За съдбата на руския писател-емигрант Александър Фьодоров

Олга Решетникова, кандидат на историческите науки

превод: Георги Ангелов

През януари 1930 г. Иван Бунин разпратил на приятели и близки току-що публикувания си роман “Животът на Арсениев”. На един екземпляр написал: “На скъпия Митрофанич в памет на миналото. Прости ми, скъпи приятелю, че похабих първия лист - така се уморих от събиранията в Париж, че написах върху него: “На скъпия Бунин”. Книгата си той адресирал до Александър Митрофанович Фьодоров, поет, прозаик, драматург, преводач, приятел от неговата младост, с когото съдбата го разделила през 1919 г., когато Фьодоров заминал за България, както се оказало, завинаги.

Бунин и Фьодоров се запознали през 1895 г. на литературна вечер. Нисък на ръст, с цигански очи, уверен в себе си сангвиник, подвижен, обичащ пътешествията - така описва Фьодоров Вера Николаевна Бунина-Муромцева. Известно е, че Бунин бил труден в общуването си с хората, странял от неинтересните, неталантливите. Но тяхното запознанство преминало в приятелство. Били почти връстници, и двамата - от провинцията - Бунин се родил в 1870 г. във Воронеж, Фьодоров - в 1868 г. в Саратов. Бунин бил от семейство на помешчик, “потомък на прахосници бащи”, рано познал бедността, на 19 г. напуснал бащиния дом. Фьодоров - син на селянин, сирак от малък, за насъщния се залавял за всяка работа, бил писар и актьор. И Бунин, и Фьодоров дебютирали като поети, публикували по сборник стихове, а първите си опити в проза разглеждали отначало като средство за допълнителна заработка. И двамата били страстни любители на пътешествията, красивите жени, споровете на бутилка вино по цяла нощ. По време на срещата им и двамата вече дълбоко осъзнавали литературното си призвание, жадували творческо общуване със събратята им по перо.

Те станали участници в известния литературен кръжок “Сряда”, където влизали Н. Телешов, Н. Златовратски, А. Андреев, Скиталец, А. Серафимович, Б. Зайцев. Събранията посещавали Горки, Чехов, Мамин-Сибиряк, Короленко, Куприн, Шаляпин, Васнецов, Левитан, Рахманинов.

Бунин обичал да гостува на вилата на Фьодоров в Люстдорф край Одеса. Дружали с литератори и журналисти, които се обединявали около популярните “Одески новини”, и влезли в Обществото на южноруските художници: Е. Буковецки, В. Куровски, П. Нилус, А. Куприн. Освен искрените симпатии всички тях ги свързвало единството на духа и направлението, в което работели.

Творчеството на Бунин и Фьодоров се развивало в руслото на класическата руска литература. Те остро чувствали кризата в литературата, необходимостта от промени и наред с това се противопоставяли гръмко на заявилите се декаденти, символисти, футуристи, “болни момчета с пълен хаос в главата и душата”. Известен е куриозният случай, когато на път за вечеринка, организирана от алманаха “Шиповник”, където се събирали привържениците на новите течения, Фьодоров и Бунин със “съвместни усилия” на шега съчинили нелепото “декадентско” стихотворение:

О, Верни, Вечни, ти помни -
вън улична мъгла е…
Пиян чиновник си върви,
две девойки търсят стаи.
Шпиони остроноси
на колела се сучат.
Във всичко търся аз въпроси -
въпроси там и тук…. и т.н.

Този опус бил обявен от събралите се за “смесица от мистика и реалност”, “полет към вечността”, което довело Бунин до ярост: “Много лесно наричате нещо гениално! С Фьодоров на шега съчинихме тези стихове, докато идвахме насам от Палкин”. Това произвело ефекта на взривила се бомба, а авторите на “гениалното” произведение предпочели да се оттеглят в ресторанта на Палкин.

Бунин и Фьодоров били интересни един на друг. В тяхната преписка като рефрен звучат думите: “Ужасно ми се ще да се видя с теб и да си поговорим, ужасно…”; “Ужасно хубаво би било, ако дойдеш веднага”; “Ако може, изпрати ми новите си сонети - много ми се иска да ги прочета” - пише Бунин на Фьодоров. “Кога ще пристигнеш? Липсваш ми…” - пише Фьодоров на Бунин.

Стиховете, прозата, преводите на Бунин и Фьодоров скоро се печатат в централните издания. Известност сред четящата публика получили романите на Фьодоров “Степта разкрива”, “Наследство”, “Земя”. През 1901 г. в Александрийския театър в Петербург с голям успех се играла пиесата му “Повалени дървета”. Топло били приети и пиесите му “Катастрофа”, “Старият дом”, “Обикновена жена”. Творческата дейност на Фьодоров била удостоена с най-високата литературна награда - Пушкиновата. Бунин бил избран за почетен академик и два пъти удостоен с Пушкиновата премия. По-късно Бунин признавал, че в определен момент изпитвал чувство на ревност към успехите на приятеля си: “Случвало се, Фьодоров покровителствено да каже: “Не, братко, какво са всички тези разказчета, странички… не, ти напиши роман! Виж, аз вече осмия диктувам…”.

Животът поставил всички по местата им. Бунин и Фьодоров били несъпоставими по мащаб на таланта.

Зад Фьодоров било майсторството, школата, традицията. Зад Бунин - откритието, пробивът, истинското новаторство, неповторимостта на интонацията. Фьодоров изцяло се доверявал на художествения вкус на Бунин, предлагал на неговия съд произведенията си. “…изпращам ти оригиналите на моите стихове… В ръцете ти поверявам духа си… постъпи с тях както искаш и каквото искаш изтръгни като плевел”; “изпращам ти завършения разказ. Изглежда, че се получи, но чети и отсъди. Напиши за впечатлението си две думи”.

Бунин откровено пишел какво мисли и при всяка възможност се стараел да помогне на Фьодоров в публикуването на произведенията му. “С него винаги съм много деликатен, старая се да премълчавам успехите си…” - записала думите на Бунин В. Н. Муромцева-Бунина. “Започвам да чета коректурата, иска ми се да отбележа какво не ми е по сърце, но се отказвам - страхувам се, че ще се обидиш, макар че сам разбираш, че си позволявам да ти говоря така не като “редактор”, а като приятел…” - писал Бунин в едно от писмата си до Фьодоров.

В отношенията между приятелите имало и мрачни периоди. На сватбата на Бунин с А. Н. Цакни се случила почти водевилна история. Младоженката разказала на Бунин, че Фьодорови я убеждавали, че той се жени за нея заради парите й. Бунин в яростта си напуснал масата и се заключил в гостната до сутринта. Той особено се засегнал, че всичко станало Фьодоров използвал в сюжета на поредния си роман “Природа”.

През 1907 г. Фьодоров писал на Бунин: “Винаги те обичам и си спомням гласно и мислено за теб с голяма нежност… Ти сам добре знаеш, че приятелството ни преживя, най-малко, половината от онова, което ни предстои да изживеем и ако по-рано такива нишки се късаха бързо, то остана силно, независимо от всички колебания, мисля, че вече никой никога не може да го разкъса. Amen!” Вера Николаевна записала такива думи на Бунин за Фьодоров: “Винаги в сърцето ми ще се намери капка любов за него, защото сме преживели много добро, което не мога да забравя”.

Бунин и Фьодоров били съмишленици и в неприемането си на болшевишката власт. Когато през есента на 1919 г. доброволческата армия създала в Одеса вестник “Южно слово”, Бунин и Фьодоров влезли в неговата редакция. И двамата отказали да сътрудничат на Агитпросветата - “по-добре да се гладува, отколкото да се работи с тях” - казал Фьодоров. В секретните материали от архива на КГБ имената им са съединени. Така в един от документите се казва, че “през януари 1920 г., с останките на войските на Деникин, в обкръжението на близките им приятели - писателят А. В. Фьодоров, художникът П. А. Нилус и др., той (Бунин) избяга зад граница в България”. В информацията има няколко грешки, като се започне с инициалите на Фьодоров и се завърши с твърдението, че уж Бунин и Фьодоров заедно избягали в България. Този документ обаче е забележителен с това, че Фьодоров, наред с Бунин, е обявен за контрареволюционер. Преди всичко тук трябва да се търси отговор на въпроса защо името му се оказало зачеркнато от историята на руската литература. Напускайки одеското пристанище на 24 декември 1919 г., Фьодоров не предполагал, че параходът “Витяз” не просто завинаги го отнася от Русия, а го откарва в Лета… Неговото име и творчество днес са известни само на тесен кръг любители на изящната словесност и на специалистите-литературоведи. Практически е неизвестен българският период от неговия живот.

Първоначално Фьодоров не възнамерявал за дълго да остане в България и искал да стигне до Париж, където през март 1920 г. пристигнал Бунин с жена си.

Но в България той преживял тридесет години до самата си кончина. По думите на приемната му дъщеря Лиляна Шулц, изтъкнатият български писател Иван Вазов го убедил да не бърза със заминаването си за Франция, отбелязвайки традиционния интерес на българите към руската литература, сходството на двата славянски езика. Наистина, в спомените на Стилиян Чилингиров, който запознал Фьодоров и Вазов, този факт не намира потвърждение. Очевидно е, че все пак определяща за решението на Фьодоров да остане в България била… любовта.

Любовните похождения на Фьодоров винаги били обект на шеги за приятелите му. “Фьодоров не може да живее без романи” - отбелязва В. Н. Муромцева-Бунина. Известно е, че Фьодоров без успех ухажвал Ахматова. Страстта му не намаляла и след женитбата. Съпругата му Лидия Карловна, в миналото провинциална актриса, била по-голяма от него и явно си затваряла очите за лудориите на мъжа си - в семейството растял синът им Виктор. Съдейки по косвени данни, отпътуването на Фьодоров от Русия било предшествано от разрив с жена му. Впоследствие тя била репресирана и загинала в затвора през 1937 г. Веднага след войната в лагер загинал и синът на Фьодоров.

След пристигането си в София Фьодоров бил разквартируван в частния дом на семейството на полковника от българската армия Г. Желязов.Той страстно се влюбил в стопанката на гостоприемния дом красавицата-българка Невена Желязова, а след смъртта на мъжа й заживял с нея и двете й деца като едно семейство. Нещо повече, станал духовен баща на дъщеря й Лиляна: запознал я с руския език, руската култура. Лиляна Шулц написала спомени за Фьодоров, които помагат да се създаде по-пълна представа за живота му в България.

Имал покрив над главата си, до него била и любимата жена. С цялата си острота се появил въпросът за насъщния. Откъснат от родната земя, зрелият майстор бил лишен от читателите си. Любимото дело на целия му живот - литературният труд - не можел да го изхрани в чужбина. Нужен му бил макар и скромен, но стабилен доход. Започнал да преподава език в Трета мъжка гимназия в София. Четял лекции по руска литература във Висшето кооперативно училище, във Военното училище. Заедно с писателя Е. Чириков Фьодоров постоянно пътувал из България, изпълнявайки литературно-художествена програма, за което приятелите им на шега ги нарекли Кирил и Методий.

Творческата му природа жадувала самоизразяване. Внезапно се заел с живопис. Тънко чувствайки природата, той рисувал главно пейзажи и особено атмосферата на природната стихия. Интересно е, че Фьодоров спокойно възприемал критиката на литературните си произведения, но много преживявал не твърде одобрителни оценки за картините си.

Но не можел да не пише. Първото си стихотворение на българска земя “Балкани” Фьодоров написал на 26 февруари 1920 г. То било публикувано чак през 1927 г. в литературно-художественото списание “Перезвоны”, в броя, посветен на Освободителната война от 1877-1878 г. Няколко негови стари стихотворения, разкази и повести били публикувани на български в София. С формирането на руската емигрантска преса произведенията на Фьодоров започнали да се появяват на нейните страници - него го помнели, ценели, охотно му предлагали да сътрудничи. “Сега започнах да редактирам списание “Илюстрирана Русия” - писал му приятелят от младостта А. Куприн. - …Изпращай ни кратки… живи, интересни, мили разкази, каквито отлично умееш да пишеш…”. “Твоите стихове вземам, без да ги гледам” - му писал Борис Зайцев. Фьодоров с радост откликвал на подобни предложения. Но му били тесни рамките на вестникарските и журналните публикации. Откъснат от Русия, от нейната природа и език, той чувствал, че умира като писател. Лиляна Шулц писала: “Болката му по Русия стигаше понякога до лудост, и ако той не свърши със себе си като много руски бежанци, смело и без излишна скромност мога да кажа, че заслугата за това е на майка ми”.

Трудно поносимата мъка от раздялата с Родината, горчивата участ на руснаците - изгнаници от Отечеството, е главен мотив на творчеството му.

“Изгнаник съм, случаен гост”, “в чуждата земя потиснат и изгубен съм”, “колко горчиво е обичащият отечеството си да яде хляба на чужда страна” - такива редове били близки на руските емигранти, но не можели да немерят широк отклик у българския читател. Фьодоров чувствал непотребността на таланта си.

“Тук трудът ми е бил и ще бъде
като мъх на скала.
Не давай, Боже, да умра
във чуждата земя.”

Той съсредоточил вниманието си върху превода на руски на най-добрите български поети. Първите му преводи били публикувани през 1922 г. - в емигрантското списание “Русская мысль” в Прага се появили стихове на Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, Дора Габе, Стилиян Чилингиров. Рускоезичната публика се запознала с шедьоврите на българската поезия. През 1924 г. със средства на Министерството на народното просвещение излязла съставената и преведената от Фьодоров “Антология на българската поезия”. В нея било представено творчеството на 35 (!) български поети от различни поколения. Ст. Чилингиров охарактеризирал преводите на Фьодоров като най-добрите сред появилите се до тогава.

Фьодоров бил първият преводач на знаменитото стихотворение на Вазов “Опълченците на Шипка” - преводът бил публикуван през февруари 1927 г. във връзка с 50-годишнината от началото на Освободителната руско-турска война. Съветските читатели научиха за това стихотворение, уви, едва през 1956 г. в превод на В. Луговской, счетен за първи.

Фьодоров много ценял творческото братство на другарите си в литературата. През 1922 г. той активно участва в “Славянските срещи”, организирани по идея на “Славянското общество” в България, където излизали с доклади и четели свои произведения мнозина руски писатели и учени - П. Бицили, М. Попруженко, В. Ленски и др. Той бил сред учредителите и несменяем председател на Съюза на руските писатели и журналисти в България (1930 г.). Активно участвал и в работата на Обществото на руските художници (1929 г.).

Не изгубил връзка с другарите си от младостта. Кореспондирал си с Бунин, А. Куприн, Е. Чириков, В. Немирович-Данченко, Д. Мережковски, Б. Зайцев и др. Взаимно те се ободрявали, помагали си да оцелеят, организирали пътувания и представяния на литературни вечери.

Вратите на дома му били винаги гостоприемно разтворени за руските и българските писатели и поети, художници и артисти.

Лиляна Шулц си спомня как Фьодоров четял на глас откъси от своя нов роман-епопея “Далеч от брега” за съдбата на руските бежанци. Тази тема му била особено близка. Известно е, че през януари 1920 г. влязъл в ръководството на създадения в София руско-български културно-благотворителен комитет под председателството на архимандрит Стефан - бъдещия български екзарх. Пред него преминали десетки хиляди хора, чиито трагични съдби не можели да не трогнат сърцето на художника. Фьодоров работил над роман в продължение на няколко години, но така и не успял да го публикува, книгата не стигнала до читателите (ръкописът на романа сега се пази във фонда Ст. Чилингиров в историческия архив в София).

В 1931 г. Фьодоров подготвил на руски език “Антология на българската народна поезия”. Над този сборник той работил с упоение и възторг, макар и да признавал, че да се превеждат българските народни песни било много трудно. “Според мен - писал Фьодоров, - народната българска поезия е несравнимо по-дълбока, разнообразна и богата във всички отношения от българската литература”, макар и да отбелязвал, че “поети като Пенчо Славейков, Иван Вазов, Пейо Яворов могат да бъдат чест не само за малка страна като България, започнала жизнения си път едва преди половин столетие”.

Ръкописът на “Антологията”, обхващащ 400 печатни страници (с преведени 300 български песни), бил предаден в комитета по цензура. Повече Фьодоров никога не го видял и до края на живота си не успял да научи за неговата съдба. От огорчение той дори се разболял - няколкогодишният труд на неговия живот се оказал напразен, дългоочакваната среща с читателя не се състояла.

В родината, велика, изобилна,
не бях аз червей и не бях трева.
В чужбина е и силният безсилен;
къртицата - по-силна от лъва.

Впрочем, ръкописът, “загубен” в бюрократичните лабиринти, не пропаднал - прочетен от цензорите, непубликуван, той се пази във фонда на Ст. Чилингиров. Тук се намират и подготвените за печат, но непубликувани ръкописи със сонети на Фьодоров, които той също считал за безвъзвратно загубени - те по тайнствен начин изчезнали от дома му по време на ремонт. И тези книги не стигнали до читателя.

В началото на 30-те години Фьодоров се запознал с пристигналия да живее в София генерал-лейтенант А. А. Мосолов, бивш началник на канцеларията на Министерството на императорския двор, после посланик в Румъния. Те често и дълго разговаряли. Мосолов споделил мечтата си - да напише мемоари за своя живот при двора на последния руски император Николай II и помолил Александър Митрофанович да му помогне в литературната им обработка. Фьодоров с интерес се заел с тази работа. В село Калища, където семейството на поета наемало за лятото къща, под сянката на българските лози Фьодоров работел над спомените на генерала, човекът, останал до края предан на своя император.

Мемоарите на Мосолов били публикувани от емигрантския ежеседмичник “За вас” през 1937 г. През 1992 г. Санкт Петербургското издателство “Наука” обнародвало репринтно издание на Мосолов, но, уви, нито в предисловието, нито в послеслова Фьодоров не е споменат.

По думите на Лиляна Шулц, цар Борис III посещавал лекциите му по руска литература във Военното училище - така се състояло запознанството на руския поет с българския монарх.

За Фьодоров цар Борис бил олицетворение на духовната връзка с неговия кръстник - мъченически загиналия император Николай II. Научавайки за внезапната кончина на цар Борис, Фьодоров написал стихове, посветени на царя, царица Йоана и малолетния Симеон, в които отразил предчувствието си за трагичния обрат в съдбите им. Тези стихове, разбира се, не могли да бъдат публикувани. Невена Желязова ги запазила, рискувайки живота си, а след нейната кончина - Лиляна Шулц, която представила за публикация стихотворението “Цар Борис III” на българския вестник “Зора” през 1992 година.

В годините на Втората световна война Фьодоров с цялата си душа болеел за съдбата на Родината си. Със стиховете си “Те не обичат Родината” той отговорил на онези представители на руската емиграция, които очаквали освобождението на Русия от съветска власт с помощта на Хитлер. Цялата си вяра в бъдещата победа и спасение на Русия от фашистките завоеватели той вложил в поемата “Неизгарящият храст”. Уви, и това негово произведение не било публикувано нито в България, която влязла в съюз с хитлеровска Германия, нито в Родината - богоборческата власт се отвращавала от самия образ на Русия като неизгарящ храст. Оригиналът на поемата, написан според старата орфография с автографа на Фьодоров - той се намира у мен - е свидетелство за още една несбъднала се надежда на автора…

Фьодоров написал интересни спомени за своя учител поетът Майков, Куприн, Короленко, Андреев, Мережковски, Балмонт, Бели, Зайцев… “Познавам Бунин отдавна, може да се каже, от самото начало на литературната му дейност, знам много важни и не толкова важни събития от живота му” - така започват спомените за Бунин, от които до нас са стигнали, за съжаление, само кратки откъси. Възможно е все пак спомените на Фьодоров за Бунин да не са изгубени безвъзвратно - известно е, че след войната той предал ръкописа на някой си Заславски, който го отнесъл в СССР с обещанието да го публикува непременно. Любопитно е свидетелството на Стилиян Чилингиров, който споменава, че Фьодоров изпратил свои спомени в Москва по молба на Съюза на писателите на Русия. Както и да е, Фьодоров не видял публикувани и тези спомени.

След ковчега на писателя и поета вървели не читатели, не почитатели на неговия талант, а само шепа от най-близки хора, които го обичали. На мечтата му да се върне в Родината не било съдено да се сбъдне, през 1949 г. той бил погребан в софийското гробище.

През 1989 г. Лиляна Шулц дарила архива на Фьодоров на Фонда за култура на СССР. В него има стихове и проза на писателя, мемоари, 17 писма на Бунин, писма на А. Куприн, В. Немирович-Данченко, П. А. Нилус, Е. Н. Чириков и др. Приемайки този безценен дар, академик Д. С. Лихачов увери, че предаването на архива ще помогне на завръщането в Русия на името на А. Фьодоров, което трябва да заеме своето място в историята на руската литература. Уви, това не се случи: в началото на 90-те г., когато нашата култура, литература беше залята от вълната на комерсиалната литература и порното, поетът, възпяващ красотата и доброто, стана неинтересен.

Но е време да си спомним, че той е наш, наш - руският поет и писател Александър Митрофанович Фьодоров.

(със съкращения)

Столетие, 23.05.2008 г.