направени никакви археолошки обиди да се открие барем дел од темелите на прочуениот манастир, за кој свои даровни грамоти издавале византиски Цареви, а подоцна и српските, како и бугарските владетели кои во одредени периоди владееле во Македонија”.
Опити за археологически проучвания не се предприемат, при все че в Македония никога не са пестени финансови средства за археология… Възниква основателният въпрос, че някой може би се опасява от евентуални открития, особено на надписи - достатъчно е да припомним главоболията, създадени на казионната македонска “наука” и държавна пропаганда от Битолския надпис на цар Иван Владислав… Ако направим паралел с познатите ни, макар и засега само частично, манастири от епохата на Първото българско царство (например тези при с. Равна, Черноглавци, Мурфатлар и др.), при разкопки на терена на скопската обител “Св. Георги” е напълно вероятно да бъде открит старобългарски епиграфски материал.
Ако се върнем към царуването на Роман, неминуемо ще се сблъскаме със спорни въпроси и предпоставени тези. Едва ли цар Роман е бил просто фигурант на престола, както се мисли обикновено. Обстоятелството, че е бил евнух не е аргумент - във Византия има ред примери с евнуси, които са изявени военачалници и държавници (прочутият Нарзес във времето на Юстиниан Велики, паркимоменът Василий, съвременник и дори роднина на Борис ІІ и Роман по линия на Лакапините, и т.н.). Твърдението, че Роман оставя държавните дела в ръцете на Самуил, а “…сам се занимава по примера на баща си Петър с църковни въпроси” (заключение на проф. Петър Петров, а и на ред други автори) си остава без доказателства. Напротив, няма нужните основания да изключваме цар Роман от живота на държавата и нейните военни дела. Знаем със сигурност, че Роман участва в битката при Траянови врата (986 г.), а и повторното му пленяване става пак във време на война. И все пак, съвременниците свързват българските успехи още тогава най-вече с даровития и енергичен Самуил. Според някои изследователи отношенията между Роман и Самуил са уредени по определен начин, например като съвладетели. Друг предлаган вариант е осиновяването на Самуиловия син Гаврил Радомир (епископ Михаил Деволски през ХІІ в. го нарича “Гаврил Роман”, а на друго място у Скилица той е “Роман Радомир”!) от царя евнух. Тези виждания, по принцип правдоподобни, си остават в сферата на догадките.
Известното ни за българската активност през следващите години отново е за действията на Самуил и опитите му да превземе Лариса. Към 985 г. градът е завладян, а жителите му (власи, “ромеи” и българи) са преселени във вътрешността на България. Високото си положение запазва единствено родът на местния първенец Николица (Никулица), който става един от най-преданите Самуилови военачалници. Самуил отнася мощите на св. Ахил Лариски (IV в.), които са положени в катедралната църква в Преспа (на о-в “Св. Ахил” в Преспанското езеро, дн. в Гърция). Българските нападения към Тесалия и Епир, дори към Пелопонес създават много проблеми на византийските власти. Къде е мястото на цар Роман в тези събития, остава неизвестно, въпреки че игнорирането му надали е оправдано.
Както стана дума, факт е участието на Роман в прочутата битка в прохода Траянови врата (17 август 986 г.). “Коментаторът” на хрониката на Йоан Скилица, епископ Михаил Деволски, в своя добавка категорично сочи Роман като един от българските командващи заедно със Самуил и Арон.
Една от “сюжетните линии”, свързвани, основателно или не, с цар Роман, е покръстването на Киевска Рус (988 г.). Ето какво се разказва в Йоакимовата летопис (ХVІІ в.), която предава недостигнали до нас извори:

“Владимир потегли на поход срещу българите и като ги победи, сключи мир и се покръсти заедно със синовете си, а и цялата Руска земя покръсти. А пък българският цар Симеон му изпрати много учени духовници и книги. И изпрати Владимир пратеничество в Цариград при императора и патриарха, молейки за митрополит. Те много се зарадваха и му изпратиха за митрополит Михаил, много учен и богобоязлив мъж, който беше българин, а с него четирима епископи и много свещеници, дякони и псалтове от славяните. А пък митрополитът по съвета на Владимир постави епископи в градовете Ростов, Новгород, Владимир и Белгород. Те, като ходеха по тези земи, поучаваха велможите и воините на Владимир, просвещаваха народа и кръщаваха навсякъде със стотици и хиляди…”

Разказът на руския летописец е белязан от очевидни анахронизми (или пък от неразбиране по-стари текстове, използвани от по-късния автор?), въпреки че информацията за митрополит Михаил и участието на българско духовенство в руското покръстване вероятно отговаря на истината. Кой е този “български цар Симеон”? Дали става дума действително за анахронизъм, свързан с наличието на български книги от Симеоновия “Златен век” в Киев (най-известните от тях са т.нар. Симеонови или Светославови сборници), или пък за цар Роман, който според византийския хронист Йоан Скилица е “…наричан и Симеон по името на дядо си…”? Други интригуващи “маркери” за евентуални връзки на цар Роман с княз Владимир можем да открием в имената на неговите синове, руските и украинските национални светци Борис и Глеб. Първият от тях носи името на българския Покръстител (съответно, и на неговия внук цар Борис ІІ, братът на Роман), но второто му име е “Давид” - онова на най-големия от Комитопулите, загинал трагично през 976 г. Още по-любопитна е ситуацията с Глеб, чието второ име е… Роман! Както е известно, Борис-Давид и Глеб-Роман са синове на Владимир и една “болгариня” (българка). Тяхната памет традиционно се чества на 2 май - денят на успението на “светия цар” Борис-Михаил, което също е симптоматично за българското духовно влияние в Киевска Рус.
Възможно ли е през 988 г. да е имало “паралелни” действия от страна на Византия и България към Киевска Русия? Или пък, колкото и провокативно да звучи, някакво “единодействие” на двете държави във връзка с покръстването на русите? Разбира се, и двата варианта на политическо поведение са напълно възможни. България, независимо от трудностите след 971 г., със сигурност е продължавала да води своя външна политика. Вторият вариант също не може да бъде изключван. На пръв поглед, особено след катастрофата в Траянови врата (986 г.), каквото и да било единомислие между двете страни изглежда неправдоподобно. Нека отбележим обаче, че все пак нямаме пълнокръвна информация за българо-византийските отношения в онези години. Открояват се най-вече конфликтите, които са своего рода “акцентите” на епохата. От друга страна, предвид тежката гражданска война между Василий ІІ и неговите противници Варда Фока и Варда Склир в Мала Азия през 987-990 г. империята се е нуждаела от мир с българите. Периодичната ескалация на “перманентната” война не може по презумпция да изключва воденето на преговори, дори постигането на временни съглашения. Както знаем, поради такива преговори Арон е уличен в държавна измяна и екзекутиран с цялото си семейство (спасен е само Иван Владислав) на 14 юни 987 г. Без да можем да отговорим на тази “каскада” от въпроси, не можем да не ги поставим.
Според данните на Яхйя Антиохийски, през 991 г. цар Роман пада за втори път във византийски плен. В известните ни исторически извори няма яснота при какви обстоятелства е станало това. Както бе показано от проф. Иван Божилов, България си връща окупираните източни земи със столицата Велики Преслав след победата в прохода Траянови врата. Най-вероятно българската “реконкиста” е проведена през 990-991 г. Едно сведение в “Българския апокрифен летопис” неочаквано свързва цар Роман с Велики Преслав: “…И след това се въздигна друг цар на име Роман, пак от това коляно, и прие българското царство… И възвърна се от изток в град Преслав, и прекара в царството си Роман девет години и почина…” Дали в това известие няма смътен спомен за участието на цар Роман в отвоюването на бащината му столица? С други думи, попадането му във византийски плен да не е свързано със земите на днешна Македония, а с военните действия в Мизия или Тракия? За съжаление, по този въпрос не може да се каже нищо определено.
Както съобщава Яхйя Антиохийски, през 997 г. Роман умира в затвора. Остава загадката кой е онзи “Роман-Симеон”, предал Скопие на ромеите през 1003 г.? Независимо от колебанията на учените по този въпрос, той явно не е идентичен с цар Роман. Става дума за друга личност, за която не можем да бъдем сигурни, че е носела това име. Защо тогава падането или предаването на Скопие през 1003 г. е свързвано от Йоан Скилица именно със “…сина на Петър, братът на Борис…”? Навярно връзката на Роман с този български град е била дълбоко вкоренена в съзнанието на тогавашните хора. От друга страна, през ХІ-ХІІ в. Скопие, като център на темата “България”, е имало статут на главен град. Там са живеели най-знатните българи, включително представителите на “рода на кавханите” - знаем го от случая с Георги Войтех през 1072 г. Сред българското население на Скопие все още се е пазел спомен за цар Роман, “подхранван” и от традицията във Виргинския манастир. Обстоятелството, че Роман е управлявал в този град не до 1003, а до 991 г. отдавна е било избледняло, а това е позволило с неговата личност да бъдат свързвани “по инерция” и по-късни събития. Тази устойчива представа е оставила своето отражение и върху онова, което се е помнело десетилетия по-късно за станалото в Скопие в началото на ХІ в.
Следи от “църковно-народна” представа за цар Роман вероятно се съдържат и в малко известните и недостатъчно проучени рисунки и надписи от средновековния скален скит в местността “Писано присое” при с. Трекляно, Кюстендилско.
Цар Роман, независимо коя от “версиите” за неговия живот ще приемем, е достатъчно значима личност от българската история. Няма спор, че съдбата на царския син е белязана от особен трагизъм. Този известен за своето време българин е последният известен пряк потомък на знаменитата Крумова династия, дала на българската и общоевропейската история знаменити държавници като самия Крум, Омуртаг, Пресиан І, Борис-Михаил, Симеон Велики, Петър. По един или друг начин, именно Роман е легитимирал връзката между основния клон на царския род с “клонката” на Комитопулите, които за средновековните българи и ромеи са от “същото царско коляно”, потомци на “българския василевс Мокрос” (”Кромос”/Крум). Тази забележителна династична традиция отеква достатъчно силно в големите въстания по време на византийското владичество и дава упование на българите за бъдещето.

Литература:

Андреев, Й. Българските ханове и царе (VII-XIV в.). София, 1988.
Антолjак, Ст. Средновековна Македониjа, т. І. Скопjе, 1985.
Баласчев, Г. България през последните десетгодишнини на Х в., ч. І-ІІ. София, 1929-1930.
Благоев, Н. Българският цар Роман. - Македонски преглед, VI, 1930, кн. 3, 15-34; кн. 4, 23-45.
Благоева, Б. Бягството на Борис ІІ и Роман от Константинопол. - Исторически преглед, 1985, кн. 8, 35-49.
Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. София, 1995.
Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на България, т. І. София, 1999.
Византиjски извори за историjу народа Jугославиjе, т. ІІІ. Београд, 1965.
Гръцки извори за българска история, т. V. София, 1964.
Дуйчев, Ив. Българският княз Пленимир. - Македонски преглед, 13, 1942.
Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. I/ част 2. София, 1924 (1995).
Илинкина, В. Нов извор за възцаряването на цар Роман Симеон (Гаврил Радомир). - Приноси към българската археология, кн. ІІ. София, 1993.
История на българите, т. І (под ред. на Г. Бакалов). София, 2002.
Лев Диакон. История. Москва, 1988.
Микулчик, Ив. Скопje со околните тврдини. Скопjе, 1982.
Микулчик, Ив. Градове и тврдини во Македониjа. Скопjе, 1996. Също: http://www.promacedonia.org/im3/index.html
Мутафчиев, П. История на българския народ, I. София, 1943 (1986).
Павлов, Пл. Борис II. - Преслав, т. 5. София, 1993.
Пириватрич, С. Самуиловата държава. София, 2000.
Розен, В. Р. Император Василий Болгаробойца. Извлечения из летописи Яхъи Антиохийского. Санкт Петербург, 1883. Откъси в превод на руски ез. в:
http://www.vostlit.info/Texts/rus/Yahya/text1.phtml?id=1996
Русь между Востоком и Западом: культура и общество, Х-ХVІІ вв., ч. ІІІ. Москва, 1991.
Скопjе - http://volanskopje.blogspot.com/2009/05/blog-post_25.html
Скопjе - http://i163.photobucket.com/albums/t283/sibirjanec/Srednovekovno-Skopje.jpg
Скопско кале. Археолошки Истражувања. - http://skopskokale.com.mk/
Тъпкова-Заимова, В. “Българи родом…” (Комитопулите в летописната и историографската традиция). В. Търново, 2009.
Чохаджиев, Ст. Скитът край с. Трекляно, Кюстендилско. - Известия на историческия музей - Кюстендил, т. V, 1993.
Fine, J. The Late Medieval Balkans. Ann Arbor - Michigan, 1987.
Mpartikian, R. To Byzantion eis tas armenikas pigas. Thessaloniki, 1981.
Wasilewski, T. Historia Bu?garii. Wroc?aw, 1983.