Петър Краевски

Миловидно лице, прасковена кожа, очи като лукави зверчета.
Джиесемът й постоянно звъни.
- Защо не вдигаш? - питам.
- Ако се обадя, ще имам един ангажимент повече. - усмихва се тя.
- А за какво си мечтаеш?
- За времето на пълно безгрижие. Мечтая си за дните, когато ще храня градските гълъби и просто ще се радвам на мига.
След десетина години я виждам отново. Състарена, мърлява, очевидно загубила разсъдъка си. Храни гълъбите на площада. Храни ги с такова внимание, сякаш това е най-важното нещо на света.
Не й се обаждам.
Отвръщам глава и отминавам.
Защо да стряскам гълъбите с нелепица от спомени?