ВОДА
ВОДА
Шуми под снежен връх и клони,
от никого непокорена,
докосвам я, а тя студена,
къде ли бърза, що ли гони?
Какво я чака по-нататък,
не знае горката вода -
че ще изчезне без следа,
че пътят й съвсем е кратък.
Така и аз тека, изтичам
от поглед, от сърце, от ум
по светлия и тъмен друм -
забравян, лъган и обичан.
Орисан тъй, не подозирам,
че може някой ден и аз
да стигна сетния си час
и все извирам, все извирам.
ЕПИЛОГ
Ще си прибера нещицата -
листата, молива, машината.
Отворена ми е вратата,
но как нататък да премина?
С изнемощялото ми слово
и старомодната ми мисъл,
и чувството ми разфасовано
от страх, омрази неописани.
Ще съм доволен, ако мога
на младите да се порадвам
без завист, но с една тревога -
дали са там, където трябва.
Това е! Другото е вятър,
засвирил нощем от комина…
И пепел от жарта ми лятна
в огнището на мойта зима.
МАЛКА ПОВЕСТ
Последна мама си отиде
от тоя свят, от всички нас.
Минавах пътем, чувам глас
от празната ни къща иде.
През ум какво ли не ми мина -
крадци, бездомник, моя брат.
Зави ми се за малко свят
и спрях пред двора да почина.
Отворих и замръзнах смаян,
бе радиото срещу мен,
забравено - до тоя ден,
да свири в мамината стая…
След миг тя сякаш от кюшето
ще се покаже, ще рече -
„Старееш, моето момче”
и ще ми сготви боб в гърнето.
И на смаленото й рамо
ръка ще сложа. Где си ти?
Около мен кънти, кънти
гласът на радиото само.
МЛАДОСТ
Ливадата е млада, сочна,
върху гърдите й роса
и в нея слънцето проблясва
със острието на коса.
А ето - стъпка подир стъпка,
личат следите на човек,
оставени, преди да съмне
или във някой древен век.
Къде съм аз, не знам, навярно
следите светли са от мен.
Вода ли съм, не съм ли камък
или един листец зелен?
Където спра, където мина,
дочувам нечий глас: „Върви!”
И ми се кланят до земята
неокосените треви.
