СМЪРТТА НА ДЪРВОТО

Веселин Тачев

То умря в разгара на пролетта, когато всички дървета се обливаха с бели цветове, лудо никнеха треви и листа. Пчели жужаха и оплождаха милиони плодници. В светлозелени лъчи се къпеше цялата градина - то не се раззелени.
Цъфнаха някои от клоните му, поникнаха по тях мънички листенца. И толкоз.
Цветчетата окапаха. Листенцата се свиха и изсъхнаха.
То умря.
Беше зарзала. Яко, издръжливо дърво. Близо двайсет години неизменно се отрупваше с плод, едва удържан от жилавите клони. Никой не го подкастряше, нито го пръскаше против червеи. Плодовете му бяха по-дребни от кайсиевите, но по-сладки и ароматни.
Зрееха постепенно, според слънчевата топлина, и цял месец не смогвахме да ги берем. Презрелите капеха. Пълнехме съдове и стаите миришеха на хубаво. Сушехме ги на слънце, приготвяхме зимнина, та когато завее дунавският студ, да си спомняме за лятото и да благодарим на дървото.
То умря.
До него расте млада кайсия, цяла избухнала в листа и плодове, странно чужда на кафеникаво сгърчените клони на своята посестрима, която безвъзвратно си отиваше в миналото.