Благовеста Ангелова

Състояния

* * *

Моето щастие е далече от света. Моето щастие живее някъде отвъд шумния град, някъде отвъд въздуха, отвъд мислите ми дори… То е непознато за представите ми, в които ясно прозира бленуваното от всички земно щастие. Понякога се замислям и разбирам, че не го искам. Имам чувството, че това не може да бъде истинско щастие. То не би могло да успокои душата и да я накара да забрави всичката болка, пошлост, омраза, бродещи в човешкия живот. Как би могъл да бъдеш щастлив, знаейки какво съществува в света и около теб? Да, може би се усмихваш малко по-често от тези, които преживяват труден момент, или от други, които изобщо не могат да се усмихнат, защото ги е сполетяло голямо нещастие. Цялата мъка и страдание в света е толкова много, че ние дори не можем да си представим… Но също така е вярно и това, че животът е благословия и ние не случайно съществуваме. И всички сме свързани като една фамилия, а нашият дом е светът, в който живеем и откриваме своите стремежи, желания и надежди. Откриваме, разбира се, и щастието такова, каквото си го представяме. Някои го имат дълго, други - кратко.
Не знам защо днес се замислих за това. Ние, хората, вечно се опитваме да уредим живота си, да сме щастливи. Това, разбира се, е нещо наистина важно и необходимо. Обаче дали е най-ценното в нашето земно съществуване? Дали ще ни направи по-добри и мъдри?
Аз виждам своето щастие някъде далеч. И знам, че трябва да го заслужа. То е различно от земното щастие. Не съм сигурна дори, че думата е същата. Не знам дали е щастие - може би е нещо още по-хубаво. Това е само усещане. Но реално. Знам, че съществува някъде извън пределите на нашите човешки представи и галактики.

6 юли 2007 г.

* * *

Дните бързо си отиват. Дори не мога да осъзная красотата на всеки един от тях. Искам времето да спре, дори за няколко минути… Искам да успея да усетя в пълнота всичко онова, живеещо около мен, да докосна нещата, убягващи на съзнанието ми. Искам истински да се зарадвам на дните, които безвъзвратно си отиват. Толкова много от живота си съм пропиляла ей така, без смисъл, без посока. А всеки час, когато съм на този свят, е важен, наситен със съдържание. И именно заради това не бива да го губя. Никога!
Сега стоя до балконската врата на своя дом и се замислям. Искам да помогна на живота си да тръгне в друга посока. Мисля си, че може и да съм успяла. Но дали не е заблуда? Утре вероятно много от сегашните ми разсъждения ще бъдат избледнели, а други - дори забравени. Страхувам се от това. Но най-много се страхувам от самата себе си. Защото понякога не знам коя съм и коя ще бъда утре. Не искам действителността да ме моделира по свое подобие. Тя не ми харесва, но има случаи, когато успява да ми повлияе по начин, който не бих искала и не приемам. Затова се страхувам. Моята слабост ми пречи и не знам оттук нататък накъде ще тръгна. И все пак, надявам се, че някъде дълбоко в мен съществува добра част, която няма да ми позволи да предам своите виждания за света и за живота.

26 август 2007 г.

* * *

Тополата търси небето. С протегнати клони, устремено сърце, тя докосва вечерния здрач. Есенният въздух е мек. Той събира последната топлина на угасналия ден. В него остана моят поглед.

* * *

Далече, извън пространствата на времето, извън всякаква логика на реалността моето дълбоко скрито чувство живее, но не се надява на нищо от живота. То беседва само с изкуството. Не моли за разбиране. Не иска одобрение. Намира своя пристан в чистата душа на творчеството, защото то ще го спаси и съхрани.
Любовта е творчество. А творчеството е дете на любовта.

11 септември 2008 г.

* * *

Цветен образ в безцветното пространство - човекът, имащ смелостта да бъде, сред угрозата на днешния затвор.

* * *

Земята иска само тялото ни.