ВЪЗКРЕСЕНИЕ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Трясък, тътен и порой. Болка в смилащите звуци.
Жега, дим, коли, тълпа. Сякаш звяр очите смуче.
Стенещ смог над София. Бледи кестени цъфтят.
Чалгата поглъща Яворов и не спира в сън денят.
Кой ли поглед ще повдигне? Под омърлян небосвод
зеленясал кръст се чуди има ли към Бога вход.
Има ли по тялото ни рани от куршумите на завистта
или с точен грим ще скрием старост, алчност и тъга?
Витошка продава слава. Бърза, уморена е.
Ето блясват лимузини - за поредно погребение…
Просяк спи блажено пред централата на партия
и сънува как го хранят с модни еврообещания.
Някъде на запад гръмва, хората обръщат маски -
всъщност има ли значение. Ние сме миманса.
Ние сме онази плазма, чрез която богаташите омесват
думи, жестове, идеи… За да им излезе сметката.
Борове издигат клада сред гора от млъкнали поети.
- Никой ли не протестира? - мръщят се Славейкови.
- Хей, разваляш ми купона! - виква им тийнейджър,
после плисва кока-кола в бронзовото достолепие.
Някъде по тъмна доба сред неоновата готика
асовете на деня размесват ликовете от банкнотите.
Влиза, щраква и излиза куфарче инкогнито,
пред Темида коленичи най-желаният любовник.
Вятърът избутва сутрин старците пред парламента,
вътре някой ръкопляска - заделил си е процента.
Още ли остана въздух - незаключен, непродаден?
Още щъркел ли обича витошкото ми предградие?
Дръпвам саморасло цвете - здраво се държи за корена.
Този град не коленичи, този дом е непокорен.
Жадната земя ни чака, тя е милостива фея.
Взема всичко, само в стих възкръсвам и живея.
КОНТРАСТИ
Тихо е.
Като в мрака на нощно море.
Тихо е.
Сякаш в миг ще удари камбана.
Тихо е.
Много имам да разказвам.
Тихо е.
Никой няма да ме разбере.
Шумно е.
Като в бездната на кабаре.
Шумно е.
Сякаш каца в душите ни НЛО.
Шумно е.
Никой не помни какво е било.
Шумно е.
Само с устни ти казвам „Здравей!”
Страшно е.
Без да искаш, някой ще умре.
Страшно е.
Сякаш дяволът все ни изпитва.
Страшно е.
Само докато го разберем.
ПУЛСЪТ НА СВЕТУЛКАТА
Простира нежно лято
цветното си одеяло,
по нечие самотно тяло
светулка от целувка е изгряла.
Дочуваш ли как стене
в очакване на взрив вселената,
за да превърне тази сцена
в поредното грехопадение…
Любов,
ти никога не си удобна дреха,
с която можем да се облечем.
Ти, моя стъкленица крехка,
ще бъдеш моят реквием.
Отвън ще ме затисне зима,
красива и безмилостна.
За нея ще съм само име
в отминалата пантомима,
едно петно сред хиляди графити,
от времето отписано,
и спомен от събитие,
почиващо си зад кулисите.
Тогава въпреки забраните -
че може би сме вече стари! -
ще искам пролетните длани
да съживят китарата!
Любов,
ти никога не ще си стара дреха,
която крием за утеха…
Ти можеш да си пищна есен
или горещ рефрен от нова песен!
Любов,
научното ти обяснение
не ще дочака своя гений.
Целувката - магическо творение,
пулсира в земното въртене…
АМПЛОА
На Блага Димитрова
Премного забранени плодове откъснах,
но знам, че още повече ще има…
И пак ще приковат човек на кръста,
а свободата ще е с ново име.
Аз страница след страница болях,
пребродиха косите ми лета и зими,
но белите вълни са стъпала,
където трябва сила, за да минеш.
Луната е присвила черни устни,
озъбени, звездите стенат.
Аз мога всичко да допусна,
но не и плевел през сърцето.
Най-страшната самоизмама -
да бъда повече от просяк на любов -
превръща ме в герой от епиграма,
раздялата е странен апостроф.
Приятелю, каква е твойта мисия?
Даряваш ме с медал „Забрава”…
Когато давам - давам, без да мисля.
Когато искам - то е опрощаване.
РИСУНКА
Дърво без корен
е като любов без двама.
Залязва болката,
но раната е кратер…
И дъжд, и сняг
омесва лавата,
но с думи само
ти не ще превържеш
раните.
Дърво без корен,
пусто,
кухо,
но изящно…
По лунен лъч
ще сляза да те търся.
Ръката ти
ще свети уморена.
Защо ли в моята картина
свъсено дърво подпира
звук и цвят,
мирис и сълза,
летния ти смях,
зимния ти дъх…
И цялата
непредсказуема вселена.