Йордан Нанчев

Докато четях книгата на Димитър Атанасов „Полъх на ветрило” се почувствах някак не на мястото си. Като самия него в Китай, може би… И в същото време бях щастлив от този прочит. Толкова рядко днес човек може да попадне на истинска книга или на писател, който пише със сърцето си! Тогава литературата престава да бъде само изкуство, а се превръща и в преживяване. Или в романтично пътуване може би!
Споменатият неведнъж и тук пловдивски приятел на автора и преподавател по българска литература Владимир Янев дори има подобно заглавие на една от книгите си - „На границата с безграничното. Пътешествия по своя литература”. Доколкото почувствах книгата на Димитър Атанасов като „своя” и аз пътешествах с него и забележителните му спътници по безкрайния маршрут на литературното приятелство от Пловдив през София, Москва до Китай и обратно. На пръв поглед само безкраен, разбира се, а иначе побран само в няколко дена и в сто и седемдесет страници, които се четат като съвременна приказка и преминават пред очите на читателя като неземен сън, като онова утринно вълшебство, нахлуващо през илюминатора.
Сънят обаче сякаш е продължил векове, защото в него има копринено небе и табуни коне, препускащи без посока, хвърчила и птици, летящи безмълвно и загадъчно като йероглифи. Духат ветрове, които разнасят по света от изток на запад и от запад на изток техните дълбоко закодирани послания и ги превръщат в глаголически пиктограми, неразчетени до днес. Сякаш този вековечен и живототворителен „полъх” наистина се е вселил между редовете на книгата, за да ни покаже магията и реалността на един непознат и толкова далечен, на един неподозиран свят, в който има за всекиго и от всичко по нещо. Наред с чая, който „със сигурност е един от емблематичните символи на Поднебесната”, тук има и мрамор, и коприна, небостъргачи и престижни автомобилни марки, хартия и порцелан, много долари и юани, Лаодзъ и Конфуций, лотоси и бамбук, скъпоценни перли… А не на последно място държавно книгоиздаване и осем хиляди писатели, които не само изглеждат доволни от всичко това.
„Дадох си сметка, че в Китай има всичко - пише авторът на този вълнуващ пътепис, - и богатство, и бедност. И радост, и скръб. И неволя, и щастие. Всъщност - както навсякъде по света”.
И все пак не съвсем. Защото както чаят, така и Шанхай, както Великата китайска стена, така и гробницата на император Цин Шъхуан с шестнадесетте хиляди войници от глина, както Забраненият град, така и Великата пагода на Голямата Дива Гъска, съхранила будистката книжнина, Булевардът на небесното спокойствие, дори Националният музей на съвременната китайска литература са уникални.
Да не говорим за романтичната красота на музиката и танца, за преливащата от цветове, вкусове и ухания китайска кухня или за прочутия китайски масаж, по време на който не само един от героите, който обичал да си поспива, защото вече е виждал и опитал от почти всичко, но и самият автор - доста по-млад и амбициран от него, е готов да се пренесе в селенията на Психея. Едва ли не „разглобен” от ефирното докосване на приказната „китаянка”. Не, не китайка - „китаянка”, разбира се - като в стиха на Балмонт. Ах, този Владимир Янев, този неповторим „литературен” пътешественик!
Интригуващи са и впечатленията на Димитър Атанасов от неговите срещи и разговорите му с българи, живели или живеещи в Китай. Като посланика ни Ангел Орбецов и съпругата му. Като почти неизвестния у нас художник Марин Върбанов, наречен Ман Ван, чийто прах почива „в Софийските гробища, в Париж и в Пекин”. Звучи невероятно гордо, но той преподавал на самите китайци изкуството на текстила! Като друг български художник, живеещ в Пекин и нарисувал кориците на „Полъх от ветрило” - Ангел Гешев. Като Теодора, която работи като икономически консултант и също като него създала тук свое семейство.
„Когато правим прогнози - споделя и сякаш „фантазира” красивата пловдивчанка - ни е трудно да определим не дали растежът ще бъде положителен или отрицателен, а дали ще расте с 12% или 15%, или 20%, или 40%”.
И допълва: „Икономиката на Китай е много важна, но докато през изминалите десет-двайсет години е била основен приоритет за развитие, сега вече политиката надделява”.
След нея авторът коментира, че е логично щом вече е придобил икономическа сила в определена степен, което е и очевидно, „Китай все повече да търси своето място в света като водеща политическа сила”. Но дали точно това, че всички там май вече „вярват” само в парите няма да даде обратен резултат? Както за самия Китай, така и за света като цяло? И как всичко това може да се съчетае с отсъствието на някои от човешките права и свободи?
Компромисният отговор на тези въпроси, според писателя, е в това, че „китайският модел е „модел на развитие”. И затова „поживем, увидем”, както казват руснаците”. А по този повод може да се отбележи още, че за добро или за лошо, „руският” привкус на книгата също е осезаем. Не само защото на този език се водят всички разговори или заради жаждата за водка, която съвсем не е в унисон с китайската традиция. Но пък напълно се вписва в българската, в Алековата традиция, ако щете.
Освен от всички тези иначе съвсем „сериозни” и обективни, макар и по същество странични наблюдения за днешното състояние на бившата Поднебесна империя, от лапидарните и бляскави художествени описания на слънчевия изгрев преди кацането в Бейджин, на хотелите и ресторантите, на музеите, градовете и хората, книгата е допълнително освежена и „осветена” и от забележителното чувство за хумор и самоирония на Димитър Атанасов - този днешен Щастливец, който обаче пътува не на запад, а на изток. Май само това е разликата. А може би и фактът, който обаче съвсем не е маловажен, че авторът на „До Чикаго и назад” е тръгнал самоволно, а нашият съвременник бил поканен/изпратен от председателя на Писателския съюз Николай Петев да участва в официална делегация, ръководена от поета Петко Братинов за срещи със Съюза на китайските писатели. Освен тях двамата и Никола Инджов в нея влиза още и Анжел Вагенщайн - Джеки. Истински партизанин, световен писател, български евреин и „китаец” повече от своите колеги, тъй като е автор на романа „Сбогом, Шанхай”, по който е сниман филм в прочутия мегаполис.
Артистичните задявки между членовете на нашенската делегация придават особен колорит на повествованието. Впрочем, както си му е редът, и по пътя, и по време на деловите срещи, говорят най-вече по-възрастните, а бъдещият автор на пътеписа за общите им „приключения” по-скоро мълчи или „премълчава”.
Той е най-млад и затова слуша. Или любопитства, понякога само за да достави удоволствие на спътниците си. После записва. Любопитството било единственото положително качество на „невежия”. Димитър Атанасов, сякаш съзнателно отрежда за себе си подобна „роля”. Което още повече провокира естествената човешка /да не говорим за писателска/ суета на останалите трима и поласкани от респекта, който им е засвидетелстван, те нито за миг не престават да разсипват щедро своето искрящо остроумие и духовитост.
По всеки конкретен повод или просто така, по вдъхновение. Пък и това едва ли им коства особени усилия. Напротив - то е сякаш естествено за подобни „рицари” и „акробати” на словото, заложено е в самата им творческа природа. Така наред с впечатляващите факти от историята, културата, архитектурата, икономиката и политиката на Китай, от книгата може да се научат и забавни истории с някои известни български писатели, стари и нови вицове, интимни подробности дори. Като например за това в какво се корени толкова често заявяваната симпатия на Никола Инджов към Иван Вазов, „лъв” ли е Петко Братинов или „да”, на коя честота най-често предава „радио Вагенщайн” и пр.
Ето така - на този ярък фон и дори може би неочаквано за читателите, пък вероятно и за „тримата големи” от този класически изящен пътепис, Димитър Атанасов се проявява нетолкова като „говорител”, а по-скоро като истинския писател в групата. Макар и самият той да се е пошегувал с това по време на една от официалните вечери.
По-скоро от притеснение, разбира се. А може би все пак и от присъщото на всеки стремление поне да защити присъствието си в това „гросмайсторско” каре. Пък защо не и да остави себе си като „йероглиф” в литературата и историята? Защото „Полъх от ветрило” е не само ярък жест за художественото присъствие в толкова оскъднялата днес българска книжовност. Тя е и покана за приятелство и съпричастност между България и Китай. Разчетеният от самия автор и - надявам се - прилично преведен на моя роден хасковски диалект през вековете и пространствата, небесен знак на общочовешката ни древност.

Хасково, 08.03.2010 година