ЕДНА СНИМКА

Венци Росманов

ЕДНА СНИМКА

Детето е с лице на възрастен.
Години - десет. Ръст - нормален.
Писмата му са пълни с мъдрост.
Душата му е още бяла.

Детето е с лице на възрастен.
Чело - високо. Устни - свити.
Очите му излъчват твърдост.
Навикнал е да го изпитват.

Детето е с лице на възрастен.
Преди година беше малък.
Но с детството е вече свършено.
Започнал е борба за залък.

Детето е с лице на възрастен.
Наясно е със много истини.
Сълза, случайно неизбърсана,
на снимчицата се е плиснала.

1991 г., Лион


 

* * *

Защо живеем по мнозина
и се усмихваме за здрасти?
А паднеш ли, ще те подминат,
подгонени от низши страсти.

Защо е тихо във трамвая,
та тракат релсите зловещо?
И вечно казваме “Не зная!”,
когато ни попитат нещо.

Защо се гледаме в очите,
а удряме отзад коварно?
И си играем на родители:
“Лъжи, та да изглежда вярно!”

Защото сме разумни твари,
най-висшите под небосклона.
А според учения Дарвин,
седим добре, но режем клона.

1990 г., Лион