Пламен Павлов

Драматичните изпитания за България през втората половина на Х в. имат своето особено, “двойно олицетворение” - синовете на цар Петър, внуците на Симеон Велики, братята Борис и Роман. Нашествието на киевския княз Светослав Игоревич, последвалата византийска окупация на източните български земи, неколкократното плячкосване от чужди войски на богати градове като Велики Преслав, Пловдив, Дръстър (Силистра), всички тези “ратни беди” причиняват смъртта на хиляди тогавашни българи, носят страдания и изпитания за целия български народ… Такава е епохата на царете Борис ІІ (969-971) и Роман (978-991), която ще се опитаме да обрисуваме накратко.
Едва ли е нужно да доказваме, че цар Борис II (968-971) е сред най-слабо познатите средновековни български владетели. Син на “светия цар Петър” и Мария-Ирина, внук на цар Симеон Велики и правнук на неговия противник император Роман I Лакапин - това е “рамката”, в която остава и днес Борис ІІ. В нея той е трябвало да живее и да доказва себе си, при това в условията на “дълбок” или “вечен мир” между двете християнски държави. Тези “първокласни” дадености се оказват илюзорни. Българският принц прекарва години наред в Константинопол фактически като български заложник пред византийското правителство. Той царува за около две години във Велики Преслав, като в по-голямата част от това време се намира в условията на мним “съюз” с киевския княз Светослав. Този “съюз”, представян години наред като свидетелство за “българо-руската дружба”, на практика е “почетен”, а всъщност унизителен плен. Руската агресия е онзи фатален удар, който предопределя гибелта на Първото българско царство.
Върху Борис ІІ тегне тежката присъда на историците проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев и др., според която той е слаб, безволев, застъпник на “зловредното византийско влияние” в България. Един от куриозните примери за забравата, тегнеща над Борис ІІ, е в най-новата ни история. Става дума за несъществен, но куриозен спор между български министър-председател и журналисти относно “номерацията” на царете. Въпросният политик погрешно нарече “Борис ІІ” не някой друг, а… цар Борис ІІІ (1918-1943)! Нещо повече, премиерът на България спореше с опонентите си, че след княз Борис І не си спомня да е имало друг владетел със същото име…

* * *

През есента на 968 г. при вестта за поражението на своята армия в боевете със Светослав цар Петър получава апоплектичен удар и се оттегля в манастир. След няколко месеца тежко болният владетел умира (30 януари 969 г.).
Въпреки драматичните събития българската дипломация успява да върне във Велики Преслав царските синове Борис и Роман. Според византийският хронист Йоан Скилица това е сторено от самата Византия, за да спре “…напредването на Комитопулите…” Оттук се гради невярната теория за “въстание” в западните земи, създаването на паралелно “западно царство” и т.н. Вероятно в България е съществувала опозиция, най-малкото борба за власт вследствие на изненадващия удар на Светослав и още по-изненадващото физическо рухване на цар Петър. Логично е синовете на комит Никола - Давид, Мойсей, Арон и Самуил да са сред най-активните фигури в българския политически живот, най-малкото силните им позиции след 971 г. го предполагат. В какво се състои тяхното “напредване” или дали не става дума всъщност за събитията през 976 г., както мислят повечето учени, е трудно да се каже. На кого са били опозиция четиримата братя, за да будят опасения във Византия? В тяхното антивизантийско поведение не можем да се съмняваме, но това ни най-малко не означава, че те са принципиални противници на цар Петър и неговите синове. Напротив, не е изключено, ако съдим по бягството на Борис и Роман именно при тях през 978 г., синовете на комит Никола да са между най-близките хора на легитимните владетели във Велики Преслав.
Възцаряването на Борис II във Велики Преслав не носи така нужната стабилизация. През лятото на 969 г. Светослав е в Киев, вкл. по време на смъртта на неговата майка княгиня Олга-Елена (11 юли с.г.). Преди кончината си Олга обсипва с упреци Светослав. Част от руската знат не одобрява авантюристичните походи, вкл. и този в България. Светослав обаче е непоколебим, като дори заявява, че не желае повече да управлява от Киев, а от “Преславец”! Там била “средата” на “неговата земя”, т.е. на замисляната фантастична държава от Балтика до Византия. Князът представя завзетия български Преславец като истински “рай”, където “…се стичат всякакви блага: от Гръцката земя злато, коприна, вина и различни плодове, от Чехите и Угрите - сребро и коне, от Русия пък - кожи и восък, мед и роби…”
Лъв Дякон свидетелства, че след нападението над България Светослав и приближените му “…не искали да се връщат в страната си, но възхитени от благоденствието на тези земи, съвсем пренебрегнали сключения договор с император Никифор и сметнали, че за тях е изгодно да останат и завладеят тази страна.” Воден от подобни намерения, Светослав се готви усилено за втория си поход, което отнема поне няколко месеца.
Завръщането в България е осъществено с привличането на допълнителни сили, вкл. нови групи наемници от Скандинавия. Според руския летописец съпротивата сега е много по-упорита. В завързалата се битка “…българите започнали да надделяват”, което показва, че преславското правителство все пак не е така бездейно… И този път численото надмощие и опитът на варяго-руските “мъже на кървите” си казват думата, а българската войска отново е разгромена. Североизточната част на страната, вкл. Дръстър и столицата Велики Преслав, са окупирани. Според археологическите проучвания, колкото и частични да са те, руско-българската война е ожесточена. Важни крепости (Цар Асен, Руйно, Скала, навярно и други) са разрушени. Отделни находки маркират руското присъствие - ритуални брадвички и амулети с киевски произход, “варяжки” меч и т.н., открити на различни места (Дръстър/Силистра, о-в Пъкуюл луй Соаре, Преслав). В определен момент двете страни стигат до споразумение, наложено от Светослав с груба сила. Цар Борис II запазва известна власт, а не само нейните символи и инсигнии. Споменава се за български части под руско командване, както и за крепости под контрола на български градоначалници. Езичниците руси не посягат на църквите - те остават непокътнати до идването на ромеите, които не се свенят да ги ограбват… Вероятно, за да не създава допълнително напрежение, Светослав е заставен да се съобразява и с други български изисквания. Българо-руските отношения са уредени с договор, който формално е разглеждал страните като съюзници.
Опитът руско-българските отношения през 969-971 г. да бъдат представени като взаимноизгоден “съюз” датират още от времето на българското Възраждане. Неизживените романтични и русофилски нагласи не подминават дори именит учен като Петър Мутафчиев. От своя страна, авторитетни руски (съветски) изследователи не могат да преболедуват традиционното имперско мислене, твърдейки че Светослав не искал да завладее България, а само тъй нужната на Киевска Русия Дунавска делта (?!) - неразделна част от България, към която князът има едва ли не най-приятелски намерения…
Действията на Светослав са насочени срещу суверенна държава, която с нищо не му дава повод за война. Отначало те са свързани с грабеж и директна услуга за трета страна - Византия. Когато повторно нахлува в България, киевският княз има още по-опасни намерения. Мнимият “съюз” е категорично неравноправен. Борис II продължава да резидира в столицата Велики Преслав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимиски среща българския цар във външния град на столицата, докато укрепеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър съвсем не означава, че той едва ли не великодушно е “отстъпил” цялата власт във Велики Преслав на цар Борис - в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход. От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода “партнираща столица” и средище на българския патриарх. Фактът, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой (според изворите триста!) български боляри, ни навежда на мисълта, че “съюзът” е основан на фактическото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото обкръжение. Светослав смята партньорството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и решаване на вече открития “български въпрос”. Твърдението, че “Преславец” (някои учени допускат, че става дума дори за Велики Преслав!) за Светослав е “средата на моята земя” показва княза-”варяг” във всеки случай не като български съюзник и радетел на славянско “братство”, а като откровен завоевател. Тези намерения стават още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намеренията си да завземе византийския трон с руска помощ. Светослав разполага с облечен в някаква “легитимна” форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен “съюзник” на Борис II киевският княз съвсем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на старите автори, в чужд поробител.
В полза на тезата за съюзните отношения като аргумент често се изтъква участието на български контингенти в действията на Светослав през 970-971 г. Такива случаи е имало, а и векове по-късно можем да видим български, византийски, сръбски и други християнски военни части да действат в състава на османските завоевателни армии… Прояви на колаборационизъм с различни завоеватели могат да бъдат констатирани във всички части на света във всички времена. Сигурно има основание тезата на проф. Николай Руссев, че към силите на киевския княз са се присъединявали и българи със сходни нагласи и интереси. И това надали са просто недоволните от “провизантийската политика” на Петър и Борис II, а присъстващите във всяко общество и активизиращи се по време на остри кризи политически маргинали; онези, които, по една или друга причина, са склонни на съглашателство с новите “силни на деня”, дори с агресори и завоеватели. Налице са опити сред сътрудничещите със Светослав българи да бъдат причислени и Комитопулите (М. Сюзюмов, П. Петров и др.), въпреки липсата на конкретни данни в това отношение. Като знаем по-нататъшните дела на Самуил и братята му, тази версия (трудно е да я наречем хипотеза) изглежда още по-неправдоподобна.
Още в хода на боевете между руси и българи (лятото-есента на 969 г.) в Константинопол е постигнато ново българо-византийско съглашение. То е скрепено с проектиран “двоен” династичен брак - две малолетни български принцеси са сгодени за също така малолетните Василий II и Константин VIII. Византийските обещания за съюзна помощ се оказват несъстоятелни. Едва през пролетта на 971 г. император Йоан Цимиски представя похода си в България като изпълнение на поетите през 969 г. съюзни ангажименти.
В края на 969 г. Никифор II Фока става жертва на кървав заговор, организиран от Йоан Цимисхи (969-976) и императрицата Теофано. Ангажиран с утвърждаването на византийската власт в Антиохия и Сирия, новият император предлага мир на Светослав. Цимисхи заявява, че според договора с Никифор ІІ Фока руската страна е получила дължимото заплащане, поради което войските й нямат повече работа в България. В посланието има едно твърдение, което е симптоматично с оглед на близкото бъдеще - русите следва да се изтеглят “…от България, понеже тя принадлежи на ромеите и в минало време е представлявала част от Македония…”, т.е. от някогашния ранновизантийски диоцез Тракия. Отговорът на Светослав е предизвикателен - да му бъдат заплатени невъобразими суми и откуп за всички градове и пленници, т.е. за завладените от него българи… В противен случай ромеите трябва да напуснат европейските си владения (и Константинопол!) и да се задоволят със земите си оттатък Босфора. Според Лъв Дякон, пръв съветник на Светослав в тази полемика е Калокир. На свой ред Йоан Цимисхи припомня на княза тежкото поражение на баща му Игор от византийския флот през 941 г., като заплашва с пълното унищожение на всички руски сили в България.
Император Йоан започва усилена подготовка за война. Той прехвърля основни сили от Мала Азия в Европа, съставя корпус на “безсмъртните” (младежи от видни семейства, жадни за слава и бърза военна кариера), обновява флота и обсадните машини. В Източна Тракия са базирани елитни отряди, ръководени от първокласни командири. В България се изпращат съгледвачи и шпиони. Предпочитани са “двуезичните мъже”, които да проникват в лагера на противника, преоблечени в “скитски дрехи”. Явно най-често се имат предвид българи на византийска служба. Светослав схваща сериозността на положението - според Скилица “…русите и вождът им Светослав, когато научили за преминаването на ромейската армия (в Тракия), се споразумели с поробените вече българи и след това привлекли като съюзници печенезите и живеещите на запад в Панония турки (маджари)…”
При новата обстановка киевският княз принуждава със заплахи и обещания българските власти да му сътрудничат в очертаващата се скорошна война. Постигнати са и съюзни договорености с отделни печенежки и маджарски вождове. Предвид старата руска вражда с печенезите (нека припомним станалото само две години по-рано пред стените на Киев!), най-вероятно е използван потенциалът и опитът на българската дипломация. Дали тези ходове са одобрявани от Борис II, не може да се каже. Във всеки случай, когато т.нар. българо-руски “съюз” рухва, нещата се променят коренно - маджарите не подпомагат Светослав, а печенезите (според руския летописец по внушение на “переяслявците” - българите!) го нападат и убиват при праговете на Днепър.

Водейки голяма и разноплеменна армия, през пролетта на 970 г. Светослав нахлува в Източна Тракия. Русите и техните съюзници имат числено надмощие, но дисциплината им е слаба. Край Аркадиопол (Люлебургас) опитният византийски пълководец Варда Склир увлича нападателите в засада и им нанася тежко поражение. Успехът остава неоползотворен поради въстанието на Варда Фока в Мала Азия, а Склир е изпратен да се сражава с узурпатора. Руските набези са подновени. Светослав среща съпротива не само от ромеите, но и от страна на българските власти в онези земи, които не са под режим на руска окупация. Пловдив отказва да се подчини на Светослав, след което е атакуван и превзет. Следват жестоки репресии (хиляди хора са набити на кол) и разрушаване на града. Дори и през 1114 г., когато византийската принцеса Анна Комнина посещава Пловдив, този “някога голям и хубав град” не се е съвзел от разрушенията на “таврите и скитите (русите) в старо време…”
През зимата и пролетта на 971 г. в Одрин се съсредоточават основните византийски сили, а флотът от около 300 бойни кораба потегля към делтата на Дунав. Участието на “огненосните кораби” има не само военно значение (пълната блокада на киевския княз в Дръстър), но е и мощно средство от арсенала на “психологическата война” - “варягите” в недалечното минало са ставали жертва на страховития “гръцки огън”. В края на март византийската армия, водена от самия император, потегля към Велики Преслав. Ромеите, които винаги са се бояли от влизането в дебрите на Балкана (вкл. няколко години по-рано при Никифор II Фока), необезпокоявано преминават старопланинските проходи. Едва ли може да става дума за военна изненада - съсредоточаването на войски около Одрин, бавното им придвижване заради пехотата и обсадните машини не може да останат незабелязани. По-скоро ромеите са допуснати и дори водени по опасните пътища от българи, доверили се на декларациите на императора, че идва като съюзник. Византийските сили според Лъв Дякон наброяват 13 хиляди конници, 15 хиляди пехотинци и гвардията на “безсмъртните”.
Армията на Цимисхи достига Велики Преслав на 12 април 971 г. Русите са изненадани, настъпва суматоха… Явно “съюзниците” са разчитали да бъдат известени за ромейското придвижване от българите, което не става. Пред стените на столицата се завързва ожесточена битка, в която руската пехота е разбита. Калокир панически бяга към Дръстър, за да повика Светослав с главните сили. На 13 април с помощта на стенобойни машини и стълби калените войници на Цимисхи проникват в българската столица. Те овладяват външния град, а руският воевода Свенелд (”Свенкел” у Лъв Дякон) се затваря във вътрешната крепост. В нея обаче е хвърлен “гръцки огън”, с което по-нататъшната отбрана става невъзможна. Големият пожар се потвърждава и от археологическите разкопки. Показателно за голямата численост и военна подготовка на руския гарнизон във Велики Преслав е обстоятелството, че Свенелд с оцелелите си войници успява да си пробие път и да побегне към Дръстър.
В отбраната на Велики Преслав вземат участие и мнозина българи - Лъв Дякон обаче ни е оставил ценната вест, че “…те се биели заедно със скитите (русите), изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на скитите в земята им…” Какво е отношението на цар Борис ІІ към тези български войници, дали ги командва той или някой друг, е невъзможно да се отговори. Ако съдим по хода на войната, по-скоро не…
Във външния град на българската столица Йоан Цимиски се среща с Борис II, с когото той разговаря като с “господар на българите”. Царят получава приятелски уверения, че ромеите идват като съюзници и че за тях врагове са единствено русите. Като оставим настрана неискреното поведение на Цимисхи, думите му косвено подсказват, че българите в столицата и околните крепости съвсем не са безпомощни. Очевидно основните сили на царската армия не са напълно извадени от строя, поради което недоверието, ако не на всички, поне на част от българските боляри и военни се налага да бъде парирано с обещания и жестове на внимание… Реалната власт на Борис II обаче не е възстановена, а царската съкровищница е поставена под разпореждането на императора. Фактически Борис се превръща от руски в ромейски заложник.
На 16 април ромеите празнуват Великден във Велики Преслав, който по думите на Лъв Дякон още тогава е преименуван на Йоанопол. И нито дума дали е искано поне формалното съгласие на Борис II за този акт! Крепостните стени са частично поправени, оставен е не български, а византийски гарнизон. Цимисхи отново предлага на Светослав, вече в ултимативна форма, веднага да напусне българските предели. Посланието е изпратено по освободени за целта руски пленници.
Без да дочака отговор ромейската армия продължава настъплението си на север, превземайки старата столица Плиска, Диния и други крепости по пътя към Дръстър. В повечето случаи, приемайки на доверие декларирания съюз между Йоан Цимисхи и Борис II, българските боляри самоволно скъсват със Светослав. Скилица специално отбелязва как пред Дръстър при императора “…дошли пратеници от Констанция (дн. Констанца в Северна Добруджа/Румъния) и от други крепости, разположени отвъд Дунава, молейки прошка за злините и предавайки се заедно с укрепленията си. Като ги приел благосклонно, той изпратил лица да приемат и крепостите и достатъчно войска за охраната им.”
Йоан Цимисхи победоносно напредва в Североизточна България. Императорът не прави нищо за възстановяването на властта и авторитета на българския цар, като не пропуска случай, за да постави под свой контрол важните пътища, градове и крепости. Мнозина български първенци, както е в горния случай, контактуват пряко с него, а не със своя владетел. В по-големите крепости са поставени византийски гарнизони. Други селища са оплячкосани от ромеите, като не са пощадени и храмовете. Мародерството не се вписва в декларациите за християнска солидарност, особено когато се върши от високопоставени личности. Византийските съвременници порицават магистър Йоан Куркуа, “отличил” се най-ярко в кощунственото разграбване на български църкви.
На 23 април (Гергьовден) Цимисхи е край Дръстър, пред чиито стени според Лъв Дякон го очаква 60-хилядната руска войска. Кървавата битка завършва с тежко поражение за русите. Оцелелите се укриват в здравата дунавска крепост, а Цимисхи изгражда укрепен лагер на една височина. Скоро пристига и “огненосният” византийски флот, което въодушевява ромеите и носи униние в руския лагер. Светослав попада в пълна блокада, за която не е подготвен. В Дръстър няма дори достатъчно хранителни припаси. Византийско-руските схватки пред Дръстър продължават близо три месеца, при което силите на Светослав се топят от ден на ден… Светослав прави нощен излаз, за да се снабди с припаси, но над армията му надвисва сянката на глада. Не помагат нито опитите за създаване на собствена конница (слабото място в руската военна тактика), нито езическите жертвоприношения и екзекутирането на подозираните в измяна български боляри. Ако не хиляди, то стотици други български първенци са оковани от Светослав в знак на недоверие… Лъв Дякон споменава и за човешки жертвоприношения с български “младенци” (бебета). В тежките сражения загиват най-близки военни помощници на Светослав, вкл. първият по ранг след княза, “варягът” Икмор.
Битката, решила изхода на цялата война, е на 21 юли 971 г. Русите дават много жертви, а храбрецът Анемас (покръстен арабски принц) успява да рани тежко в рамото самия княз. След поредното поражение Светослав капитулира. Условията на договора отразяват пълната византийската победа - киевският княз се заклева да бъде съюзник на империята и се отказва от претенции към Херсонската тема (Крим) и България. На русите великодушно е позволено да се оттеглят в родината си, като са снабдени с хранителни припаси. По молба на Светослав императорът изпраща мисия при печенезите, водена от епископ Теофил Евхаитски. Опитният дипломат склонява печенезите “…да станат приятели и съюзници (на Византия), да не преминават Истър (Дунав) и да не опустошават България…”. Искането да бъде пропуснат Светослав при завръщането му към Киев обаче среща отказ.
Русите потеглят по обратния път към Киев, но се налага да презимуват при устието на Днепър. През пролетта на 972 г. Светослав се опитва да продължи пътя си, но при Днепърските прагове (северно от днешния гр. Запорожие, Украйна) попада в печенежка засада. Тук князът намира своята гибел, а от черепа му по заповед на печенежкия каган е изработена обкована със сребро чаша - свидетелство за близостта на печенежките вярвания до онези на старите българи. Според руския летописец печенезите са известени за окаяното състояние на Светославовата войска (”неголяма дружина”) и подтикнати да я унищожат от т.нар. “переяславци”, т.е. от българите. Дали това отразява наистина българска дипломатическа инициатива (българската държава все още съществува!) е трудно да се отговори.
Краят на войната не носи на българите нищо добро. Йоан Цимиски окончателно хвърля маската на “приятел” и съюзник. Това става при неговото завръщане във Велики Преслав, а може би още в самия Дръстър. Арабският хронист Яхйя Антиохийски мъгляво свързва съдбата на “двамата царски синове” с византийската победа при града “Тайсара” (Дръстър).
След победата над русите царят и брат му Роман са отведени с армията в Константинопол. От Велики Преслав са взети българските съкровища, най-представителните книги от дворцовата библиотека (след двадесетина години те са подарени на покръстилия се руски княз Владимир) и т.н. Пред стените на византийската столица Йоан Цимиски е посрещнат от многохилядна тълпа, която го слави, че е “…върнал Мизия (България) на ромеите…” Императорът отклонява поканата да седне в позлатената колесница, предназначена за неговия триумф, като поставя на златния й трон една знаменита българска икона на св. Богородица. Той символично посвещава победата си на Божията майка, закрилницата на Константинопол - парадигма, преминала и у българите по отношение на Велики Преслав. Така императорът лишава Преслав не толкова от закрилящата го икона, колкото от статута му на столица на суверенна държава. Тържественото шествие достига “Св. София”, където след благодарствената служба “великолепната корона на мизите” е дарена на храма. Цар Борис II е официално развенчан, като му е заповядано да снеме “царските знаци” (тиара, багреница, червени ботуши и пр.), което става на специална церемония в императорския дворец. Борис получава високата титла “магистър”, докато за Роман не се споменава нищо специално. Двамата братя остават под особен надзор, продължил до бягството им през 978 г. Така от византийска гледна точка България престава да съществува като суверенна държава, а административното й преустройство трябва да я превърне (първите стъпки в тази посока са вече направени) в неразделна част от византийската имперска територия.

* * *

Проследяването на историческите събития през 968-971 г. дава достатъчно основания за негативна оценка на цар Борис ІІ. Неговото място в тях е толкова незавидно, че в най-добрия случай той може да буди само съжаление… Тук обаче не става дума за личната драма на Борис, а за интересите и съдбата на българската държава. Очевидно е, че политиката, която води или поне олицетворява цар Борис ІІ, нанася катастрофални вреди на държавата и нейните поданици, унизява българското достойнство, така че няма как той да не бъде оценяван отрицателно. Негодуванието достига връхната си точка при големия наш историк проф. Петър Мутафчиев, който е склонен да изпитва симпатии дори към агресора Светослав Киевски в противовес на “покварените от византинизма” царе Петър и Борис II…
Както стана дума, тезата за “зловредното византийско влияние” е повече от пресилена и мотивирана в преди всичко емоционален план. Невярна като цяло е и оценката за “упадъка” на България след царуването на Симеон Велики. Какво остава тогава, освен убедеността, че Борис II, въпреки (или поради?) своя житейски опит, възпитание и личностни качества, просто е неспособен държавник?
Приема се, че Борис ІІ е роден около 928-930 г., което означава, че през 968/969 г. той вече е зрял мъж на около четиридесет години, в разцвета на силите си. С други думи, дългогодишният престолонаследник, получил и нужното образование във Византия, би трябвало да поведе с твърда ръка разклатения от руската агресия държавен кораб. Така ли е обаче? Нека потърсим отговора в познатите, но все пак не докрай “разшифровани” и разгадани свидетелства от онази епоха. Ще обърнем внимание на един кратък пасаж от “Историята” на съвременника Лъв Дякон, който единствен дава някои щрихи от физическия портрет на Борис ІІ. Става въпрос за превземането на Велики Преслав от император Йоан I Цимисхи през април 971 г., когато след победата на ромеите над русите царят е отведен при императора. Преводът, който прави В. Златарски (именно този превод е залегнал в представата ни за Борис II) е следният: “Тогава бил пленен заедно с жена си и двете си деца и Борис, царят на българите, който носел още царските знакове и имал червена брада…”
Впрочем, именно така тълкува този пасаж още Константин Иречек. Сходно е четенето и на Геновева Цанкова-Петкова в корпуса “Гръцки извори за българската история”. Макар и верен по принцип, този начин на превеждане не е най-прецизният. Много по-приемлив е онзи на руския елинист М. Копиленко: “Тогава, както разказват, бил заловен и доведен при владетеля (император Йоан Цимисхи) заедно с жена си и двете си малолетни деца царят на мизите (българите) Борис, който бил с едва набола рижа брадичка…”
В превода на М. Копиленко има два съществени момента. Децата на Борис II са показани като малолетни, а още по-точно би било да се каже “невръстни”, тъй като Лъв Дякон употребява характерната дума “нипион” - “младенец”, “малко, невръстно дете”. От българските учени този детайл е схванат от отличния познавач на гръцкия език Георги Баласчев, което обаче не е повлияло на общата му представа за Борис II. Вторият детайл е онзи щрих от физическия портрет на царя, който ни го представя през 971 г. като съвсем млад човек. Борис е с едва набола рижа брада - нещо, което не подхожда на “зрял мъж” на около 40 години. По такъв начин думите на византийския историк изправят пред нас младеж, почти момче, който през посочената 971 г. е на двайсетина години. Следователно Борис е роден към 950 г. и при тогавашните норми за брачна възраст (14-16 години за момчетата, 13-14 за девойките) е напълно нормално през 971 г. да има вече две, макар и невръстни деца.
Индиректно към същите изводи ни насочва и случаят с Роман, по-малкият и известен с печалната си участ на евнух Борисов брат. Знае се, че той е кастриран (причините за това нямат задоволително обяснение) във Византия. В изворите се твърди, че това става по нареждане на Йосиф Вринга, също евнух и фактически управник на империята през 963 г. Оставяме настрана мотивите за тази безчовечна и необяснима постъпка, когато става дума за български царски син. Затова като по-правдоподобно се смята, че това е станало по заповед на следващия паракимомен Василий, незаконороден син на император Роман І Лакапин от някаква “робиня” българка. С други думи, Роман е бил кастриран след пленяването на Петровите синове през пролетта-лятото на 971 г., но, така или иначе, е бил в младежка възраст. Близко до ума е, че кастрацията е по-възможна, ако е извършена спрямо дете или юноша. Разбира се, във византийската история има не един случай на кастриране и на зрели мъже, но не като “обичайна практика”, а като наказание. И все пак, ако е бил роден около 930 г., независимо от кастрирането му, Роман отдавна би имал деца! Ако приемем, че Борис и Роман са родени около 928-930 г., както твърдят повечето изследователи, през 971 г. и двамата отдавна щяха да бъдат женени, да имат деца и т.н. - при това не “невръстни” и “младенци”! Напротив, най-големите от тях биха били на около двадесет години. Да дадем само два примера - убитият от своите противници през 1015 г. български цар Гаврил Радомир, тогава на 40-45 годишна възраст, е имал седем деца. Децата на загиналия през 1018 г. Иван Владислав, почти връстник на Гаврил Радомир, са дванадесет.
През 971 г. цар Борис II навярно е много млад, владетел “с жълто около устата”, без опит и личен авторитет сред болярството и обществото. Руската агресия през 968-971 г., перфидното и арогантно осъществено византийско вмешателство, неминуемите раздори сред висшата българска знат превръщат младия владетел в играчка на борещите се за власт дворцови групировки. Да се обвинява само Борис II за тежката ситуация във Велики Преслав и страната е пресилено и несправедливо. Неизграден още напълно като личност, прекарал голяма част от съзнателния си живот в Цариград (от 963 до 969 г.), Борис все още е слабо запознат с българската действителност, твърде зависим от близките си съветници и аристократичните “партии”.
Може да звучи хипотетично, но седем години по-късно, вече по-зрял и опитен, Борис II поема риска на бягството от ромейската “прегръдка”. За жалост, българският граничар се оказал глухоням. Той не разбрал думите на облечения във византийски дрехи Борис, който явно се е опитал да обясни че не е ромейски “диверсант”, а чакания от години да се завърне от пленничеството законен български цар… Надали може да има съмнение, че през 978 г. Борис ІІ е решен на битка с империята и, ако е имал шанса да оцелее, едва ли би давал основание за обвинения във “византийска поквара”. Съдбата прекъсва без време жизнения път на Борис и му попречва сам да воюва за своята политическа реабилитация.
Предложената датировка за раждането на цар Борис II (около 950 г.) поставя още въпроси, свързани с неясната ситуация в Преславския владетелски дом през дългото управление на цар Петър. Ако нашите наблюдения са верни, двайсетина години изключително важният в една средновековна монархия въпрос за престолонаследието е открит.
Не можем да подминем известния факт, че съпругата на цар Петър, царица Мария-Ирина Лакапина, посещава роднините си в ромейската столица, водейки и свои деца. При последното си гостуване (около 940-944 г.) тя е “с трите си деца”, в които учените виждат Борис, Роман и, може би, загадъчния Пленимир - според Ив. Дуйчев рано починал най-голям син и наследник на цар Петър.
Въпросът за Пленимир е отделна тема, но нищо не гарантира, че другите две деца са именно Борис и Роман. Византийският автор, известен под условното име “Продължителят на Теофан”, не съобщава имената на трите деца, нито казва нещо за пола им. Така или иначе, към 950 г. цар Петър или въобще е нямал син, или пък най-малкото е нямал жив наследник. Борис II е приеман за единствения легитимен притежател на българската корона чак до смъртта си през 978 г. - обстоятелство, което недвусмислено показва неговото място на канартикин (престолонаследник) според осветените от традицията стари (пра)български норми.
Когато става дума за семейството на цар Петър, неминуемо възниква въпросът за двете български царкини, още малки момичета, за които се споменава през 969 г. Тогава двете девойчета персонифицират един опит за сближение между Византия и България в хода на руската агресия. Те са дадени за годеници на също така малолетните императори, братята Василий II (бъдещият “Българоубиец”, роден през 958 г.) и Константин VIII. Някои автори допускат, че те са дъщери на цар Борис ІІ, което според тях означава, че той би следвало да е зрял мъж и баща на многодетно семейство. Естествено, двете момичета може да са дъщери на Борис ІІ, но това не променя сериозно нещата - тяхната възраст също е детска. Тя би “преместила” рождената дата на Борис ІІ с няколко години по-рано, но не и към двадесетте-тридесетте години на Х в. Много по-логично е те да са дъщери на цар Петър, съответно по-малки сестри на Борис и Роман.
Обстоятелството, че цар Петър е имал престолонаследник едва през последните двадесетина години от царуването си, още повече ако вече е имал рано починал син (Пленимир?), за онази епоха е твърде съществено. Проблемите в царското семейство са резонирали във вътрешната политика. За евентуалната смъртност в царския дом намеква и Йоан Скилица - тъй като в 976 г. най-близките роднини на Петър “били измрели”, а Борис и Роман оставали във византийски плен, се наложило българите да изберат синовете на “велемощния комит” Никола (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) начело на държавата.
Проблемите в царското семейство обясняват дълбоката религиозност на цар Петър. Без да преувеличаваме ролята на семейните драми, трябва да признаем, че те са имали своето отражение върху социално-психологическата ситуация в столицата и страната.