ЕВТИМ ЕВТИМОВ: “НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕДАВАМЕ”

Интервю на Татяна Любенова с поета Евтим Евтимов по повод представяне на книгата му “Ти си любовта”

- Господин Евтимов, чувствате ли се щастлив поет след тази невероятна среща-спектакъл в Плевен?

- Имал съм стотици такива рецитали. Благодарен съм на читателите. Един творец никога не твори само за себе си. В този смисъл, щастлив съм.

- Взаимна ли е обичта с Вашите почитатели?

- Едно от най-старите ми, но и най-известни стихотворения, носи името “Обич за обич”. Мисля, че получавам даже повече, отколкото заслужавам. Струва ми се, че още не съм направил онова, което ми се иска. Дай Боже, да ми стигнат сили. Но дори и самото ми желание да пиша ме прави щастлив. Страшно е, когато човек престане да твори. Според мен, тогава просто творецът престава да живее. В нашите среди се говори непрекъснато, че един творец трябва да знае кога да спре да пише. Сигурно има нещо вярно в това, но аз си казвам: а тогава творецът не умира ли? Ако спре да пише, не умира ли творецът? Не мога да си отговоря на тези въпроси. Те ме вълнуват. Но си мисля, че ако има отвъден свят, когато се преселя в него, аз вероятно и тогава ще пиша стихове.

- В какъв смисъл поезията може да бъде мисия на един живот?

- Аз още не мога да осъзная това за себе си. Много съм писал. Ето, на една сериозна възраст съм, но нямам такова усещане за мисия. Аз по-скоро приемам писането и поезията като необходимост. А щом я харесват толкова читателите, значи тя е необходимост и за тях. Приемам я като живот. Защото тя е моят живот.

- Как да стигне поезията до читателите, виждате какви са времената днес - много отчуждаващи.

- Доста се говори в тези години на промени, че сега не е време за поезия. А времето на Ботев по-добро ли е било, че е написал онези гениални стихотворения? На Яворов, на Димчо Дебелянов времето по-хубаво ли е било или по-лошо? Според мен, няма лошо време за твореца. В случая - за поета. Няма лошо време. Даже напротив, ако времето е жестоко, то поражда съпротива за оцеляване, за осъществяване. В този смисъл, едно такова време е предизвикателство за мен, а и за всеки поет. Във всички времена са писани стихове. Аз не оправдавам онези, които се оплакват: сега не е време за писане, виждаш какво е! Започне ли човек да си задава такива въпроси, спира… Аз затова и пиша. Имам много дневници от преди 30 години, които не са издадени още, стоят вкъщи, ще им дойде и на тях времето.

- Те са хроника за Времето…

- Хроника са. Те са моето виждане за Времето. В една анкета, говорейки за себе си, аз съм отговорил на много въпроси, които задава Времето. Като че ли преди много години съм усещал, че ще стигна до тях. Има едно стихотворение от преди 50 години, когато съм бил млад учител и в което казвам:

“Аз искам винаги да е така,
когато времето въпрос задава,
да вдигне всеки по една ръка
наместо две, които се предават.”

Това четиристишие сега е по-актуално, отколкото някога, когато съм го писал. Не трябва да се предаваме. Всяко предаване е гибелно. Може да имаш гениален талант, но предадеш ли се, тази гениалност ще изчезне.

- Идват ли при Вас млади поети? И какво мислите за младата поезия? Защото времето е друго, младите хора сякаш повече търсят екстравагантното, абстрактното. Сякаш повече показност има.

- В този живот съм се чувствал все млад поет. И сега казвам, че съм млад поет. На всичко отгоре, през целия си живот съм работил само с млади автори. В сп. “Пламък”, във в. “Народна младеж”. Младежкото издателство имаше библиотека “Смяна”, само за първи книги на млади автори. Там заварих някаква квота - на година по три книги, не повече. Като станах директор, аз ги вдигнах на 15-16. Разширих тази библиотека, в която имаше и млади белетристи, и критици. В “Литературен фронт” бях 4-5 години и по това време на страниците на вестника присъстваха повече, отколкото преди, млади автори от цялата страна. В сп. “Родолюбие” - там също много млади хора съм подтикнал. По-късно моят син Венко Евтимов, поиска да съхрани “Пулс”, понеже няма вестник за младите. Поиска аз да го оглавя, но аз исках той да бъде глава на този вестник. Поканих Благовеста Касабова и Романьола Мирославова. И този вестник сега работи с младите. Аз много не давам съвети на млади автори, само едно съм казал: ако искате да станете автори, приличайте на себе си. Защото ние все казваме: учете се от Ботев, от Вазов, от Яворов… Навремето някой от нас като напишеше патриотична поезия и казваха: този е от Вазовски корен, другият от Ботевски. Пък аз ще кажа: България няма нужда от втори Ботев, или от втори Яворов. България има нужда от нови творци, които да приличат на себе си. Сега, в съвременната поезия, се пише за всичко. Оплакват се, че нямат трибуна. Но трибуна има. Има алманаси. Тях аз ги създадох навремето, още като директор на изд. “Народна младеж”. Трябваше зад тази идея да застане едно държавно издателство и най-подхождаше това на Младежкото. На страниците на тези издания се появиха за първи път някои големи имена в поезията и прозата. Сега, на същите тези страници, се появяват много млади автори. Докато преди се даваше предимство на живеещите в София, сега няма такова нещо. В “Пулс” пускаме доста автори и от Плевен. Има чудесни млади дарования - от Плевен, от Бургас, от други градове в страната. Ние се радваме.

- Напоследък доста хора пишат хайку. Вие не сте ли се изкушавали от това?

- Аз съм резервиран. Не от това, че пишат хайку. Резервиран съм, защото това не е истинското японско хайку. Японците са си създали един специален ритъм за хайку. Тези стихотворения са може би малко шаблонни, но имат вътрешен ритъм. Иначе те не откриват света. Има ги и терцините на Данте, това е също един вид хайку. Не е от днес. Но, за съжаление, от съвременните писачи на хайку не съм чел нещо, което да го запомня. Не мога да го приема като поезия. Защото чувам как някой седнал и написал наведнъж 10-15 хайку. Нека пишат хората, но…

- Тези неща, които стават в нашия обществено-политически живот - дразнят ли Ви, вълнуват ли Ви, или ги изолирате от себе си?

- Някои неща съм ги видял доста отдавна, но не очаквах, че ще стане толкова тежко. Тревожи ме съдбата на българския народ, на България. Особено съдбата на българския език. Не че не мога да приема някои чужди думи, които навлизат. Но…
Аз мисля, че народът ни не беше готов за промяната. Имаше необходимост да се променят много неща. Но не беше готов. Голяма част от този народ все си мислеше, че онова, предишното време няма да свърши. Промените дойдоха внезапно. Сега политици от всички политически сили, които се пишат, че са били дисиденти, хабер си нямат. Нямаше ги тогава. До Десети ноември помен от тях нямаше. Някои политици и от двете страни са ме питали защо не тръгна с тях. Да стана депутат. И на едните, и на другите, съм казал: аз бях до тук. Ако дойда при едните, част от читателите си ще отблъсна, или ще се почувстват излъгани. Ако отида при другите - същото. И си казах: поетът няма право да разделя народа. В годините на перестройката бях главен редактор на “Литературен фронт”. Правехме много препечатки от руските издания “Огоньок”, “Литературная газета”. Освободиха ме като главен редактор на “Литературен фронт”. Тодор Живков ме предупреди лично да не препечатвам, да върна предишния спокоен вестник. Аз му казах, че съм се чувствал главен редактор на вестника истински само през последната година, когато сме правили тъкмо препечатките. И си подадох оставката. Може би затова дойдоха по време на промените да ме канят и мене. Не че и аз не съм бил през годините правоверен, но идва време, когато човек узрява. Аз не мога да деля българския народ. Според мене, поетът трябва да си пише поезията и това, което ще направи за България, ще го направи с творчеството си. За мене политиката не е за поета, не за писателя. Някои ни дават пример с Ботев, с Вазов, Яворов. Но тогава е било друго времето. Те са били революционери, защото е трябвало да се борят за свободата на България. Поетът трябва да бъде гражданин. Аз приех преди всичко да бъда автор. А за политиката трябва да си избираме личности.