ГОРСКА ЯГОДА

Елена Диварова

ГОРСКА ЯГОДА

Трябва ниско да се наведеш,
да заровиш пръсти във листака,
за да ме откриеш - малка капка
кръв от тялото на горски змей.

Повече съм алена, по-малко сладка
и с уханна свежест те заливам.
Даже цар от пътя се отбива,
щом го стрелна с поглед мълчалив.

Имам вкус тръпчив, свенлив и див.
Губя се между несръчни пръсти.
Искам ли - дъха ти ще откъсна
и ще го търкулна във тревите.


 

САХАТ ТЕПЕ

Върви нагоре слънчева неделя,
изкачва се по стълбата на времето.
Минутите са къщи, часове - дърветата.
Античният обков на зидовете свети.

(А улиците, както
разговарят,
внезапно се превръщат във пътеки.)

И ето - на върха сме.
Във средата
на този град. На този циферблат.
Стрелките тръгват право от сърцата
и сключват странни ъгли.

(Духа вятър.
Почти усещам
как се върти земята.)

Някъде в ниското издигат се антени.
Невидими сигнали се преплитат.
Аз все по-трудно ще намирам отговор.
Но вероятно все така ще питам.

Защо потърсих бялата часовникова кула,
която казва, че е тук от векове?
Защо чертая стълби и окръжности?
Защо съм
на Сахат тепе?


 

ЛАКРИМАРИУМ

Разтапят се минутите и парят.
Вървя назад към друга светла есен.
Прегръщам пътя и почти пропадам
в далечината на сърцето ти.

Какво ли търся по разбитото шосе?
Какво ли още чакам, като зная?
Завива слънцето и ей сега ще спре
над боровия хълм.
На запад.

Аз ще събирам в двете си кафяви шепи
прах до праха. Горчиво занимание…
Грънчарско колело, безсмислен танц…
Как мокра става глината и колко свети!

И колко капки в безсловесната й плът
през идните години ще дълбаят.
Докато чакам край изминатия път.
Докато чакам.