ГОРЧИВАТА СЪДБА НА ВЕСЕЛИЯ О.ХЕНРИ

Сергей Дьомкин

превод: Георги Ангелов

Повече сто години милиони хора по цял свят с удоволствие четат разказите на американския писател О.Хенри, в които хуморът и веселото шегаджийство са неразривно свързани с увлекателни приключения. В тях непременно присъства загадъчна интрига или тайна, веднага завладяваща читателя, не подозиращ, че животът на самия писател до голяма степен прилича на остросюжетните му разкази…

Всичко започнало с това, че през 1901 г. някой си О.Хенри започнал да изпраща свои разкази в редакциите на нюйоркските вестници. Тях ги печатали на драго сърце, а редакторите си блъскали главите: откъде се е взел? Но загадъчният автор не бързал да удовлетвори любопитството им.

В края на 1903 г. О.Хенри подписал договор с най-многотиражния нюйоркски вестник «Уърлд» за 52 неделни разказа на година по цена 100 долара за всеки. Същевременно сътрудничел и на други издания. Както си спомня един от приятелите му, случвало се е О’Хенри да дописва едновременно два разказа, тъй като в различни редакции ги чакали с нетърпение художниците, за да нарисуват илюстрациите.

Това бил наистина каторжен труд, без почивни дни и отпуски. За времето на литературната си дейност той публикувал повече от 250 разказа, които излезли в отделни сборници. Първите били «Крале и зелка», «Четири милиона». После - «Благородният мошеник», «Пътищата на съдбата», «Делови хора»…

Критиците единодушно признавали, че благодарение на малките си шедьоври О.Хенри станал любимец на публиката. Но както и преди, той не давал интервюта, не разрешавал да печатат негови снимки и въобще не се появявал сред хората. Вестникарите твърдели, че зад странното поведение на знаменития литератор се крие някаква тайна и напразно гадаели каква е.

Отговорът бил даден едва след смъртта му, когато Ал Дженингс публикувал своите спомени «С О.Хенри на дъното». Едва тогава станала известна биографията и истинското име на писателя - Уилям Сидни Портър.

Той се родил през 1862 г. в семейството на селски лекар. Момчето рано останало без майка, а бащата, погребал жена си, се пропил, зарязал лекарската практика и също скоро се преселил в отвъдното. Сирачеството заставило Уилям да остави училище и да постъпи като ученик в аптека. На 15 години, усвоявайки професията на фармацевт, той застанал зад аптекарския тезгях и прекарал зад него пет години. Но после наследствеността напомнила за себе си - младият човек заболял от туберкулозата, от която умряла майка му.

Приятели му помогнали да се премести в Тексас. Там Уилям живял два години в скотовъдно ранчо, общувайки с прототиповете на бъдещите си литературни герои - с каубоите и скитниците, населяващи по онова време тази слабо населена покрайнина на  САЩ. Простият живот в слънчевите прерии се оказал прекрасно лекарство: здравето му се възстановило. Младият Портър се преместил в малкото градче Остин, столица на Тексас, където опитал много професии: бил аптекар, продавач в тютюнево магазинче, застрахователен агент, чертожник, счетоводител, касиер в местната банка. Станал популярен в обществото като забавен разказвач и остроумен карикатурист. И при това винаги бил безукорно облечен, а красивата му буйна коса и засуканите мустаци спомогнали за успеха му в ролята на първи любовник в спектаклите на самодейна сцена.

Тогава Портър публикувал и първите си литературни опити, в които личал безспорен хумористичен талант. През 1894-1895 г. издавал в Остин ежеседмичника «Ролинг Стоун», писал фейлетони за ежеседмичния вестник «Пост», излизащ в съседния тексаски град Хюстън.

А по-рано, когато Уилям бил на 23 години, на празник на местния  Капитолий той срещнал прелестната 17-годишна девойка Етъл Ръч и веднага се влюбил. Тъмноока, слаба, с нежно лице и чудни кестеняви коси, тя станала прототип на красавицата Дела, героиня на трогателния му разказ «Даровете на влъхвите».

Веселата, увличаща се не само по танци и песни, но и по книги, девойка отговорила на Уилям с взаимност. Но двойката се опасявала, че съпрузите Ръч (майката и строгия баща) няма да се съгласят с брака им. Тогава Портър решил да я открадне. Веднъж майката изпратила някъде Етъл, Уилям я посрещнал и след минута те вече пътували с наета кола към познат свещеник, който след дълги увещания все пак венчал влюбените.

За щастие, след половин година съпрузите Ръч се примирили и младите пристигнали в дома на родителите й. Но Портър бил мрачен заради безпаричието си. Той печелел само сто долара на месец, а така му се искало Етъл да не се нуждае от нищо! И се започнал да пише. Появили се първите, макар и малки, хонорари. После един от детройтските вестници му предложил да пише специално за него. А скоро Портър го чакала още една радост - раждането на дъщеря му Маргарет, заела огромно място в живота му.

Но почти едновременно дошла и бедата. В банката, където Уилям Сидни по протекция на приятели бил взет за касиер, ревизията открила липса на 5000 долара. Членовете на ръководството на банката, неведнъж вземали в заем от касата, побързали да внесат почти цялата сума. Така че на Портър било предявено обвинение за липсата само на 850 долара. Напълно е възможно той от време на време да е вземал пари за издаването на ежеседмичника си «Ролинг Стоун» и да не е могъл да ги върне. Във всеки случай било започнато разследване.

Портър вече бил успял да се докаже като талантлив журналист. Солидният вестник «Пост», на който сътрудничел от няколко години, го поканил да води отдела за хумор и съпрузите пристигнали в Хюстън. Но след няколко месеца съдът в Остин призовал Портър като обвиняем. На семейния съвет било решено да изчезне за три години, понеже с този срок се ограничавала криминалната отговорност за парични злоупотреби.

Преди раздялата Етъл дала на мъжа си единствената си ценност - златен часовник, който трябвало да продаде, за да преживее известно време. Портър заминал за Ню Орлеан, там под чуждо име работел като репортер в един от вестниците. Но опасението, че полицията го търси, заставила Уилям да бяга в Хондурас: много американци, нарушили закона, намирали приют в тази страна.

В Хондурас случаят срещнал Портър с Ал Дженингс, знаменит касоразбивач и обирач на влакове, станал по-късно виден адвокат и писател. Двамата бегълци, криещи се от американското правосъдие, бързо се сприятелили. Те заедно скитали по Южна Америка в търсене на работа и приключения. Но когато Дженингс замислил да ограби банка, пътищата им се разделили.

За да не умре от глад, Уилям се хващал за всякаква работа и тъгувал за любимата си Етъл, броейки дните, когато ще се върне при нея. Впрочем, на нея й било по-трудно: от недохранването развила туберкулоза.

В началото на 1897 г. Уилям намерил в колет от жена си записка, сложена тайно от майка й: от гърлото на Етъл блика кръв! Той веднага се понесъл към Остин и се предал на правосъдието. То се оказало великодушно: във връзка с тежката болест на жена му до съда Портър бил оставен на свобода.

Връщането на мъжа й било такова щастие за Етъл, че изглеждало - болестта й е отстъпила. Заедно те дълго се разхождали извън града в стар двуместен файтон, който Уилям взел под наем. Но дните на Етъл били преброени. Скоро тя така отслабнала, че вече не можела да ходи и мъжът й на ръце я внасял във файтона. След два месеца Етъл починала.

След смъртта на жена си Портър бил арестуван. През трите дни, докато траел съдът, той седял с отсъстващ вид, без нито веднъж да се опита да опровергае или поне да постави под съмнение показанията на свидетелите. Тъй като бил извършил бягство, присъдата била сурова: пет години каторжен затвор.

Каторжният затвор в Кълъмбъс бил истински ад. Затворниците работели по тринадесет часа, при неизпълнение на нормата ги морели с глад и ги биели, а при неподчинение  ги пребивали до смърт. Уилям Сидни го спасило това, че на затворническата болница потрябвал нощен аптекар. Той бил спасен от физическите мъки, а нощните дежурства му позволили да се заеме с писане. Рядко му се удавало да изпрати някъде свои разкази, които подписвал с различни псевдоними. Печатали ги, а хонорарите Портър изпращал на дъщеря си Маргарет в Питсбърг, където се преместили нейните дядо и баба, за да не научи момичето срамната история на баща си.

Присъдата на Портър била намалена «за добро поведение» и през лятото на 1901 г. той излязъл на свобода, прекарвайки зад решетката малко повече от три години. Според Дженингс, оказал се в същия затвор, приятелят му казвал неведнъж: «Ще погреба дълбоко Бил Портър. Никой никога няма да научи, че съм бил каторжник в щата Охайо».

Уилям Сидни Портър действително изчезнал, а на негово място се появил писателят О.Хенри. И все пак страхът от разобличение го преследвал до края на дните му. Страхувал се, че ако каторжното му минало стане известно, ще престанат да го печатат. Затова се отдръпнал от всички.

Дори когато станал известен, страшната тежест на самотата го измъчвала постоянно. Затова бродел по баровете и гуляйджийските места на Ню Йорк, отпускайки душата си със случайни познати. О.Хенри имал удивителната дарба да предразполага хората към себе си. Мошеници, скитници и неудачници му разказвали историите си, които после, преосмислени и пренесени на хартията от ръката на майстора, се превръщали в интересни разкази.

Постепенно писателят вече не можел да изкара и ден без уиски. В едно от писмата си от онова време той в шеговита форма разказал на свой приятел как пише:

«Преди всичко е необходима кухненска маса, табуретка, молив, лист хартия и подходяща по големина чаша. Това са оръдия на труда. После вадите от шкафа бутилка с уиски и портокали - продуктите, необходими за поддържане на писателските сили. Започва разработката на сюжета. Наливате в уискито портокалов сок, пиете за здравето на редакторите на списанието, острите молива си и се залавяте за работа. Когато всички портокали са изстискани, а бутилката - празна, разказът е завършен и готов за продажба».

При неговия темп на работа трябвало все повече и повече уиски. Здравето му се рушало, а заедно с него и желанието да пише. По това време той се оженил за втори път за някоя си Сара Коулман. Срещайки я случайно, й предложил веднага. Но й изпратил  и писмо, в което за първи път в живота си признал, че е лежал в затвора. Бил убеден, че ще му откажат. Но сватбата се състояла.

Уилям взел дъщеря си от дядо й и баба й и заминал с нея при жена си в Ъшвил. Сара била сърдечно болна, към Маргарет се отнасяла като майка. Но за О.Хенри било трудно да се откаже от ергенските навици и в крайна сметка, макар и да не се развел със Сара, се върнал  в Ню Йорк.

Победил го цял букет от болести: цироза на черния дроб, диабет, слаб бял дроб… Последните месеци не излизал от къщи, почти нищо не ядял, отслабнал до неузнаваемост. На 6 юни 1910 г. О.Хенри починал едва на 48 години.

Жена му го погребала при себе си в Ъшвил, а на гроба поставила сив гранитен блок с надпис: «Уилям Сидни Портър», връщайки на знаменития писател истинското му име.