Владимир Янев

*
Доживях до голямото щастие дъщеря ми да ми открие поет. Тя преведе един страхотен надреалист, както се наричат сюрреалистите в Сърбия - Марко Ристич. Написа и монография за него. Френски възпитаник, той се познава с видните парижки сюрреалисти, поддържа тясна връзка с тях и с „папата” Андре Брьотон. За разлика от нашия експресионист Гео Милев, белградчанинът не е самотен - около надреалистичните издания се събира цяла тумба млади и талантливи хора.
Марко Ристич е забележителен поет, изобретателен прозаик и критик, дълбок теоретик на сюрреализма. Целият му живот е отдаден на авангардните търсения и интерпретации - огромно удоволствие е да четеш богатото му творчество. Има една поема - „Турпитуда”, която е сред върховете на световния модернизъм.

*
Споменах името на Гео Милев и си мисля какво нещастие е, че ние, комшиите, не се познаваме. Нашият неистов поет би открил у Марко Ристич брат по дух. Той би се подписал под манифеста на белградските сюрреалисти, където се обявява:
Цял един свят срещу цял един свят.
Светът на безкрайната диалектика и динамичната конкретизация срещу света на мъртвата метафизика и абстрактната и непоклатима статичност. Светът на освобождението на човека и непримиримостта на духа против света на репресията, примирението, моралните и други кастрации. Светът на неудържимата безкористност против света на притежаването, комфорта и конформизма, на малодушното лично щастие, на посредствената себичност на всички компромиси.
Гео Милев несъмнено би възприел убеждението на белградчанина, че „чудото е съставна част от реалността, а реалността е съставна част от чудото“. На автора на страховития сюрреалистичен опус „Змей” нямаше как да не се хареса ироничната вметка на Марко Ристич, че ние познаваме „анатомията на кучето“, но сме незаинтересовани от „анатомията на змея“.
(Колко хубаво е изкоментирала дъщеря ми горната фраза на Ристич: „Змейското срещу кучешкото - чарът на вълшебното срещу разочарованието от познатото!”)

*
Марко Ристич:
Аз мисля, че цялата поетика се свежда до асоциациите. Не разбирам какво е естетиката като наука, ако не е един вид физика на асоциациите. Въпросът е какви асоциации предизвиква един поетически текст. Това зависи и от текста, и от читателя. Въпрос на интерференция. Не може всеки от нас еднакво да усети, да преживее един и същи текст. Отсъствието на асоциации не трябва да се приписва нито на читателя, нито на текста, защото ако всички хора бяха съвършени читатели, тогава всички биха били поети.
Колко хубаво е това „физика на асоциациите“!
И колко днешно е писаното преди много-много десетилетия:
Да бъдеш поет, неизлечимо, напук на всичко и всички, това днес е така анахронично, и малко срамно, и достатъчно глупаво, и във всеки случай смешно.
Но - необходимо.
Да сложа своя подпис тук и аз, бай Марко…
Напук и въпреки - поетът е необходим!

*
Модерната поезия от началото на века и особено тази след Европейската война (поне у нас) си постави за задача да ,,запълни поне временно този колосален разрив между литературата и улицата” (Зошченко).
Разривът достига своя предел в изкуството на символизма. Възхвалявано или отричано, то се възприема именно като изкуство. Сериозното му отрицание идва от тези, които искат да направят пак изкуство, но с друг езиков материал. Те показват, че майсторът може да си послужи с всичко, включително и с антипоетичното, за да създаде поезия. А част от тях дори пародират бездуховното, използвайки неговите аксесоари.
Така например Корней Чуковски говори, че Зошченко пародира ,,пълната неспособност на ненавистния му слой хора да се ползват от разумната човешка реч“.

*
Николай Гумильов в ,,Писма за руската поезия” отбелязва: ,,Ние присъстваме при новото нахлуване на варварите, силни със своята талантливост и ужасни със своята нечистоплътност. Само бъдещето ще покаже ,,германци” ли са те, или… хуни, от които няма да остане и следа.”
Психологическите преживявания на вече създадения тип на интелигента като предмет на литературата се изтласкват от масовите преживявания на една съзнателно масова култура. Но по същество това не е култура на масите, а контракултура.

*
И все пак - откъде накъде искат да ми натрапят ценностите на буржоата. Цялата борба на западната и на руската интелигенция е борба срещу буржоата. И сега - изведнъж да му се покланям, да го обичам. Е, няма да му се покланям и няма да го обичам.
Възторжена песен за натрупването на капитала никой не е написал. Ценностите на духовния човек са ценностите на духа и никакви призиви към американизация няма да привлекат нашия интелигент към копанката. Копанката не е идеал. Естествено, отвръщат ми, не е идеал, но без копанка не може. Първо копанката, а после всичко друго.
Кога после?
А ,,какво ще направим с човека един час, след като го нахраним?”
Така пита Достоевски.

*
Докато си писал, хората са страдали.
Имаш ли право да пишеш, когато хората страдат?
Да бъдеш духовен, след като около теб е бездуховно?
Или да бъдеш бездуховен като реакция срещу бездуховността?
Въобще не мога да отговоря на тези въпроси…

*
Януш Корчак е полски педагог. Преподавал на еврейски деца. Тръгнал заедно с учениците си към газовата камера. До последния момент ги утешавал, помагал им. Загинал с тях.
А би могъл да си каже: „Все едно - те са обречени. Докато аз мога да послужа на други деца.” Но дори не си го е помислил. Има неща, които въобще не хрумват на човека със съвест…

*
Много умувания върху сказа, измислен от руските формалисти. Не е зле, умни неща са казали…
Но все пак трябва да се помни отдавна казаното от умника Пушкин:
Писменият език се оживява ежеминутно от израженията, раждащи се в разговора, но не трябва да се отрича от придобитото в продължение на векове. Да се пише единствено на разговорен език - значи да не се знае езикът.

*
Какво мъжество и каква творческа гордост трябва да притежаваш, за да кажеш като Пушкин - „Я слез не проливал, но понимаю их.”

*
Ахматова размишлява, че след убийството Разколников не може да прави нищо.
А тези убиват и се връщат при семействата си.
Няма съзнание за престъпност.
Няма дори противоположното - съзнание за правото на престъпление.
У тези хора няма човек.

*
През 1967 година Александър Солженицин изпраща отворено писмо до Съюза на писателите срещу цензурата и конфискуването на ръкописите му. По нов народен обичай в тогавашната наша преса се появиха писания срещу него: как така, какво целял, кой е той и пр. Това моментално превърна малката книжка „Един ден на Иван Денисович”, издадена преди няколко години, в най-търсеното от студентите в Софийския университет четиво. А в двутомника „50 години съветски разказ” можеше да се открие друга творба на станалия широко популярен автор - „Матрьонината къща”. И двете произведения ни зашеметиха - бяха нещо ново не толкова като тема (книгите на Иля Еренбург „Хора, години, живот”, да кажем, бяха повдигнали завесата около репресиите), колкото като подход.
С голобрада сериозност сравнявахме „Един ден” със „Записки от мъртвия дом” на Достоевски, образа на Шухов - с Толстоевия Платон Каратаев. Вместо „Как си?” казвахме „Кого избираш - Трофим Денисович или Иван Денисович?”. (Трофим Денисович е академик Лисенко, вече отречен тогава гонител на съветските генетици.) Поетът Георги Богданов, по-късно написал забележителната повест „Златната река”, в която има нечути отгласи както от Мак и момчетата на Стайнбек, така и от „Един ден” и „Къщата”, спираше всеки, за да му изрецитира няколко „гениални с простотата си изречения” от руснака.

*
В следващите години започнаха да се появяват бледи машинописни преписи на нови работи от Солженицин. Носеха ги студенти, учещи в Русия, и ги преотстъпваха за няколко часа, най-много за една нощ. През такава нощ с Тошката Доков прочетохме „В круге первом” и „Раковый корпус”, събрани на изтъркани пилюрени страници. Очите ни бяха изхвръкнали, а точно в осем сутринта дойде безпощадният следващ читател, пред когото и дума не можеше да стане за отлагане с час, с минути дори. Та ние самите не бяхме дали никакво време на предишния читател.
За мен тези времена бележат най-славните моменти от популярността на Солженицин у нас.

*
„Не го обичах аз този човек”, каза ми един, който ми съобщи за неговата смърт. Отвърнах кротко, че според мен Солженицин не е разчитал да го обикнат, а да го чуят, да го разберат, да го оспорят, ако желаят и могат. И още - спомних си „гениалните с простотата си изречения”, с които завършва „Един ден на Иван Денисович”:
Измина един ден от нищо непомрачен, кажи го щастлив.
Такива дни в неговата присъда от края до края бяха три хиляди шестотин петдесет и три.
А зарад високосните дни - още три дни се притуряха…
Той твори като каторжтик - високосно.

*
Отношението към класиците у нашите критици?
Едни ги сиропират, други ги спиртосват.

*
Малкият принц среща продавач на хапчета за утоляване на жаждата. Пита го какво печелят хората от това, а онзи отговаря - спестявали четиридесет минути на седмица. Добре, ама гостенинът от далечния астероид задава нов въпрос - какво щели да правят с тези четиридесет минути. Продавачът ядосано отвръща, че не го е грижа за това, а Малкият принц си казва, че ако имал четиридесет свободни минути, щял да тръгне полекичка към изворчето, за да се напие с вода.
Често съм цитирал този епизод от великата творба на Сент Егзюпери, но сега се замислям за телевизията, която рядко гледам и често отричам. Бих искал да се откажа окончателно от нея, но в такъв случай следва да съм и против водопровода. Телевизията „хлорира” информацията, но защо тогава не пия вода от изворите. Това е „привилегия” на малцина, а от вода има нужда всеки.
Започвам да прецъквам телеканалите и тъкмо да се „отсърдя” на кутията - о, боже мой: Азис…

*
Херцен: „В своето преклонение пред всяка сила Боткин е постоянен като слънчоглед.”
Колко слънчогледови ниви от властопреклонници има у нас…

*
Белински слуша един немец, който говори: „Обичам прогреса, но умерения прогрес, пък и в него повече обичам умереността, отколкото прогреса”. И му отвръща: „И аз обичам чорбата, сварена в гърне, но повече от нея обичам гърнето.”
Хубаво е срязал филистерчето.

*
В „Тарас Булба” Гогол постига неимоверен романтичен ефект. Ще бесят сина, той вика - „Къде си, тате? Чуваш ли ме?” Тарас се провиква, че го чува. Коментарът на писателя е: „И целият милионен народ едновременно трепна.”
Каква тръпка само!

*
Съчувстваме на Акакий Акакиевич, когато страда.
Но забравяме да се радваме, когато призракът му краде шинели.
Ами че това е възмездие макар и фантастично.
Фантастичното възмездие на разбунтувания малък човек! Не толкова патетично като това на пушкиновия Евгений, когато заплашва Великия Петър, а някак снизено, битово… Но не по-малко въздействащо. Именно защото не е патетизирано е още по страшно.

*
Авторът на „Великият Гетсби” има една простичка фраза - „Богатите са също като нас, само дето имат повече пари.” Сякаш иска да ги утеши. Никаква завист нямам в сърцето си спрямо тях и спрямо властниците, но и никакво съчувствие. Няма да ги оставя да поплачат на рамото ми.
Ето всъщност историята, която искам да разкажа. Тя е за един африкански цар. Той се изкачил на висока кула с дванайсет жени, с дванайсет певци и с двайсет и четири меха вино. Цялото селище се затресло от песните, танците и виковете. Царят се уморил, седнал, засмял се. След това се запрозявал. Станало му скучно. Хвърлил от кулата първо жените, след това певците и накрая празните мехове вино. Но не му олекнало и заплакал.
Неутешимата владетелска мъка… Страданията на имащия…
Не нам, не нам, царю! Не нам, богатунгели!

*
Тертулиан казва за Христос, че е „истинският Прометей - всемогъщият бог, прободен от богохулството“. Точно с това печели Исус - страдащият бог.
Въобще - боговете ни харесват или като страдащи, или като веселяци. Всички други наподобяват педантични и отмъстителни началници на отдели.
Безинтересни са…

*
Добрият автор ми прилича на паяка. Това странно насекомо изтръгва паяжината от себе си. Твърде често се оплита в собствените си творения, но това не е страшно. Страшното е, когато оплита другите в своя затвор. Тогава жестоката и достойна съдба на палач на себе си става инквизиторско мъчение за другите. Като мисля това, винаги си представям Достоевски.
Защо точно него?
Заради героите му!
С изключение на Мармеладов и Соничка, на стареца Зосима и донякъде на Альоша тези герои сякаш пеят хорово: „Аз съм единствен, не искам да съм като всички. Искам всички да са като мен!” Инквизират себе си, инквизират и подобните им…

*
Човеколюбие - да!
Но без декламиране.
Декламаторското човеколюбие ражда чудовища!

*
Максим Горки лаконично описва в спомените си за Толстой някакъв фабрикант, който бил „на поклонение” в Ясна поляна. Имал „мазно лице с цвят на месо“. Тук откривам „гастрономическите” уроци на гения - във „Война и мир” Елен Курагина е характеризирана като „парче месо в рокля“.
Злобничко!

*
Да четеш романите на Толстой е голямо изпитание. Много трябва да внимаваш, за да не се заблудиш сред тълпата от герои.
Тълпа, а всеки е с характер. И съвсем безличните. Иполит Курагин, например, щъка из салона на Анна Павловна Шерер и обяснява, че панталоните му имали „цвят на бедро на уплашена нимфа“. И с това е представено цялото му нищожество.
Виждаш как седмици си избира плат, как наставлява модния шивач, как едноклетъчната му мисълчица е заета с туй, що ще тръсне на приема. Всичко това е подсказано от Толстой с гениално премълчаване!

*
Упреквал съм се в книжност, в неспособност да се оправям в живота, да го разбирам. Мислел съм, че това е чисто интелигентско заболяване, че е свидетелство за интелектуална маломерност. И наистина - след като търсиш отговор за живота в книгите, а не в живота, след като проверяваш живота чрез книгите, а не обратното, какво трябва да мислиш за себе си… Затова и не смеех да бъда претенциозен към литературата и днешните писатели. Макар че именно сега те ми липсват - да покажат, да обяснят какво става и какво ще става. Но не смеех да го кажа.
А би трябвало…
Би трябвало, защото нито философът, нито политикът, нито социологът, или историкът могат да обяснят реалността. В нея те виждат това, което искат да видят. Тоест - те я показват като система, внасяйки в нея своята система. Те трябва да бъдат еднозначни - та това е наука! - да имат ангажименти към метода, към системата.
А художникът вижда реалността, бидейки до голяма степен независим от нея. Той не само влага себе си в нея като реално съществуващ субект, като лице със своите пристрастия - той влага и полага в нея онова и онези, които съществуват.
Изповядвайки се, той е и изповедникът ни. Чрез него се изповядваме ние.
Ето защо епоха без художници е мъртва епоха, независимо от това какво става през нея.
А може да се каже и нещо друго - свидетелство за несъстоятелността на една епоха е липсата на художници през нейното траене.

*
За Йонеско животът е чудо.
Адско чудо!
Накратко казано - ад!
Абсурдистът твърди, че писането е породено от два мотива: „да споделиш с някого учудването си, удивлението си от екзистенцията, от чудото на света и да нададеш вик пред Бог и пред останалите хора.” Писането е доказателство за съществуването, а всичко останало е без значение.
Почувствах го като много близък човек, а иначе не го долюбвам - плаши ме, изтерзава ме… Вероятно това е и целял. Струва ми се, че самият той е наплашен и изтерзан.

*
Четири години преди смъртта си Йонеско отбелязва: „Възхищаваме се от едно великолепно, лазурно море и си казваме, че на два метра под повърхността се разразява безмилостна война, рибите се разкъсват една друга.”
Адски неприятно, ама действително адски! Не сме по-различни от рибите. И решително - по-грозни и вредни сме от тях… („У рыбы тоже есть Байрон или Гете. И скучные споры о Магомете!” - твърди Хлебников.)

*
Морето на Йонеско много ме разстройва. Когато веднъж мислех за него, си зададох въпроса: „Не е ли всъщност уханието на цветята тяхното гниене?” Гадост!

*
Клин клин избива - лечението от Йонеско е възможно чрез същия този Йонеско. (Мисля, в Горкиевия „Животът на Клим Самгин” бях прочел - основанието за съществуването на тарантула е, че от него се приготвя разтвор, лекуващ от ухапванията на тарантулите.)
И тъй - на едно място Йонеско твърди, че „злото се вписва в чудото на екзистенцията“. Налага се да приемем розата с тръните й. Налага се, за да не допуснем тъжната констатация на Елиът, че всичко завършва „не като експлозия, а като хленч“.

*
Отчаян съм от потискащата бездуховност на днешнотията. Няма търпелива всеотдайност към словото, няма вкус, няма дълбоки възторзи, няма стил… Ще потърся отново спасение в класиката!
Ала ето какво пише Гюстав Флобер през 1872:
Никога досега духовното не е било тъй маловажно. Никога досега не е била тъй явна омразата към всичко велико - пренебрежение към красотата, ненавист към литературата. Винаги съм се опитвал да живея в кула от слонова кост, но един прилив от лайна оплисква стените й и има опасност да се срути.
И кво ся?
Оказва се, че посмодернизъм е имало още през 70-те години на ХІХ век. Трябва да потърся предтечите на нашичките оплисквачи.

*
Какво е четенето? Акт на избавление. Неосъзната съпротива срещу заобикалящото.
Даниел Пенак го казва остроумно: „Едно добре извършено четене те избавя от всичко, включително и от самия теб.” Той добавя: „И най-вече, и най-вече ние четем против смъртта.”
Нещо подобно твърди Йонеско за писането. Фактически ние пишем против смъртта.
Дори когато я призоваваме. Най-вече тогава, защото е някак наужким, като игра. А играеш ли с някого, той ти става приятел.

*
На моята сегашна възраст Юрий Олеша си спомня как някога се обръщал, когато викнели някому: „Момченце!”
И развива такъв сюжет:
- Старче! Ей, старче!
Не, това не съм аз, не може да бъде.
- Старче!
Не, няма да се обърна. Не може да бъде това да е станало толкова бързо.
- Старче! Ама че глупак - не се обръща! Ами че това съм аз, смъртта!
Кофти, майна!
Много кофти…

*
Черният квадрат на Малевич предизвикал шумен отклик. Картината била окачена в ъгъла на изложбената зала, под тавана - на мястото, определено за окачване на икони. Ето, санким, иконата на новото време!
Наскоро прочетох как белетристката Татяна Толстая коментира картината: „Вместо икона, т.е. прозорец нагоре, към светлината, към вечния живот - мрак, погреб, фуния към преизподнята, към вечната тъмнина.”
„Вечна Тъма” нарекъл своя „Черен квадрат” още през 1617 Робърт Флъд. Малевич знаел за тази картина и не го криел. В автопортрета си той се нарисувал като гуру, приличен на Флъд. Така показал връзката си с тайното братство на розенкройцерите.
За квадрата Александър Бенуа казва: „това е един от актовете на самоутвърждаване на онова начало, което си има име - мерзост на пустотата - и се осъществява чрез гордостта, високомерието, чрез потъпкването на всичко любовно и нежно, за да доведе всички до гибел.”
Попресилил е „миризкусникът” (преподавател, между впрочем, на нашия Сирак Скитник в Петербургската академия), но на моите зрели, та презрели години не съм склонен да му се противопоставя. Пък и съм разочарован - някога бях писал: „Новото изкуство е за еднократна употреба и нееднократно припомняне. Черният квадрат на Малевич не може да бъде повторен като черен триъгълник или кръг, без да се припомни Малевич. Неповторимостта (поради лесната й повторимост и цитатност) се превръща в еднократност.”
Ето че случаят Флъд - Малевич ме опровергава.
Иди след това не вярвай, че всичко ново е добре забравено старо…

*
Забравили сме Стоян Михайловски.
През 1905 в списание „Мисъл” той дава 41 „откръшлеци” (на друго място ги нарича “редушки“) „от дневника на един самотник“. Те конституират фрагмента като продуктивен жанр в българската култура. Възпитаникът на френските моралисти Михайловски е непризнатият баща на този жанр у нас.
Начетеността му е стряскащо обширна. Странно е, че книголюб като него заявява в ХV фрагмент:
Да бих имал да преустроявам дома си и живота си - премахнал бих най-напред грамадната си библиотека - и запазил бих само четири книги:
Библията - титанското усилие на човека да се доближи до божеството;
Омир - буйното, наивното, усладителното юношество на човешкия гений;
Шекспир - глубокият смисъл или по-право безмерната безсмислица на двубоя между разумното същество и сляпата съдба;
Хилядо и Една Нощ - хилядо и един перли в чаровния наниз на човешката фантазия…

*
Жадуващият безпределното, включително и при усвояването на книжовната премъдрост, познава прастария повик да се знае много от малкото, но отбрани източници. На мястото на пищната литературна трапеза се появява францисканската въздържаност. Духът се опитва да се освободи от излишното, лисицата иска да стане таралеж, ако си припомним класификацията на Исая Бърлин, делящ писателите на две породи: лисици - Шекспир, Балзак, Джойс и таралежи - Данте, Монтен, Паскал, Достоевски. Бърлин се доизяснява, казвайки, че лисицата знаела много неща, а таралежът едно, но велико!
Развълнуван, страстен до пароксизъм, вярващ във възможността от освобождаване от пороците, но виждащ тяхното тържество, Михайловски достига до онова неверие в постижимостта на идеалното, намерило израз във възклицанието на Вакенродер: „По-добре суеверие, отколкото вяра в системите.”
Вярата и безвериете измъчват духа на българския моралист, а това сякаш го води през фрагментарната апофтегматика до мълчанието. Нали любимият му Волтер го е казал: „Думите са врагове на мисълта.”

*
Всичко може да бъде извинено с позовавания върху преломността на епохата. Дрепер възхвалява Анри IV за неговото „Париж струва една литургия”, така: „Това е преход от века на чувствата към века на разума.”

*
По едно време се заговорило за отстраняването на Ломоносов от Академията. Сгафил нещо… А той отговорил: „Мене не могат да ме уволнят от Академията. Академията могат да я уволнят от мен.”
Гордо, академични дами и господа!

*
В разказа на Иван Бунин „Слънчев удар” героят изпраща жената, с която е прекарал нощта, и остава сам в летния град. Тук „всичко е залято от жаркото, пламенно и радостно, но като че ли безцелно слънце“.
Безцелното слънце на отминалото, в което не е имало нищо освен мимолетна телесна близост. Душа не е имало… Няма го видението на любовта, преображението, до което тя довежда. Безцелно свети слънцето, което не ражда живот. Просто така - свети си, а на тебе, изпразнения празен човек, ти е безразлично.

*
Александър Мен: „Ние сме деца на земята и същевременно сме гости на този свят.”
Истинската земя се обитава само от децата. Когато станат възрастни, те се превръщат в гости на света. В неособено желани гости бих казал аз - нагостувалият се вече, но още ненаигралият се…
Как продължава да ми се играе, ах, как ми се играе!
И знам - докрая ще е така.

*
Бунин пише за Чехов, че имал навика да лови слънчеви зайчета с шапката си. Балмонт твърди, че е дошъл на този свят да види слънцето. (След време нашият Пеньо Пенев го повтаря буквално в „Дни на проверка”. Това не нащърбя уникалността на поемата.) А Олеша се вижда като кацнал на слънчев лъч.
Той се възхищава от Иля Селвински, който написал, че муцуната на тигъра е „мустаката като слънце“.
Слънчеви хора…
Талантливи, съдържателни - никога няма да те оставят равнодушен!

*
И лунният Николай Лилиев е като тях. Във „Вечер и вечернята звъни” той казва:
В свойта болка и безцелна мъка,
ти си оня смешен Пиеро,
който сам, при лунна светлина,
чисти до зори, под лунна стреха,
от сребристобялата си дреха
лунните петна.
Какво нещо е символистът - дори лунните петна са оскърбителни за чистотата на духовното…

*
Юрий Олеша е написал, че в есенен ден локвата лежи под дървото като циганка. Според него при взирането във великите произведения могат да се открият такива образи, които определя като „чудеса на литературата“. И казва, че те трябва да се посочват на читателите. Защо?
За да се покаже на хората как са умеели да мислят и виждат други хора. /…/ За да могат и ония, които не умеят да мислят и да виждат така, все пак да се уважават в този момент, разбрали, че щом и те са хора, и те са способни на много неща.
Това е достойна задача за изследователите на литературата. Лошото е, че доста от тях не се интересуват от миниобразите - те винаги търсят нещо по-глобално. Няма лошо… Лошото е, че не откриват това глобално. Въпреки увереността, че ето - открили са го, а хората не искат и да знаят! Ами как ще искаш да знаеш за едни глобални каканижения, които са родени от други глобални каканижения, за да се противопоставят на трети - пак такива каканижения?!
А простичкото и духовно преобразяващо докосване до литературните чудеса го няма. Затова го няма и усещането, че си човек, способен на много неща…

*
Мисля, че Олеша би харесал описанието на Казандзакис на манастира „Санта Клара” в Асизи: „Камбанарията, покривът, дворът бяха пълни с гълъби; целият женски манастир въздишаше влюбено като гълъбица.”

*
Приятелят Сава Василев ми открехна вратичката към оная ниша в дома си, където държи най-ценните си книги. Нарекох я мислено „скришната стая” и се настроих някак монашески. Дори ми се стори, че видях тайнописците от „Името на розата”. Но асоциацията по-скоро бе породена от предстоящото ходене до чудния Килифаревски манастир, който ми е особено скъп заради „Антихрист”. А когато напусках Велико Търново, си спомних, че в глава шеста на светото евангелие от Матея е казано: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая…”
Влез в себе си и не се самооблъщавай, че си единствен - на това в края на краищата учат книгите.

*
Да живееш с книгите не означава да си асоциален! И си припомням есето на Стоян Загорчинов за Иван Рилски, където се заявява, че поклонникът на духовното не е мистериозен мистик, а „човек в оня съществен белег, който ни отделя от животното - той живее в обществото, със света в неговата цялост, а не с единичното и отделното и стои буден. Според израза на времето „мистикът е оня, който бди, докато другите спят“.
Дейно бдение със социално-нравствена насоченост!

*
Болката пред човешките страдания е израз на душевно и интелектуално напрежение. Такова напрежение има в трагическото прозрение на Марина Цветаева:
По всей земле, от края и до края,
распятие и снятие с креста.
Разпятието на четенето е възкресение на доброто и възвишеното, което са изстрадали заради теб достойни хора. Те може би са имали надеждата, че и от тебе ще излезе нещо достойно. Не превръщай тази надежда в илюзия, постарай се (без заявления) да постигнеш добрия себе си. Опитай се поне мъничко - „усилието винаги си струва, дори когато ражда нова жажда“, писал е Добромир Тонев. Повярвай му…

*
„Ние затворихме вратата, за да не влезе лъжата. Но как тогава ще влезе истината“, пита Рабиндранат Тагор.
Да разтворим вратата, книгата, сърцето… Негодяите няма да влязат!
А още по-добре ще е, ако влязат - може би ще намерят нещо, което да им е от полза.

*
След отмъщението на Медея нещастният Язон преживял много страдания. Бродел от град на град и никъде не можел да намери спокойствие. Стигнал до мястото, където бил изтеглен на сушата славният „Арго”. Язон полегнал под сянката му, но изгнилият кораб рухнал и затрупал предводителя на аргонавтите.
Какъв тъжен край!
Читателят е със сходна съдба. Неговите аргонавства свършват със срутването на прочетеното върху му.
Умираш, заживяваш на острова на хората-книги.
Какъв достоен край!

„Все си четете, все книжки измисляте.” А защо да се измислят? За какво са героините и героите? За какво е романът, повестта с нейната завръзка и развръзка? Вечният страх, че ще те сметнат за недостатъчно начетен, недостатъчно приличащ на ония, които са прославени! И вечната мъка - вечно да мълчиш, да не говориш тъкмо за това, което е истински твое и единствено истинско, най-законно изискващо изразяване, сиреч следа, въплъщение и запазване поне в словото!

Иван Бунин - „Книгата”