ДЕЛФИНАРИУМ
ДЕЛФИНАРИУМ
Мята се насам-натам делфина
във подводната си къща.
Гледаме го като на витрина,
но и той ни гледа също.
Мислим си за него: „Ех, горкия
как се мъчи под водата!”
Той за нас си мисли: „Боже, тия
как на сухото се мятат!”
Само крехкото стъкло дели ни
на човеци и делфини.
ПРОЗОРЕЦ КЪМ НЕБЕТО
Ниската стая, където
с мисли и думи се боря,
има вълшебен прозорец -
с изложение към небето.
Денем прозорецът прави
синеока нашата къща.
Вечер той се превръща
в звездна жарава.
Тихо надничат звездите
в моя бял лист хартия -
искат и те да открият
истина неоткрита.
Търся я сутрин и нощем
и каца над мен тази истина -
стара, но май единствена,
но неразбрана още.
Тя е не в книги и папки,
а в стъпките на гугутка,
изпъдена след минутка
от едри дъждовни капки.
ПРОЗОРЕЦ НА ВЛАК
Природата така е наредена -
да почва като пролет есента.
Цветя са й дървесните листа.
Кристално бистър всеки ден е.
Но по е нежна нейната палитра.
По-мек и безтегловен всеки тон.
И всеки звук, въздишка, стон
като перце в небето литва.
Пустеят нивите безбрежни - няма
от жътвената глъчка ни следа.
Блести по празната бразда
сребриста паяжина само.
И идва времето на гроздобера
и отминава - стихнал детски смях.
Улисан в красотата не разбрах
как утрешният ден е станал вчера.
Ятата птичи изведнъж се скриха.
Посърнаха и храсти, и трева.
Дълбока и прозрачна синева
се стеле над полето тихо.
ОТМИНАЛ ОБЛАК
Капчица дъждовна кацна
върху топлата ми длан
с дъх на цъфнала акация,
кой знай откъде довян.
- Капчице, не се стопявай!
Не изчезвай изведнъж!
Върху мойта длан корава
по за дълго се задръж!
Твоята миниатюрна
и прозрачна чистота
към душата ми се втурна,
с бял повой я омота,
в люлка бебешка я люшна,
потопи я в пъстър сън…
И човекът лош послушно
излетя от мен навън.
ВЕЧЕРТА
Видяна от един поет
като въздишка на тромпет,
тя е картина по-богата:
сбогуване със светлината,
към нощния покой стъпало,
дете, със дрешките заспало.
НОЩТА
Несетно паднала над нас загадка.
Клепач върху окото на деня.
Черупка тъмна върху светла ядка.
И чудотворна майка на съня…
ЧИСТО МОРЕ
Един път само като видите
прозрачната вода под вас -
със камъчетата и с мидите
и с тихия напев „пляс-пляс”,
приисква ви се да останете
чак до деня си сетен тук.
При лодките и при таляните…
И свят за вас да няма друг.
А щом се гмурнете и с порите
подишате - като с хриле,
със рибките ще „поговорите”,
ще поиграете балет…
Ще се премятате, ще припкате
в люлеещата ви вода -
с безотговорността на рибките,
с безбрежната им свобода…
ЕСЕННИ УЛИЦИ
В пъстрите есенни улици
пъстри девойчета бързат
и до едно си приличат
като листата, превърнали
всяко дърво във пейзаж.
Другата есен ще има
нови листа по дърветата.
Другата есен ще има
нови красиви момичета.
А синовете ми с топли
едри очи ще ги гледат
и ще забравят къде са
тръгнали във утринта.
Пак ще са пъстри дърветата
като картини без рамки.
Ще се покриват годините
със благородна патина.
Докато падне върху ни
тихият грунд на снега…
ГРЯХ
На Дорчето
На първия конкурс в живота свой
на първо място дъщеря ми се класира,
и то между деца огромен брой…
А мене грях ме мъчи - нямам мира.
Грехът ми е, че търсих „помощта”
на свой познат - началник в тези сфери.
Звънях на секретарката, а тя
ме лъжеше. Така не го намерих.
Не го намерих, ала му звънях.
Бащата беше се огънал в мене.
За някого едва ли туй е грях.
За мен е срамно, тежко престъпление.
Благодаря ти, големецо, че се скри!
Ти сигурно се криеш и от други.
Но аз съм ти признателен. Дори
ще помня вечно твоята услуга.
Благодарение на теб сега
със дъщеричката си се гордея.
Мечтая си - небесната дъга
да стигне тя, да се провре под нея,
да покори незнайни висини,
но никога по стръмното нагоре
за нея телефон да не звъни…
И тихо да шуми липата в двора.
МНОГОТОЧИЕ
На Йово
Сладко тригодишният ми син
спи в прегръдката ми плаха.
Милвам жълти пухени коси -
същите, каквито мойте бяха
в детството, когато гушнат сам,
спях в прегръдката на тате.
Той пък беше топъл и голям
и ме боцкаше с брадата си.
Казваше, че и на мен така
от брадата своя ми присажда.
Силно ме притискаше с ръка,
сякаш утолява дълга жажда.
Ако днес и аз не бях баща,
вече вкусил тягата огромна
към децата си, едва ли щях
тези мигове да си припомня.
Ще ми се и споменът за мен
да възкръсне тихо и щастливо -
синовете мои някой ден
свойте синове като приспиват…
ШВЕРИНСКА БАЛАДА
Една жена, изваяна от камък,
е коленичила край град Шверин.
И е събрала мъката голяма
за падналия мъж и брат, и син
на хиляди жени със черни дрехи…
Ръцете уморени от печал,
са спуснати - без порив, без утеха,
като ресни от черния й шал.
А между пръстите й се изсипват
надолу, без да ги усеща тя,
погълната от своята молитва,
букети живи, истински цветя…
От камък са били и те наверно,
а после оживял е всеки цвят
и е потекла мъката й черна
във непресекващ пъстър цветопад.
За пръв път виждам някой коленичил,
а преизпълнен с толкова величие…
ПАРИЖКИ ДЪЖД
Припомняне за
Веселин Ханчев
„Всяка раздяла е малка смърт” -
беше писал (на френски) поета.
Затова и да искам да бъда твърд,
вместо мене плаче небето.
Утре си тръгвам и днес изведнъж
моите сълзи върху ми се изляха.
Заваля познатият „Парижки дъжд”,
от който не потърсих стряха.
Неговите топли капки са възпети
в друго (българско) стихотворение.
Интересно - колко много поети
са писали за Париж и за мене.
ВРАТИ
Стоя под стара арка в град Нанси.
Небето мокро е. Градът е сив.
Блести асфалтът, сякаш е лакиран.
Вали. Вали. Усилва се. Не спира.
Стоя под стара арка в град Нанси.
Небето мокро е. Дъждът е сив.
Уж лято, а какъв прогизнал ден е.
Добре, че нося топли мисли с мене.
От арките назад ме връщат те -
към портите, когато бях дете.
През колко и какви врати минава
един живот човешки?… С тежки брави,
с магически релета, с пеещ звън,
ориенталски - като цветен сън,
от абаноси или от кристали,
божествени врати на катедрали…
Стоя под стара арка в град Нанси.
Небето мокро е. Дъждът е сив.
Но аз не зъзна тук на тротоара,
а съм пред дядовата къща стара,
далечна и в далечен слънчев ден,
оставил вечна топлина във мен.
БЪДЕЩА КАРТИНА
Припомняне
за Петър Попов
Бяло платно на статива.
Петьо пред него стърчи.
И вижда в перспектива
снопове пъстри лъчи.
Стиснал парченце креда
той приближава се, но
пак се отдръпва и гледа
бялото още платно.
Аз пък изследвам Петьо -
с чакащи, жадни очи.
И вътре в мен вече светят
същите пъстри лъчи.
А ако някой друг мене
зърне сега отстрана,
ще види и той отразена
пъстрата светлина,
която художникът още
мислено бърка в смес -
от едно хрумване снощи
и едно съмване днес.
УЛИЦА В СОЗОПОЛ
С тези червени забрадки от покриви,
с тези очи от прозорчета сини,
с тези сребристи гердани от риби -
на моми и невести приличат ми къщите.
И когато дочуят отнякъде музика,
на хоро се улавят - чевръсти и гиздави,
и играят - притиснати рамо до рамо -
върху чистите плочници на тротоарите.
А на края - в опашката на хоровода,
бяла кърпа размахва една платноходка.
