ЖАЖДА

Йордан Стубел

ЖАЖДА

Самопризнание във устните си, злато
и плът ти носиш, цъфнала от грях.
Падението нека бъде свято
и неотменно - ето ме без страх!
О, ето и очите ми тревожно
те дирят, заблудени и сами.
Това, което беше невъзможно
на пролетта в съсъдите дими.
Дими у мен, у теб земята страстна,
запалена от огнения свод
и жаждата е смътна и неясна,
а радостта - секунда от живот.
Във този миг, непръв и непоследен,
в отровата на вечерния дим,
стоя пред тебе - вкаменен и бледен -
и жаден, и готов - да съгрешим!..


 

ВЕЧЕРНИЦА

Тук някой пътник минал е отдавна,
шуми в тревите вятърът суров
и уморено гасне с песен плавна
едно сърце без име и любов.

Защо ли бързо лятото привърши
и млъкнат закъснелите щурци?
Като крило на прилеп, черни върши
окитиха душата ми с венци.

По мойте устни думите замрели -
те не повтарят вече: “Целуни!”
Над равнини и ниви запустели
една звезда към мъртъв край клони…


 

НАКЪДЕ

Остави да летим над преливния бряг!
Омагьосани нека да капят звездите -
в душата ми спи умореният сняг,
уморено сребро - оскрежиха юздите.

Накъде? Все нататък, нататък, нали,
дето още нощта от виното е будна.
По косите ти, ето, неспирно вали
и белеят ръцете ти - приказка чудна.

Ти ме гледаш. Стихийно конете летят!
Ти трепериш под снежния шал непозната,
че за двама широко открит е светът…
Да звъни, да се носи напевно шейната!

Като бяла любов да летим над снега,
нека синора тъмна фъртуна обгражда!
Няма никога пътя да свърши сега,
все едно накъде, нали всичко е жажда.


 

ПОВЕСТ

Не говори, не ми пиши, не искам…
Да бъде весел твоят път в чужбина!
Разбирам - вече другиму си близка -
привърши моят празник и отмина…

Ще помня всички дни - Париж и Ница -
очите ти, усмивката неясна
и думите, онази морска птица,
която преди залеза угасна.

Ще помня с мъка стаята позната,
де с теб четяхме вечер старите поети,
и цветния прозорец, и пердето,
зад който вече лампата не свети.

Ще помня всичко, всичко. Ето края -
душата ми пречистена отлита
и днес едно едничко ти желая:
- За мене не мисли… Бъди честита!


 

ТЯ Е МЪРТВА

Тя е мъртва сега, тя е мъртва сега,
но ласкаят ме длани горещи.
И в очите й грей многоцветна дъга -
като в първите пламенни срещи.

И протяжно звъни, и печално звъни
за сподавено бело опело.
Тя не шепне сега, не мълви: “Целуни!”
Тя е мъртва невеста във бело.

Над ковчега снегът уморено снежи
и тъмнеят руини далечни…
Там на тихия бряг, дето няма лъжи,
дето пеят вълните предвечни.

А тежи вечерта като смъртен алков,
гаснат призрачно белите свещи.
И целува ме тя, и ласкае - любов…
Като в първите пламенни срещи.


 

ЧАСОВЕ

Това е той - мъжът с очите сини -
мъжът ми тука някога живял,
където гасна пленница с години -
портретът, аз и моят папагал.

Затворена - видях навън, когато
животът мина радостно веднъж,
ала ти беше гробница от злато,
ти, моят скъп и неотменен мъж.

Години оттогава - ето тука
аз остарях с портрета от печал…
“Bon jour, Мadame!” - понякога от скука
до мен повтаря моят папагал.

Ала денят навеки ще отмине
и ще остане той с портрета сам
шегата да повтаря със години:
„Сега е късно. Bonne nuit, Мadame!”…


 

ШУМИ МАРИЦА

I.

Кажи коя си ти? - И бледна, и изпита.
Подземен вик тръби, браздят над теб копита.
И ето - пак е нощ - и дъжд, и стръв, и врани.
Минават знамена и бият барабани…

Къде отиват те? - Последни или първи?
По нивите и днес димят реки от кърви.
И ний вървим, вървим по черните завои,
за да израснем с теб и да умреме твои.

О, майчице земя - пресвята - ти си наша,
в поличба и любов гори пламтяща чаша.
Вървим от векове - безсмъртна върволица.
Минават знамена - шуми под нас Марица.

II.

Зеленей гората клон до клон,
зеленей нашир могила свята,
утре рано с вятъра на кон
ще удариш лудо стремената.

Тръгнаха косачите на път,
утрото в косите им застина,
в дълга битва дълго ще косят,
а на пладня морни ще отминат.

Там далеч на огнения склон,
дето вихър яворите люшка,
зеленей гората клон до клон,
а над листи пукна първа пушка.

III.

През тази нощ в земята се заклехме,
във кървите, в градушката и свода.
Обречени на смърт ний седем бяхме -
шестимата и стария войвода.

Заклехме се заклето да умреме
и думата ни бе една и свята,
и знаехме, че няма смърт и време -
ний бяхме толкоз чужди на земята.

Войводата като баща ни каза:
„Съдбата ви във знамето да бъде!”
Но безпощадна вечерта показа,
че в кървав ден ще стигнеме отвъде.

Тогава дълго, дълго в теб се клехме,
във теб, земя, и в твойта пропаст тъмна.
Аз помня и до днес - ний седем бяхме
и в тази нощ дъждът не спря, не съмна…

IV.

Вейте, волни ястреби, крила,
вейте, мои снопи пожълтяли -
утре над юначните чела
вашта обич огън ще запали.

Ето вече първата искра,
отразена в погледа догаря
и дълбоко в земните недра,
спи сега другар върху другаря.

Може би в един незнаен час,
ще запее някъде куршума
и ще сипят ястреби над нас
на гората кървавата шума.

V.

С една любов некръстена и свята
узря в браздите земното зърно
и - в кървавия празник на земята
ний пием твойто огнено вино.

Във пламналите орници вековни
годината на славата тежи -
при всеки извор мечове отровни -
до всеки синор - труп до труп лежи.

И зная, о, съпътници и братя,
че ден нечакан слънцето отне -
когато благославяхме земята
и полетяха верните коне…

VI.

Затворете ме в тъмница -
на ви моя меч.
Ще политне бяла птица -
близко и далеч…

Ако ли я с лък улуча,
с първата зора -
седем тайни ще отключа
в златната гора.

Над реките лекоструйни,
утром по бразди,
моят кон ще литне буйно
с огнени юзди -

дето лете светят сърпи
рано във зори,
дето носят черни кърпи
майки и сестри.

Чакай, чакай, бяла птица,
литнала далеч -
гроб ми тъмната тъмница,
вяра - моя меч…


 

СИРОТА ПЕСЕН

На живота празника, горкия,
някога и той дойде да види,
и раздаде свое, бащиния -
нищо му се нивга не посвиди.

Оголя, и ризата си смъкна,
не пожали хляба си, петака
и без ропот бремето помъкна,
дума не продума, не заплака.

Нямаше защо - нали едничка
тя остана - обичта му свята -
да я носи по света самичка
като сетен просек на земята.

И не го съдете, че живее
както лете птиците небесни,
той остана само да изпее
свойте малки сиротински песни.