МОЯТ ПЪТ

Сергей Есенин

превод: Панчо Панчев

МОЯТ ПЪТ

Животът се избистря.
Със селска кръв в сърцето
от своя край аз пазя
спомени безброй.

Вий, стихове,
спокойно разкажете
живота мой!

Къщурка дървена.
Хамути, лъх катранен,
икона стара - там
кандилото дими.
Как хубаво е,
че ми е останал
такъв детински спомен мил.

Пред къщата
гори вихрушка бяла.
Седим - аз, баба,
котаракът стар…
И баба нещо тъжно
бавно е запяла,
понякога в прозявка
кръстейки уста.

Ревеше буря.
Пред вратата
мъртвешки танц
се виеше със бяс.
Вилнееше в онези дни
с японците войната
и само кръстове
се мяркаха пред нас.

Неясно множество
нещо ми бяха.
Не знаех за какво
се води и война.
Рязанското поле -
там селяни косяха
и жито сееха -
бе моята страна.

Аз помня само как
мъжете с мъст голяма
ругаят дявол,
цар и бог дори.
Но в отговор
усмихваха се само
просторът, нашите
лимонени зари.

Тогава аз узнах
какво е рима.
От чувства бях
с отвеяна глава.
И рекох си:
щом толкова сърби ме,
душата си
ще плисна във слова.

Години минали,
сега като в мъгла сте.
А помня, дядо
каза ми веднъж:
„Ех, празна работа…
Но щом е краста -
пиши, но
за кобилите се дръж!”

Тогава с порива
на музата крилата
на тайната мечта
поеше ме дъхът,
че аз ще стана
и богат, и знатен
и паметник за мен
в Рязан ще извисят.

Петнадесетгодишен
заобичах,
и си мечтаех,
щом остана сам,
как аз за туй
най-хубаво момиче
ще се оженя,
стана ли голям.

Годините летяха,
по лицата
искреше вече
друга светлина.
И ето ме -
аз, селският мечтател -
в Москва
поет от първи ранг.

Но заболял
от поетична вялост,
да скитам тръгнах аз
из ред страни,
без вяра в срещи,
без скръб при раздяла,
в измама
цял свят обвинил.

Тогава аз разбрах
какво е туй Русия.
Разбрах какво е
туй прочутост
и затова
душата ми покри я
тъга като отрова люта.

Какво, че съм
поет! - кълнех…
Отрепките и без мен стигат.
Нека издъхна.
Само…
не,
недейте паметник ми вдига!

Русия… Царщина…
Тъга.
И снизходително дворянство.
Москва,
приемай ме сега
с отчаяното хулиганство!

Ще видим -
кой ще победи!
И в стиховете ми
зацвили
на разни хайлайфни
среди
напук, рязанската кобила.

Естествено,
не сте в захлас -
с парфюм сте свикнали
и с рози…
Но хляба,
който храни вас,
нали го ние с тор…
таквози…

Годините летят,
но много в нас остава.
Не стигат думи
в разказа припрян:
царизмът падна,
а със сила величава
работникът изправи стан.

И уморен
аз чужди край напусках -
към къщи
връщах се - назад.
Стои зеленокоса
в бяла блузка
над езерото пак бреза.

Каква бреза!
Ех, чудна… А гърдите й…
Жените даже нямат
нейните гърди.
Откъм полето
в светлина покрити,
с талиги хора
карат ръж - като преди.

Не могат ме позна,
за тях съм пътник.
Но ето мина
някаква жена.
И сякаш ток,
неизразими тръпки
в гърба ми плъзнаха -
вълна подир вълна.

Нима е тя?
И вече не ме помни?
Ех, нека,
нека мине тъй край мен…
Че и без друго
мъката огромна
стаена е в лика й изнурен.

И вечер,
за да скрия поглед леден,
каскета си
надолу наклонил -
отивам аз
ливадите да гледам
и ручея
да слушам как звъни.

Какво пък?
Мина младостта!
Да работя
е вече време -
ще обуздая
лудостта
и зряла песен ще подема.

Пак нека
в моите гърди
селото вдъхне
нова сила,
тъй като слава
по-преди
ми даде руската кобила.