Владимир Михайлов

Първото нещо, за което се сещам, когато си спомня за Емил, беше неговата изключителна насоченост и интерес към всичко свързано с литературата, българска и чужда, и в частност - с поезията.
Учудвах се главно на две неща у него, първо, откъде той, без да притежава специализирано литературно образование, беше почерпил тази огромна по обем и разнообразна по теми и съдържание информация за автори, произведения и явления, подредени и точно определени като стилове и направления в историческо, жанрово и концептуално отношение, във връзка, взаимозависимост и взаимовлияния, една истинска съкровищница от знания и идеи, уви, безвъзвратно изгубена с неговата ранна кончина, и второ, как успяваше да я съхрани в паметта си толкова трайно, така че винаги когато в разговор станеше дума за автор, произведение, събитие, факт, или каквото и да е, свързано с литература, да бъде в състояние да я възпроизведе по неподражаем начин, точно, в пълнота, с учудващи подробности, живо и интересно, в конкретната специфика и характерния колорит на епоха и обстановка. А паметта му, наистина, беше невероятна. Той самият казваше за себе си, че притежава “проклета памет”. Не си спомням за нито един случай, когато е ставало дума за поет, особено български, от когото той, като илюстрация, да не е започвал да цитира поне едно негово стихотворение, независимо от това до колко известен е, кога е живял, какви идеи е изповядвал и т.н., като, разбира се, помнеше и много лични детайли свързани с автора, псевдоними, приятелски връзки, характерни личностни особености, интересни случки и събития.
В областта на белетристиката също притежаваше широки познания, припомняше си със завидна лекота герои и сюжети от произведения, правеше сравнителни анализи между различните представители на чуждата литература по жанрове, стилове и епохи. Изразяваше се леко и непринудено, говореше по същество, без излишна словесна еквилибристика, усложнена фразеология и помпозна псевдофилософия, така модерни напоследък, но високото му ниво на изказ по никакъв начин не страдаше от това.
Емил умееше да създава атмосфера с присъствието си, ставаше един вид център на компанията, в която, преди всичко, се говореше за поети и поезия. Беше създал една традиция на всекидневни срещи, на които най-постоянен член беше, разбира се, той, така че човек винаги разчиташе, че може да го намери на определено място в определен час и да почерпи полза и удоволствие от неговата компания. Такова място, в продължение на дълги години, беше заведението към сдружението на писателите, стопанисвано през годините от различни управители, а след като то беше затворено, някое кафене в центъра на града през зимата, или откритото барче до театъра през лятото. Там приятели се срещаха с приятели на чашка, четяха се и се обсъждаха произведения, споделяха се мисли, идеи, развихряха се страсти. Емил имаше огромен кръг от познати и приятели и всичките бяха по един или друг начин свързани с изкуството. Всъщност, най-близките му приятели бяха все пишещи хора. Той не делеше хората по пол, възраст, имотно състояние, политически възгледи и др. За него имаше само два типа хора - талантливи и бездарни. Той можеше да бъде приятел само с първите, а към вторите беше непримирим и успя да си създаде много врагове всред посредствените и графоманите, особено като редактор на в-к “Кил”, какъвто, в продължение на много години, беше. Той имаше способността веднага, от един прочит да разпознава бездарността и я клеймеше безпощадно, а у когото виждаше наченки на талант, напротив, изпълнен с добронамереност, даваше най-ценни съвети и предложения за постигане на едно по-добро ниво.
За това му помагаше тъй рядко срещаната и ценна способност да усеща тънката разлика, финия нюанс и намирането на точната дума за предаване на искреност и достоверност на изказа. За това и бе особено търсен за помощ, както от начинаещите, така и от по-напредналите в поезията, и стана плодотворен редактор на много нови книги.
Емил живееше скромно, задоволяваше се с най-необходимото. На мнозина, за които богатството на духа беше нещо непознато, начинът му на живот им се струваше пълен с лишения, но Емил живееше в един друг свят, богат на смисъл и красота, и практическите проблеми, с които се сблъскваше постоянно, не успяваха да го извадят от равновесие, защото те бяха част от една груба и пошла действителност, с която той имаше само бегла и минимална връзка и в която само пребиваваше, а всъщност бе гражданин на онзи, другия свят на смисъла и красотата. В него живееше той, там работеше, там печелеше и плащаше данъците си и той беше всичко за него. Най-близо до неговия свят беше, може би, онзи, на пропития с меланхолия деветнадесети век, света на парижката бохема, разкошния и изтънчен стил на титаните на изящната словесност, на галантните обноски и кавалерския дух, преплетени с възвишения патос и чувство за трагичното, породено от мисълта за смъртта.
Между впрочем, темата за смъртта, като най-важна от всички теми на живота, му беше особено близка. Той има много стихотворения, в които присъства тя, а едно от последните му, посветено на любимата жена, както много често се случва и с други поети, се оказа, уви, и пророческо:

„Как искам във предзалезния час,
когато със смиреност без прокоба
духът е дим над пепелта от страст,
да кажа: - Преди теб ще легна аз
и ще затопля гроба…”

          От стихотворението „Желание” („Блуждаещи присъствия”)

Емил беше майстор на стиха. Владееше еднакво добре всички ритмични стъпки и всички видове рими, пишеше лесно и бързо. Специално за римите обичаше да казва - „Какъв писател може да бъде онзи, който не знае всички рими на езика, на който пише?” Участваше с удоволствие и постигаше успех в „дуендета” и всички видове словесни двубои, в които бързината на отговора, съчетана с добрия изказ беше от особено значение. Той беше един от последните рицари на класическия стих и ценеше формата, която за него наистина се оказваше от само себе си съдържание. С еднаква лекота пишеше ронда и сонети - италиански, царски и английски… Мечтата му, която обаче, поради ранната му кончина се оказа неосъществена, беше да напише онзи особено труден цикъл от петнадесет стихотворения, наречен сонетен венец. Но неуспял тук, сигурно ще я осъществи там, отвъд, където не само че няма време, граница и предел за всички благородни начинания, но и човешко ухо не е чуло и човешко око не е видяло всичко онова, което е приготвено като дар на Вечната и Всеопрощаваща Любов, за онези, които я заслужават.
Мисля, че Емил беше един от тях.