ОТЗИВИ ЗА ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА ПАВЕЛ ВАСИЛИЕВ

подбор и превод: Георги Ангелов

“Трябва да се пише за онова, което виждаш и чувстваш”.

Павел Василиев


 

Милостиви господа, не се ограничавайте с освобождението от съветско иго на Пастернак и Манделщам, Ахматова и Цветаева, погледнете по-нашироко, прочетете стиховете и поемите и на други поети.

Те няма да бъдат премахнати от руската поезия. С Маяковски не успяха, а как се стараха някои, започвайки с невежите атаки в “Огоньок” на демократичния деятел Вячеслав Костиков и завършвайки с набързо написаната книга на Юрий Карабчиевски “Възкресението на Маяковски”.


 

Книгата “Руският орел” на Сергей Куняев вписва в историята на руската литература страници, изпълнени с трагични и сложни противоречия… Павел Василиев - орелът в плен, е знаков образ на руския поет през ХХ век.

Александър Михайлов, в статията “Плененият орел” (2002) за документалната повест за Павел Василиев от Сергей Куняев “Руският орел” (2000).


 

Павел е юноша със сребърна тръба, възвестяващ идването на бъдещето.

Сергей Кличков, поет                                                  


 

Човек от Тенеси. Преди четири минути е пристигнал в Ню Йорк и смята, че това е побъркан град. Прилича на Павел Василиев.

Иля Илф, “Американски дневник”, запознал се с поета през 1933 г.


 

“Песен за гибелта на казашката войска” станала негова любов и при всяка тяхна среща, а те не били чести, той молел и молел Василиев да чете именно нея, а след това вече всичко останало… Веднъж се паднали заедно на литературна вечер и Пастернак публично отказал да чете, след като Павел слязъл от сцената. “След Василиев няма какво да правя тук” - запомнили присъстващите неговите думи.

Сергей Куняев, за Борис Пастернак, “Руският орел”


 

20 години след гибелта на Павел Василиев Пастернак ще напише за него: “В началото на тридесетте години Павел Василиев ми правеше такова впечатление, каквото някога, при запознанството ми с тях, Есенин и Маяковски. Той беше сравним с тях, особено с Есенин, поради творческата изразителност и сила на своята дарба, и обещаваше безкрайно много, защото за разлика от трагичните вълнения… на последния, той със студено спокойствие владееше и използваше бурните си заложби. Той имаше ярко, стремително и щастливо въображение, без което няма голяма поезия и пример за която в такава степен повече не срещнах у никого през всички изтекли години след неговата смърт. Освен отпечатаните му неща (”Соленият бунт” и отделни стихотворения), вероятен интерес и цена трябва да представлява всичко онова, което е останало от него”.

Сергей Куняев, за Борис Пастернак, “Руският орел”


 

Москва. Русия. 1933. Загивам напълно напразно. Никой не ме обича. Страшно е, съвсем не забелязах как мина младостта ми. Русия - Василиев.

Павел Василиев, записка


 

“Извор на неговата поезия е неонародническото настроение - или: течение - създадено от Кличков-Клюев-Есенин, то става все по-очевидно, при някои вече приема русофилска обагреност и - в края на краищата - води до фашизъм”.

Максим Горки за Павел Василиев, в писмо до Лев Захарович Мехлис, главен редактор на “Известия”, 1934 г.


 

“Чувства се, че в Горки има някаква озлобеност срещу всички. Той не разбира или се прави, че не разбира онова значение, което има всяка негова дума, резонанса, който отеква след едно или друго негово изказване. Нюансите на Горки се превръщат в грохот на камион.

Борис Пастернак, 1934 г.


 

“В тесен кръг литератори Павел Василиев чете свои стихове. Чете и стари стихове, написани още преди началото на провъзгласеното от него преустройване. Чете и нови стихове, носещи следи на преустройството му. После започна разговор за преустройството на поета. За това, което е необходимо на Василиев, за да може по-бързо да изхвърли товара на кулашките влияния и да стане истински съветски поет - за това нямаше спор.
Всички се съгласиха, че на Василиев, освен несъмненото дарование, може да му се признае и искреното желание, добрата воля да стане поет на съвременността. Какво не му достига, за да стане такъв?
Василиев трябва да овладее учението на Маркс-Ленин - казаха едни.
И това е правилно.
Василиев трябва да пътува по строежи - добавиха други.
И това също беше правилно.
На Василиев ще се наложи да се обзаведе с напълно нова словесна апаратура - отбелязваха трети и поясняваха: - не трябва с едни и същи изобразителни средства да се представя и тлъстогъзото степно казачество, и одухотворените строители на социалистическите заводи.
И това също беше правилно.
А всъщност на него не му достига още една дреболия.
Култура. Обща култура.
…Нашият Есенин, да речем, пътешества и в Европа, и в Америка, но това изобщо не му въздейства, с нищо не обогати творчеството му.
Между другото, за Есенин. Павел Василиев със своя културен (по-точно безкултурен) облик отчасти напомня на Есенин.
Есенин беше не само носител на дребнобуржоазни влияния в нашата литература. Той, освен това, беше крайно беден културно.
…Трудно е сега да бъде разбрана психозата на онези, които в деня на погребението на Есенин забиха плакат с надпис: “Велик национален поет”.

Лев Сосновски, 1934 г., в статията “Бележки за културата и културността”.


 

Гениално надарен, роден да стане Пушкин на своето време, той не разбирал, като порещ небето орел, защо дразни кървавите джуджета с огромността, красотата и независимостта на размаха на степните си крила? Той ги дразнел. И те го дразнели. Те му се подигравали. И той им се подигравал. Те се сърдели. И той се сърдел. Те изпадали в ярост. И той изпадал в ярост.

Валентин Сорокин


 

Как ли само не са наричали поета, и “син на кулак”, и “син на есаул”, и “певец на казачеството”, а всичко, което създаваше, се обявяваше за идейно порочно, враждебно, “проникнато от реакционен, понякога - направо контрареволюционен смисъл”. А той беше в действителност син на учител по математика, внук на майстор и перачка, служили на павлодарския търговец Деров, и мощното му поетично слово рисуваше с любов живота на народа си, съветската действителност.
Изхвърлил от балкона С. Алимов пудела Фьолка - кучето на артиста Дикий, - приписват го на Василиев. Написал Евгений Забелин песимистичните стихове “Затвор, затвор…” - за автор обявяват Василиев. Той обичаше до самозабрава Есенин, наричаше го “княз на руската песен”, знаеше почти наизуст четиритомника на знаменития рязанец, а А. Коваленков измисли отрицателно отношение на Василиев към творчеството на Есенин и безсрамно публикува клеветата.
Наистина, той не беше ангел; но ако те клеветят и преследват, нима можеш да бъдеш такъв?

Сергей Поделков, поет, приятел на Павел Василиев, първи председател на комисията по неговото творческо наследство, в статия от началото на 80-те г.


 

Глафира Матеевна, майката на поета, свирела на много музикални инструменти. Николай Корнилович, бащата на поета, бил учител. Домът на Василиеви събирал хора интелигентни, умни, редки. Талантът, вдъхновението, руските надежди действали под покрива на този дом. Паша Василиев, момче, слушал разговорите, слушал съжденията, слушал песните, музиката…

Неслучайно, когато го разстреляли, а го убили както благородния елен убиват полуделите от вино и кръв бандити, сибиряците често виждали сред тълпата, по пазари и сборища, здрав, едър човек, четящ стихове, глави от великолепни поеми, това бил бащата на Павел Василиев, непримирил се с убийците, с палачите, ругаел Сталин и Молотов, осъждал: “Ах, какъв поет погубиха! Ах, какъв поет унищожиха!..”

Брат му от института извлекли - и в затвора. Баща му от тълпата извлекли - и в затвора. А къде са останалите, другите двама братя? Къде е майка му?

Сега гробът на Павел е изгубен, гробът на баща му е изгубен.

Валентин Сорокин, “Кръстът на поета”


 

20 години след разстрела, Павел Василев бил реабилитиран по вече отработената схема, което съвсем не означавало автоматичното му връщане в литературата. Достатъчно е да каже, че приживе на поета не бил издаден нито един негов сборник със стихове и били необходими титаничните усилия на много хора, за да се събере, буквално по трохи, оцелялата по чудо малка част от творческото му наследство.

Пьотр Поминов, кандидат на филологическите науки


 

Прочетох в “Литературна Русия” добра и сърдечна статия за Вашия мъж - поета Павел Василиев, и си спомних кратката ни среща с поета в Таганския затвор. През октомври 1936 г. мен - юношата, току-що влизащ в живота, съдбата ме тикна в обятията на сляпата романтика. Не зная как и без да се опитвам да отстоя себе си, се отдадох по волята на случая, и от милицията с група различни по характер, понякога покварени хора, бях изпратен в Таганския затвор… Научавайки, че съм “ударник в литературата” от бригадата на писателя Клягин, поетът започна разговор за епоса и неговите поети.

- Сега - каза той, - епосът има двама певеца, това сме аз и Селвински, но последният е голям формалист и малко познава Русия. Още нещо се спомена за любимото му дете “Соленият бунт”, после разговорът мина върху житейската проза и малко свенливо той попита какво говорят за ареста му. Разказах му, че вестниците го обвиняват в духовно развращаване на младежта, пишат за неговите скандали и запои заедно с начинаещи поети. Той внимателно и замислено ме изслуша и, махвайки с ръка, каза, че всичко свято може да бъде превърнато в боклук.

Борис Шавкун, 1964 г., в писмо до съпругата на поета


 

Музеят непременно ще го има! Не се съмнявайте в това, скъпа Елена Александровна… Това дело е много голямо, държавно, може да се каже, историческо… Ще си идем от живота ние и всички онези, от които сега зависи откриването на музея, но Павел Василиев, неговият дом, неговият музей ще ги има винаги…

Лидия Григориевна Бунеева, организатор и първи директор на Дома-музей “Павел Василиев”, 1986 г., в писмо до вдовицата на поета Елена Александровна Вялова


 

Както виждате, в съвременната перестройка отново тръгнаха мътните вълни. За Павел Василиев тези перестройчици не искат да говорят. А вадят на бял свят всякаква, извинете, сбирщина от негодници.

Пьотр Виходцев, 1988, в писмо до съпругата на поета


 

***

…И ще лежиш,
покрит със прах,
с ръка закрил
очите хитри.
Такъв е нашият закон,
Павел Василиев:
не си ли с нас,
си против нас!

Михаил Голодни, Из “Стихове в чест на Павел Василиев”, 1933 г.


 

Нека рафинираният европейски критик колкото иска да твърди с високомерие и небрежност, че е имало такъв млад разбойник в поезията Паша Василиев, певец на прииртишските селища… В неподготвената филологическа душа, “Тройка” и “Любов на Кунцевата вила” може би ще предизвикат шок, и гняв, и протест. Но те са велики шедьоври на руската поезия. Както и двадесетте му поеми, започвайки с потресаващата “Песен за гибелта на казашката войска” и се стигне до епоса “Соления бунт” и непринудената лекота на “Принц Тома”, написана с истинска пушкинова закачливост. Отдавна е време да се признае това и да се направят творенията на “руския орел” достояние на учебниците в училище, а не поле за спорове, страхове и сплетни.

Владимир Берязев, поет, 2009


 

24.12.1980 г. Сряда.

…За мен поведението на ръководителите на ССП беше разбираемо. По време на култа към Сталин, в стремежа си да се издигнат, те пишеха доноси за събратята си по перо, за което ми разказваха направо работниците от Военната прокуратура на СССР, когато през 1956 г. (по тяхна молба) се занимавах с реабилитацията на загиналите в периода на култа поети и прозаици. А на моите ходатайства по реабилитацията на Павел Василиев категорично отказаха да участват А. Фадеев, К. Симонов, А. Безименски, Е. Усиевич, С. Михалков и др. Наложи се да се обърна към В. М. Молотов. Вячеслав Михайлович веднага се зае с тази работа и Павел Василиев беше бързо реабилитиран - по негово, на Молотов, указание, въпреки противодействието на Симонов, Михалков, Ермилов, Безименски и др., той беше възстановен като пълноправен член на Съюза на писателите…

Иван Михайлович Гронски, отговорен редактор на в. “Известия” и председател на организационния комитет на Конгреса на съветските писатели, “Дневници”


 

26 ноември 1981 г.

На въпроса ми защо Военна прокуратура се обръща с молба за помощ за реабилитацията на писателите към мен, а не към Съюза на писателите, получих от майор Ожигов следния отговор: “Ние се обръщахме към ръководителите на Ръководството на Съюза на писателите и към отделни видни писатели, поети-комунисти, по-конкретно към Фадеев, Ермилов, Симонов, Безименски, с молба за помощ при разглеждането на делата на репресираните литератори, но, за съжаление, получихме от тях категоричен отказ. Те направо ни заявиха, че няма да ходатайстват за реабилитацията на “враговете на народа” и категорично ни отказаха даже да бъде поставен въпросът за реабилитацията им”.

Иван Михайлович Гронски, “Дневници”


 

Зашеметяващата сила на поетичната му четка за кратък период, едва ли не за шест години, създава множество зрими, привлекателни, мъжествени, силни характери.

Сергей Поделков, поет


 

Само неприятел на Павел Василиев, само враг на руския поет би се съгласил, че той е писал по своя воля заявлението. Изтезавали го. Били го. Психологически го атакували. Пребивали го до загуба на съзнание, съживявали го с жестоки методи - стискане в менгеме на крайниците, душене, безсъние, заплахи, че ще погубят братята му, жена му, баща му, майка му, т.е. както се държат палачите с всички нещастни затворници.

Когато затворникът бил довеждан до “полусъзнание”, до “полусмърт”, му пъхали готов текст с “признание”, техният кървав химн на смъртта, тяхното кърваво съчинение. Кой няма да подпише? Кой? Нали хайката ще продължава и продължава преследването на “звяра”! Часове, дни, недели, месеци, години! Господи, кой може да издържи пред тези братя на нацистите? Никой, нито човек, нито звяр.


 

Великият руски поет Павел Василиев “признал”, както “признал” пред фашистите татарският поет, великият поет Муса Джалил, както “признал” руският генерал Карбишов: залят с кръв, изгубил за миг майчината светлина, изпуснал за миг майчиния глас, остро почувствал мириса на куршума, духа на нацисткия куршум. Преживели го Александър Матросов и Зоя Космодемянская.

Преживели го Клюев, Кличков, Насьодкин, Забелин, Приблудни, Марков, Карпов, всички, които били стъпкани в кървавите мазета на нацистките пияни лилипути от епохата на Октомври…


 

Злобата, извираща от Кремъл, стигнала до низините - до работниците, селяните, учителите, лекарите, литераторите, разкъсвайки умове и души, заслепяваща с ненавист и взаимни обвинения, верни и неверни. А от тук е и речникът на “демократите”: те казват, че руснаците са шовинисти, руснаците са антисемити, руснаците са фашисти! Кой е фашист? Павел Василиев ли е фашист? Или фашист е Ягода? Или фашист е Ежов? Или фашист е Берия? Кой?.. В “Известия” - Бухарин. В “Правда” - Мехлис. Както сега: в “Литгазета” - Бурлацки. В “Огоньок” - Коротич.


 

“Тук-там, във вестници и списания, в изказвания, поетесата Наталия Сидорина и поетът Алексей Марков твърдят: “С цигара прогорили очите на Павел Василиев, строшили гръбнака му, изгаврили се над полумъртвия - забили му кол!..”


 

Кой е унищожавал архивите на безбройните съветски затвори и лагери? Кой е унищожавал списъците на палачите? Кой е унищожавал списъците на жертвите? Това, че от разпитите през 1956 г. става ясно, че нито Павел Василиев, нито другите затворници не са се признавали за виновни, в действителност показва произволът на следователите.

Валентин Сорокин, “Кръстът на поета”


 

Виждайки отношението ми към него, Василиев ми казваше, че е готов да даде всякакви показания, само за да не го бият… Той казваше, че другите затворници в казармите се връщат пребити, а той не иска да го бият… Казваше ми, че никой не го насъсквал за терористични актове, нито е получавал от някъде поръчения, както и че не е принадлежал никога към каквато и да е тайна терористична организация. Вярвах му. Литвин ме отстрани и ме разкритикува, а “Дело”-то предаде на Павловски.

Иля Игнатиевич Илюшенко, следовател по делото, 1956 г.


 

Братята на Павел били сграбчени от затвора, войната, смъртта. Майка му замлъкнала от клевети и глад. А нейната майка, бабата на Павел Василиев, заровили без ковчег. Не се намерили дъски. В одеяло я завили в разореното гнездо. Раиса Максимовна Горбачова крие огърлици и пръстени, брои вили, присвива пръстчета, а бабата на Павел Василиев лежи, завита с одеяло и оскърбена, пита сурово:

«Вие, руски и неруски нехристияни, вие, руски и неруски предатели на моята измъчена Родина, защо скарахте нейните народи, разпалихте между тях държави и граници, заляхте с огън и страдание села и градове? Спрете да ни ослепявате с “еврейско-руската” пепел, която вдигнахте, юди, изцапани с кръвта на невинни! Умрях в Родината си, а къде съм сега? Спуснете ме в гроба, прекупвачи на злато и диаманти!”

Валентин Сорокин, “Кръстът на поета”


 

…Поезията му е така ярка и гръмка, че в първия момент ослепява и оглушава. Какво буйство на блестящите, неудържими бои, каква симфонична мощ! С каква сила е въплътено в тези пълни с музика редове нелекото щастие да се живее “на златната, на яростната, на прекрасната земя”.

Павел Косенко


 

Да се обяснява големия поет, а в дадения случай много, много голям поет - това е все едно да се опитваш с ръце да изгребеш океана - занимание непочтено и непривлекателно. И главното - безполезно.

Сергей Островой


 

Поезията на Павел Василиев е безценен влог в съкровищницата на руската култура. Всичко е от живота и се връща на живота. Именно животът сияеше в мислите на поета, животът - суров и нежен, бушуващ като ураган в неговите произведения.

Всичко създадено от гения му е блестящо и неповторимо. Каква свежест, каква чудотворство на речта… Не е потъмняло среброто на епитетите и сплавта на метафорите - те сияят и звучат като старинна камбана с руския си звън.

Сергей Поделков


 

За мен Павел Василиев е вестител на ново слово. Той обедини в творчеството си европейска Русия и азиатска Русия. Едва сега става ясно значението му във времето, в историята, в световната култура.

Андрей Хвалин


 

Ние, родените в черните години на тържеството на кървавите железни джуджета от ерата на Октомври, ще запазим съвестта си, ще запазим паметта си за невинните, превърнати от юдите в стон на вятъра.

Русия, ние сме твои деца. Русия, ние сме твоята правда. Русия, да не угасва над великата ти съдба словото на твоите поети!..

Валентин Сорокин, “Кръстът на поета”