Йордан Нанчев

Йордан Стубел - надявам се това име да не е непознато. Макар десетилетия след смъртта си на 30 декември 1952 година този поет да е съществувал най-вече като автор на част от най-хубавите стихове и разкази, писани за деца, може би днешният читател ще си спомни и за книгите му „Съдба”, „Сиротински песни”, „Богородична люлка”, за десетките му стихотворения, печатани в списание „Златорог”, където редакторът Владимир Василев го цени и поощрява. Там Стубел дебютира с цикъла „Дрезгавини” (кн. 4/1920) още през първата годишнина на списанието, веднага след Дора Габе, Мара Белчева и Николай Лилиев. И продължава редовно да сътрудничи след това с един, а понякога и с два и три цикъла годишно до края на 1933 година, редом с почти всички големи имена на тогавашната българска литература.
Преди 1920 година Йордан Стубел е печатал и в други вестници и списания като „Българан”, „Барабан”, „Сила”, „Отечество”, „Листопад”, „Ек” и пр., където присъствието му не е останало незабелязано. Но вече като един от официално признатите участници в литературния кръг около „Златорог”, той получава най-много поощрения за своите стихове. В началото на 20-те години от миналия век Стубел продължава да печата и във „Вестник на жената”, макар и под псевдоними - Надя Павлова, Юрий Б., Глория Гречиана. А Иван Радославов включва стихотворенията му „Утро”, „Вик”, „Пред огледалото”, „Мимолетност”, „Тя е мъртва…”, „Песен”, „Вечер”, „Удавница” и „Ковач” в Антологията на съвременната българска поезия „Млада България” (1922). Същата година „Вечер”, „Пред огледалото”, „Ковач” и „Песен”, заедно с шест други стихотворения - „Дете”, „Отдавна”, „Панаир”, „Братя”, „Пред олтаря” и „Пладня” са включени и в антологията „Български поети”, съставена от Хрисан Цанков и издадена от Министерството на народното просвещение.
За пръв път в обзорната си статия „Нашите най-млади лирици” („Съвременна мисъл”, кн. 16/1919) Д. Б. Митов откроява характерните за творчеството на Стубел „непринуденост и чистота, които говорят за един тих и извънмерно нежен натюрел, за когото не съществува никаква изкуственост”.
В своите „Литературни зигзаги” („Златорог”, кн. 10/1922) пък Йордан Бадев отбелязва, че „от новите имена из списанията две засега привличат внимание: Й. Стратиев и Й. Стубел. Те са едва в изгрева си, а вече се очертават със собствен блясък. Първият бръска нежни крила в застиналия замък на кошмар и надежди, вторият изхвръква от себе си и се възмогва към чувствата на живота”…
В същия дух е и написаното от неизвестния днес автор Кирил Карабашев:
„Между това на стъмнения небосклон на българската литература тук и там - казва той, - сред буреносните облаци проблясват нови звездици… Ние ще споменем засега само три -Димитър Пантелеев, Йордан Бакалов Стубел и Георги Караиванов. Те пристъпват тихо напред. Песните им още не се чуват надалеко посред тътнежа на живота. Но както е казано в Евангелието, този, който има уши, ще чуе и този, който има очи, ще види. С огъня на вдъхновението си те ще стоплят мнозина, с голямата мъка на живота си ще разтърсят много души, най-сетне с шеметното чувство за великата Господня тайна те ще разбият много каменни сърца (в. „Изток”, бр. 14/ 18 февруари 1925 г.).
И след това специално подчертава, че „в кръговете на Стубеловата поезия човек пропада и се издига: пропада в подземията на света, там, гдето се изготвят страшните съдбини на хората, и се издига към светлите селения на небесата: в миг и без обрат той се намира пред страшното начало”.
Почти по същото време и самият Владимир Василев се отзовава положително за стиховете на своя редовен сътрудник като го поставя сред „най-младите обещания на лириката ни”. За трите цикъла в „Златорог” - „Пътник в синята вечер” (кн. 1), „Вечерня” (кн. 4) и „Съдба” (кн. 7), Стубел получава парична премия от 10 000 лева от Литературната секция по Закона за насърчение на родната литература и изкуство за 1923 година. През 1925 година с марката на водещото книгоиздателство „Александър Паскалев” се появява литературният сборник „Пет години”, съставен от Йордан Стубел и Владимир Полянов. В него са представени тринадесет автори, намерили място в литературата през годините от 1919 до 1924, включително и двамата съставители, които изрично посочват, че са се стремели да покажат „най-характерното от творчеството на всеки” и не са се ограничавали в един или друг идеен и естетически кръг. Книгата е илюстрирана от Дечко Узунов, който е нарисувал и портретни скици на авторите, сред които са още Елисавета Багряна, Христо Смирненски, Чавдар Мутафов, Асен Разцветников, Светослав Минков, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев… Стубел е представен със стихотворенията си „Ковач”, „Дете”, „Клетва”, „Шуми Марица” и „Сянка”. През 1925 година като издание на „Златорог” се появява и неговата първа книга - „Съдба”, посветена „На Дора Габе”, както изрично е отбелязано на отделна страница в началото.
По този повод във в. „Зора” (бр. 1088/ 10 октомври 1925 г.) Милко Ралчев пише:
„Цели пет години се очакваше тази книга, цели пет години авторът й напътваше нашето внимание и интерес. Той се явяваше по разни списания, говореше се и се пишеше за него по беседи и списания, даваха се премии и т.н., а Стубел все още не се вестяваше. Предположенията бяха всевъзможни… Но ето - днес той ни изненада с първата си книга „Съдба” - една хубава и светла изненада”…
В тази книга, според автора на рецензията, звучи новият глас на българската поезия, който не може да се сравни нито с „националния интернационализъм” на Ботев, нито с „благородния шовинизъм” на Вазов, нито с „естетическия патриотизъм” на Пенчо Славейков или със „социализма” на Яворов. Това е „поезията на българина, на неговата родна земя-майка. Тя не е поставена в рамките на една националност. Тя е в голяма степен общочовешка”.
Цитирам точно по текста на рецензията, колкото и да ни е трудно днес да приемем всичко това безусловно. Но може би културно-историческата логика по онова време да е била такава. Защото по-нататък Ралчев търси прилика и прави още паралели между стиховете на Стубел и писаното от Людмил Стоянов и Теодор Траянов, от Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Емануил Попдимитров и Николай Лилиев…
Земята е съдба за поета, казва той. Тя поражда и обуславя нашето съществуване, човекът е зависим и свързан със земята от раждането до смъртта. А тя е ту приказна и вълшебна като детско утро, ту вдъхновена и възторжена, ту мрачна и потискаща. Земята носи в своята утроба радостно предчувствие и гибелна предопределеност. Поетът е осъзнал и изповядал своята скръбна участ на тази земя и не намира сили, няма и желание да й се противопоставя. Той в никакъв случай не е оптимист, а камо ли пък бунтар, за разлика от своя почти връстник и добър приятел Христо Смирненски например.
Интересно пояснение в този смисъл е направил в наши дни и Владимир Янев в книгата си „Христо Смирненски - маскарадът и празникът” (2008). По повод репликата на Владимир Василев в „Златорог” за стихотворенията „Ковач” на Стубел и „Ковачът” на Смирненски той пише:
„Явно е, че двете стихотворения разкриват различни идейно-емоционални нагласи, като тази на Стубел значително повече клони към традиционните и затова автоматизирани внушения - в нея липсва лирическата изненада. В „Ковачът” на Смирненски трудово-героичната патетика изпълва с празнично усещане пулсиращите пространства на творбата. И не е случайно, че в нея освен ковача има още два персонажа, че лирическото действие се разиграва и в превърналата се в приказна обител „хижица ниска”, и в предчувстваното конкретно-символно представено бъдеще.
Хронотопният динамизъм е отличителен за новаторската поезия на Смирненски и рядко я отделя от психологическата затвореност на медитативния лиризъм, наложен от символистите. Вероятно именно такива лирически представи са вътрешно по-близки на Владимир Василев, за да предпочете Стубеловата творба”.
Подобен коментар за „хронотопния динамизъм” и „медитативния лиризъм” с още по-голяма сила би важал и ако трябваше да се сравняват две други почти едноименни стихотворенията на двамата поети - „Камънар” и „Каменарче”.
Но ето, че макар критиката да се е опитала да ги противопостави като поети, Йордан Стубел и Христо Смирненски изглежда са били добри приятели. В едно свое интервю, дадено на Иванка Хлебарова, дъщерята на Стубел си спомня:
„Баща ми лично ми е разказвал, че в младостта си е бил беден и двамата с Христо Смирненски са вървели по софийските улици и тогава поетът му рецитира следния стих: „Навън вали и времето се муси,/ ала приятно е, другарю Дако,/ човек сабале да си позакуси/ парче бюрек и чаша топло мляко”.
Ивайло Христов в монографията си „Йордан Стубел” (2001) добавя още един куплет от това вече сигурно забравено приятелско посвещение: „Да бях гердабски кожодер / бих ти отпуснал чек, / та да се наядеш, мон шер, / на мляко и бюрек”.
Би могло да се каже също, че включването на вече покойния Христо Смирненски в сборника «Пет години» вероятно се дължи най-вече на познанството му с Йордан Стубел.

Но да се върнем пак към стихосбирката „Съдба”, за която има рецензия и от Константин Гълъбов (в. Изток, бр. 7/ 28 ноември 1925 г.). Той е харесал и откроява в нея само три стихотворения - „Дете”, „Към небето” и „Самоубийство”. В първите две критикът открива „не само поетична значителност на нещата из действителността, но и това завличане на реалното в трансцеденталния свят на изкуството”.
Едното е характерно за първото стихотворения, другото за второто и затова то било по-хубавото. А най-хубаво било третото стихотворение - „Самоубийство”. В него няма „почти никакво въздействие чрез поетичната значителност на нещата из действителността. Художествената идея е превъплътила напълно реалността в идеалност. И затова тя, затворената в портрета, навява цвят от бялата стена. И затова пистолета гледа странно. И затова слънцето цъфти, след като е отразило едно петно от кръв по коридора, за да издигне акта на самоубийството до значението на една космична мистерия”.
Както се вижда, едно несъвсем ясно за скромните ни възприятия съждение, което Константин Гълъбов - „доцент в Университета” - така се е подписал накрая, акцентира в своя анализ на Стубеловата дебютна сбирка. За разлика от Ралчев обаче, той е и достатъчно, дори прекалено критичен към книгата. Категорично не одобрява „безличното стихотворение „Отдавна”, както и „Сбогом”, „Братя”, „Златната река”… Те започвали като приказка или легенда, а не били нито едното, нито другото, липсвала им „фабулност”, свършвали преди още да са започнали.
„Могат да се кажат не една и две лоши думи и за останалите стихотворения” - продължава по-нататък рецензентът като сочи поредица от слабости и неточности в езика и стила, сякаш за да покаже как „научно” може да бъде омаскарена една работа, която в случая е имала „лошия” шанс да бъде издадена от „вражеската” литературна групировка около „Златорог”. Но това също е добре разбираемо и лесно обяснимо.
При това рецензията завършва с уговорката, че „някога аз очаквах нещо повече от Й. Бакалов - Стубел, с когото ме свързва обща литературна работа, надеждите ми обаче не се оправдаха досега. Дано в бъдеще той даде това, което очаквам. Аз вярвам още в него”.
Отговор на въпроса какво най-вероятно е имал предвид Гълъбов като споменава за „обща литературна работа” със Стубел, може да се намери в публикувания пак от Ивайло Христов спомен на Жана Николова - Гълъбова, която разказва:
„След войната се формираха малки писателски групи. Това беше борба за хляб… По това време се образува една четворка - Йордан Стратиев, Йордан Стубел, Димитър Симидов и Борис Първанов /Първанката/, който после се нарече Борис Маковски. Станаха големи приятели помежду си. И когато се празнува юбилея на Иван Вазов, решават заедно с моя мъж да издадат сборника „Одрин”, в който поместват свои работи. Те са били тогава енергични млади хора, търсещи да пробият атмосферата с нещо по-голямо. И моят мъж нарича тази четворка кръг „Водолей”…
Литературният сборник „Одрин” (1923) е издаден под редакцията на Константин Гълъбов и Йордан Стубел. Първият е автор на уводната статия „Творецът и народа”, а вторият на стихотворението „Нощ”. Освен това в книгата, илюстрирана от Иван Милев, са включени стихове и проза от Теодор Траянов, Георги Райчев, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Дора Габе, Елисавета Багряна и др., както и статията на Борис Йоцов „Българските балади” на Теодор Траянов”.
Във „Вестник на жената” (бр. 215/ 28 ноември 1925 г.) Иван Знахар също като Гълъбов се „отзовава” нееднозначно за „Съдба”. За него авторът й безспорно е едно от първите имена сред младите поети по онова време. Той е предимно „съзерцателна натура”, вглъбен е повече в смисъла на нещата, отколкото в тяхната видима страна или в „темпа, с който те протичат във времето”. Най-хубави, според този рецензент, са стихотворенията „Задушница”, „Панаир”, „Дете”, „Златната река”, „Приказка”, „Към небето”, „Бялата воденица”. „Шуми Марица” - проблемният цикъл, вдъхновен от гражданската война през 1923 година, който след време ще донесе толкова неприятности на своя автор, според него, е само „опит за по-сложна композиция, но безплоден”. Освен това стиховете на Стубел били повлияни от вече познати образи и мотиви у други съвременни поети.
Иван Знахар и Никола Никитов обаче без колебания включват в своята антология „От 20-та насам” (1931) стихотворенията „Съдба”, „Ковач”, „Панаир”, както и диптиха „На тебе”, предхождани от снимка и кратко представяне на Йордан Стубел. Малко преди това той самият, заедно с Димитър Пантелеев, Орлин Василев, Атанас Далчев и Никола Фурнаджиев публикуват в седмичния в. „Съвременник” (бр. 14/ 24 декември 1930 г.) следния „Протест”:
„Двама господа - Н. Никитов и Ив. Знахар - ръководени, както се вижда, от спекулативни подбуди, са се нагърбили с редактирането на някаква антология на новата българска лирика и проза, снабдена с портретите на авторите и критични бележки за тях.
Оспорвайки тяхната компетентност като съставители на такава антология и несъгласни с формата и състава й, ние поотделно отказахме участието си. Но научаваме, че въпреки нашия отказ ние сме поставени в антологията, очевидно за да увеличим колите й и хонорара на редакторите.
Ние предупреждаваме съставителите, че ще ги държим отговорни за това дръзко нарушаване на авторските ни права”.
Като уредници на „Съвременник”, започнал най-напред да излиза с имената на Георги Цанев и Георги Константинов при „близкото участие на проф. Ст. Младенов”, от споменатия по-горе брой 14 вече се изписват Георги Константинов, Йордан Стубел и Никола Фурнаджиев. Стубел обаче не публикува свои текстове във вестника, ако изключим протеста и стихотворението „Нощ”, отпечатано в следващия го брой на изданието.
А ето какво пише за стихосбирката „Съдба” във вече цитираната книга на Ивайло Христов:
„Първата стихосбирка на Стубел „Съдба” съдържа творби, печатани преди това в „Златорог”. Тематичният кръг на стиховете е затворен в границите на елегично-песимистичната изповед. Тъгата, самотата, изчерпаността, обречеността, смирението, социалното съчувствие към „унижените и оскърбените” - това са водещите лирически теми и настроения в посланията на тази поезия. Поетическият свят на Йордан Стубел от 20-те години е дуалистичен, поделен между страданието и мечтата, болката и надеждата, радостта и отчаянието”…
И по-нататък:
„Голяма част от стихотворенията в стихосбирката „Съдба” („Любов”, „На тебе”, „Пролет”, „Майчина любов” и др.) са лирически пандант на любовния сюжет между Йордан Стубел и Дора Габе. Любовните стихове са сред най-автентичните откровения на поета и независимо от конкретния адресат, те се превръщат в художествени обобщения, изоставяйки албумния си характер. Стубел е привлечен нетолкова от самата любов, колкото от спомена за нея”.
А би могло да се каже и от мечтата за нея, което също ще е почти толкова вярно. Но без съмнение изследователят не изневерява на истината като казва, че „стиховете на поета от началото и средата на 20-те години са в значителна степен текстопородени от символистичната поетика”.
Какво да се прави - близостта и принадлежността към една или друга общоприета личност или школа придава творчески сили и улеснява признаването, но заедно с това предизвиква и отрицания, поражда завист, та даже и неприязън, какъвто изглежда е случаят с К. Гълъбов. Добре, че всичко на този свят е временно и идва време Стубел да напусне „Златорог”. Каква е била конкретната причина за това е неизвестно, но в едно свое писмо до приятелката си от Пловдив Павлина Стамболова с дата 28 януари 1934 година той пише:
„…Тази сутрин имахме заседание Златорожци. След много предизвикателства и нервни дебати с колегите си стигнах до разрив. Красински и аз напуснахме списанието. След като 14 години раснах с всяка страница, с всеки ред, днес свърших с цяло едно минало. Не е лесно. Чувствам се оскърбен несправедливо, нечовешки. Стана ми още по-самотно, по-тежко. Раздялата ме гнети силно”…
Изглежда все пак, че конфликтът не е бил чак толкова тежък, защото година по-късно с помощта на „златорожеца” Сирак Скитник Стубел е постъпил на работа, след като с Указа си от 25 януари 1935 година Цар Борис III официално одържавява радиочестотите в страната. „Сирака” е първият директор на новосъздаденото Българско радио и на 18 юни същата година назначава своя приятел за завеждащ литературно-драматургичните предавания. След смъртта на Сирак Скитник на 5 март 1943 година за известно време Стубел дори изпълнява и длъжността директор на радиото. Тези десетина години докато е на държавна работа, би могло да се каже, че са и най-сигурните в неговия живот, най-радостните, най-спокойните в битово и материално отношение. Тогава се оженва за тревненската учителка по ръкоделие и гимнастика Николина, ражда се дъщеря им Яна…
Освен, че запазва своето „златорожко” приятелство със Сирак Скитник, има основания да се предположи, че и близките му отношения с Владимир Василев също не ще да са били чак толкова помрачени, защото след време дъщерята на поета ще си спомни във вече споменатото интервю, че той и съпругата му били чести гости в техния дом, че критикът особено ценял „сиротинските песни” на баща й. А някогашният собственик и редактор на „Златорог” има и трагичното преживяване със сълзи на очи да изпрати Стубел в последния му път, за което години по-късно свидетелства на страниците на в. „Литературен форум” (бр. 31/ 30 юли 1991 г.) Борис Бързаков:
„В един декемврийски ден на 1952 година - пише той, - при погребението на писателя Йордан Стубел ми посочиха Владимир Василев. Запомних, че бившият главен редактор на „Златорог” плачеше. След свършването на погребението Василев се отправи към „Граф Игнатиев” по посока на площад „Славейков”. Вървях след него и до кино „Култура” той продължаваше да си бърше очите с кърпа.”
Освен горецитираното спонтанно признание за настъпилата раздяла със „Златорог”, писмата на Стубел до Павлина Стамболова, които са повече от сто, разкриват интересни „страници” от „любовните” взаимоотношения на двамата през времето от 1932 до 1934 година. Тези писма, чиито оригинали се пазят в отдел „Специални сбирки” на НБ „Иван Вазов” - Пловдив, свидетелстват както за интимната същност и душевните стремления на поета по онова време, така и за начина му на живот, за битовите и материални проблеми, с които почти всеки ден се среща този толкова раним и нежен човек и трябва да се справя с тях, да ги преодолява. И най-вече безпаричието. Само три дни преди раздялата със „Златорог” той и изрично е изповядал това пред своята любима - „Колко усилия ми коства да удържам нервите си, лудите си устреми - знаеш ли?… Никога не съм чувствал такава жажда за пари, както сега. Уморих се от скитничество, от бохемските нощи. И мене ми се иска да свия гнездо, да усещам уютността на скъп човек. А по-скъпа от тебе нямам”…
В друго по-раншно писмо пък пише:
„…Но аз съм почти опустошен. Мен няма да ме върже ничий праг, ничие честито огнище. Аз няма да позная неговата Божа благодат… Моят живот ще мине така сред вино и уличен крясък, като скитник, като шут, на когото могат да окачат звънчета последните простаци”…
А малко по-късно споделя:
„…Аз никога не взех поука от живота, аз съм неговия лош ученик, защото се родих поет”…
По това време Йордан Стубел е вече близо четиридесетгодишен и животът му едва ли може да се нарече щастлив. А някога той е имал всичките предпоставки да бъде такъв…

Йордан Бакалов Иванов, както е кръщелното име на поета, е роден в София на 19 февруари 1897 година. Родът му обаче е стар, бил е заможен и произхожда от Елена. За общественополезната деятелност, за образоваността и за заслугите на баща му Иванчо х. Николов и чичовците му Йорданчо паша и Пенчо ефенди свидетелства издаденият през 1931 година „Еленски сборник”. Откъс от него е препечатан в книгата на Ивайло Христов. Да го повторим и ние:
„Непосредствено преди Освобождението турското правителство, за да удовлетвори донейде българското население, бе поставило в някои подбалкански чисто български градове българи за административни чиновници. За такива бяха назначени от Елена Йорданчо, Пенчо и Иванчо х. Николови Бакалови. Изпърво Йорданчо бе назначен за „моавин” в гр. Русе - седалището на Дунавския валия. Но пред Херцеговското въстание (1875), когато Българският таен централен революционен комитет със седалище в гр. Гюргево почва да подготвя въстанието в България, турското правителство сформира цяла мрежа тайни агенти (шпиони), които следяха българските емигранти в Румъния и действията на българското население в крайдунавските градове. Тази шпионска мрежа трябваше да се ръководи от моавина. Властта намери за неудобно да се държи на този пост българин и затова в началото на 1876 година Йорданчо Бакалов бе сменен от длъжността моавин /помощник на валията - б.а./ и преместен за каймакамин в гр. Габрово”.
Там, по време на Априлското въстание, „благодарение на молбите и застъпничеството на Йорданчо Ефенди” и на неговия безспорен авторитет пред „жестокия и пиян Фазлъ паша”, който бил намислил да нападне и „насмете” Габрово с артилерията си, „градът бил спасен от разорение и сеч”.
По-нататък в текста се съобщава, че чичото, на когото е кръстен поетът Йордан Стубел, бил назначен за „мютесариф” - окръжен управител на Пирот, но преди това „габровци, ценейки високо заслугите на Йорданчо ефенди… му връчват едно благодарствено писмо за сторените заслуги към града и околията”, което безусловно свидетелства за „любовта, почитта и уважението, с което се е ползвал той”.
Другият чичо - Пенчо Бакалов, в турско време бил също моавин, но в Търново. „Преди да пристигнат русите в старата българска столица, той приготвил храна за войската /хляб, месо и др. продукти/, както и фураж за конете. За тази му разпоредителност и заслуга бива назначен за член на съдебно-административния съвет в гр. Елена, а след това дълги години е мирови съдия в родния си град, на която длъжност го завари и смъртта”. Бил е погребан в семейната гробница в двора на еленската църква „Успение Богородично”.
Бащата на поета Иван Бакалов пък бил мюдюрин в Трявна по време на Априлското въстание, а след това преместен на мястото на брат си в Габрово.
„Когато руските войски завзеха града, той не избяга с другите турски чиновници - съобщава летописецът, - а остана да предаде управлението заедно с касите на руските войски. След Освобождението бе назначен за член в Търновския окръжен съд, а после се изсели в София, дето заемаше различни чиновнически длъжности. Пенсиониран, той наскоро се помина”.
Очевидно след като е раснал без баща, детството на Йордан Стубел не ще да е било много радостно. И все пак той не е бил сам, защото от втория брак на бащата с майка му Яна се родили общо пет деца - Цана, Минчо, Иван, Йордан и Асен. Имал е, разбира се, и книгите.
„Някога нашето детинство измина на улицата под сливите и лястовичите гнезда - пише сам поетът в една своя бележка („Златорог”, кн. 2-3/ 1925 г.) по повод литературата за деца. Замеряхме врабчетата, гонехме пеперудите и посрещахме първите щъркели все там - на улицата.
Чак късно привечер идваха часовете на приказките от „Хиляда и една нощ” и странните приключения на „Робинзон”, „Тома Сойер” или „Крал Мидаса”. Детското ни въображение нелесно се насищаше и затова търсехме и четяхме каквото ни падне на ръка. Ненавреме, още твърде малки, увличаха ни романите на Майн Рид, живеехме с невъобразимите утопии и фантазии на Жул Верна или изтръпвахме от мистерията на Стивенсоновото „Пиратско гнездо”. Двете детски списания „Звездица” и „Младина” даваха много малко. Те се прочитаха бърже - а после?
Не стигаше, защото не отделяха много време за детето, за неговата скрита жажда и необятно въображение. Тогава все още беше тайна малката душа. Мъчно се докосваха до нея, не я разбираха. В доброто си желание неопитният педагог я тероризираше, а майката често пъти оставаше чужда.
Така растяхме ний, почти самотни, с неопределено стремление към света и нещата”.
Може би точно това след време го кара да пише за децата, да се опита да отговори на техните невинни и безискуствени и именно затова толкова истински и чисти чувства и стремления. Стубел си остава и до днес един от любимите писатели за поколения български деца. Но тук ние говорим повече за живота му и за неговата лирика за възрастни.
В средата на 20-те години той е командирован за известно време в Париж, където по това време пребивават и други българи. Там е и съвсем младият тогава Стефан Гечев, който по-късно си спомня:
„Запознах се със Й. Стубел през 1927 година в Париж. Тогава в Париж правителството беше изпратило много български интелектуалци за събиране на култура, между тях беше и Стубел. Аз съм бил тогава на 15 години, когато на един прием в посолството, където бяха Н. Райнов, Ас. Златаров и др., в салона видях една красива млада дама, наобиколена от няколко души. Това беше Д. Габе и майка ми, която се познаваше с нея още от годините на тяхното студентство в Швейцария, ме запозна с нея. Именно Д. Габе ме запозна с тези двама-трима души, между които беше и Стубел”…
Ето защо, струва ми се, че Жана Николова-Гълъбова не е съвсем точна във вече цитирания свой спомен, в който на друго място казва, че „Дора Габе и Й. Стубел се сближават след 1927 г., вероятно към 1928-30 г.”… Опровергават я и две писма на поетесата до него, публично огласени най-напред от Катя Кузмова-Зографова във в. „Български писател” (бр. 3/ 15 април 1997 г.). Те са съответно от 11 и 23 декември 1926 година.
В своята известна книга „Път през годините” Константин Константинов също разказва за това време, в което българските интелектуалци, в това число и Й. Стубел, се срещали в кафенетата на Латинския квартал.
Самият Стубел, цитиран от И. Христов, пък пише до приятеля и свой съименник Йордан Стратиев:
„Драги Дако, вчера получих писмото ти, също и поздравителните картички, които предадох още същия ден. Благодаря ти много, че не си ме забравил. Аз също се канех да ти се обадя, но бях заслепен много от това страшно чудовище - Париж. Така ме блъсна в главата, че още не мога да дойда на себе. Тук научих и видях неща, сред които отново се родих. Разтворих си вратите за нови пътища и възможности, които никога не съм подозирал. Чувствам се много оплоден”…
И след това:
„Аз съм чудо. Макар че вечно съм без пари и живея от заеми. Обикновено закуска и обед не правя, така било по-хигиенично - прекарвам го в сън т.е. сънувам, че ям. За вечеря - вечерям, но не питай какво. Не пращат тия катили пари, ще изгинем тука. Понякога се намират добри приятели и ме позовават на гуляй в някой бар на Париж. Тогава се съдираме от пиене и се веселим до сабахле. Театрите почти изключих, но не съм много възхитен, ревютата също посетих. Там видях интересни неща. Ярки впечатления още нямам - всичко е хаос. Дори още се чувствам като ударен. А жените са толкова много, че почти са обезличени. Често си почиваме с Николай /Н. Райнов/ и си беседваме на теми различни. Дора е в Лондон - пише ми, че е видяла много хубави неща. Спиро /проф. Спиридон Казанджиев/ е харо, с него скитаме по театри и кафенета”…
През май 1934 година една група български писатели, представители на ПЕН-клуба, между които и Йордан Стубел, посещават Югославия и разглеждат музеите, театрите и други културни забележителности на Белград, Любляна и Загреб и се срещат със свои колеги. Белградският театър представя „Златната мина” от Ст. Л. Костов. Тогава е първата среща, тогава започва и сърдечната връзка на Стубел с поетесата Десанка Максимович, за което свидетелстват запазените в архива на Националния литературен музей осем нейни писма и една картичка.
В самото начало на 1934 година Стубел издава втората си книга със стихове - „Сиротински песни”. Тя също има своето нарочно посвещение - „В памят на скъпите ми покойници - майка и брат Асен”. Стихотворен цикъл под същото заглавие той вече е публикувал в „Златорог” (кн. 5-6/ 1928 г.). „Сиротински песни” от Й. Стубел” - така е озаглавен и отзивът на Георги Константинов, отпечатан в това списание (кн. 1/ 1934 г.) почти едновременно с появата на самата стихосбирка.
„Стубел е от онова поколение поети - пише той, - което се яви непосредно след войните и което живее доста неспокойно, увличано подир чужди модни увлечения по поезия. Той обаче не споделя унесите на връстниците си и предпочита да облагородява и нюансира своите собствени видения, колкото те да са строго интимни и еднообразни. Това сигурно го лишава от възможността да бъде винаги в такт с времето, но затова пък запазва оригиналността и целостта на делото му и му позволява да се съсредоточи и насочи в своите лични възможности. Той си има собствени идеи за живота, собствени жестове и изживявания”…
Пак така точно по-нататък критикът отбелязва „християнското смирение”, доминиращото чувство на разочарование, „на изпитани и обезсмислени увлечения” в стиховете на Стубел, своеобразната несрета на неговия лирически герой, породена сякаш от сърдечната му доброта и неприспособимост към условностите в бита и общуването с околните. Това са все характерни белези за неговата поезия и душевност на „чист, сдържан лирик”, чужда на ефектния жест, на бунтовната провокативност.
Друг постоянен мотив в творчеството му е любовта - близката, недоизживяната, мечтаната и невъзможната… Но и тя не е онова изпепеляващо и страстно преживяване като у мнозина от съвременниците, не е зов на плътта, а плах, небесен копнеж за споделеност, за изстрадана взаимност и скръбна изповедност. Тя е по-скоро „любов-молитва”, тя е единственото истинско богатство в сирашката орис на поета, останал задълго сам и неразбран.
Въобще, Стубел не е поет на ефектния жест, на размаха и устрема, у него спонтанната емоция е колкото овладяна и сдържана, толкова и чиста, неподправена, сърдечна. И в крайна сметка въздействаща, но очевидно не на всички и не безусловно, което също в този случай е съвсем естествено и разбираемо.
Освен в „Златорог” отзив за „Сиротински песни” се появява и в „Църковен вестник” (бр. 4/ 27 януари 1934 г.), където по това време заедно с Йордан Стубел печатат Николай Лилиев, Атанас Далчев, Теодор Траянов, Асен Разцветников, Ник. Вас. Ракитин, Димитър Пантелеев и др. Автор на този отзив е Илия Волен, който за разлика от Георги Константинов визира конкретни текстове от стихосбирката, за да разкрие „вътрешната последователност” и „духовния път” на поета като пише:
„Сиротинските песни на Й. Стубел започват с тъга. Младият поет „без време” е спрял на „заника граничен”, животът за него е „оня кръг безкраен, по който вече няма нищо ново”. Той се чувства състарен преждевременно, през неговата пролет вече не пеят чистота и невинност… Но после открива вярата и се изпълва с надежда - „за слънце и небе, дошъл на земята”, поникнал „като пролетна тревичка в полята”, като просека, който „тихо за Божията милост пее”, а от дланта му птиците „благодарствено кълват” хлебните трошици. Прероден в своята нова вяра поетът раздава всичко, цялата си „бащиния”. И вече „нищо му се нивга не посвиди. Оголя и ризата си смъкна, не пожали хляба си, петака”…

„И не го съдете, че живее
като лете птиците небесни -
той остана само да изпее
свойте малки сиротински песни”…

Всяка негова песен е любов, той живее вече само с „обичта света”. И този, който някога от скръб казваше „Дори, че съм роден ми е обидно”, сега вече толкова обиква живота, с такъв религиозен екстаз стои пред него, че му стига дори „блаженството да страда всеки миг”…
Още по-добре всичко това е изразено от Димитър Бабев” (в. Мир, бр. 12075/ 31 октомври 1940 г.) в рецензията му за една друга Стубелова книга - „Богородична люлка”, издадена през 1940 година. А самата рецензия започва с непосредствените впечатления на автора за новата българска лирика след войните, в която млади поети като Йордан Стубел, Йордан Стратиев и Димитър Симидов идат „със своите очарования, радости и копнежи за красота, човечност и любов”, със своята юношеска вяра „че животът отново ще бъде радост и песен”.
С тези три имена започва „първата страница” на новата българска лирика, „чужда за националистическата поетика на Вазова, за сомнамбулизма на Яворова, за еротиката на Кирила Христов, за елегиката на Дебеляновия стих”. Нашите следвоенни поети, „лично място” сред които, според Бабев, заема Стубел, внасят своите собствени белези в българския темперамент, в славянската меланхолност и мистика.
„Спомням си - пише рецензентът, - едно от неговите първи стихотворения, печатано преди двадесет години, което даде много надежди и което изведнъж го утвърди като поет на тихи, есенни, изпълнени с разноцветни багри песни:

„Като на смъртник стаята е пуста
и рано, рано вечер приближи.
Пълзят студени сенките над пруста
и късен цвят по стълбите снежи.
Край тях тъй, както някога, сърдечна -
в ръце със цъфнал люляк помини
и пак като една мечта далечна
за мен благословена остани”…

Стубел е поет на иконописни изображения и изживявания. Той ги дава не като развихрени чувства и проникновения, а като копнежи на пустинник, по които морно се долавят молитвените трепети на неговото сърце”…
А ето какво най-общо казано представлява „Богородична люлка - пак с думите на Димитър Бабев:
„Основният мотив в стиховете от тази сбирка е възслава на Христа и на обичаите, свързани с неговия живот и страдания. Заедно с това сред тях се долавят мотиви из лични чувства и настроения като „Някога”, „Майка”, „Май”, „Вечер”, „Април” и др., в които все пак изпъква религиозното чувство като спътник в живота. Върху същото чувство той рисува битови картини и домашни радости, любов към родината и човечността:

„Ти ни прати песен по нивята,
здраве, бодрост, радост на децата.
Затова под всяка родна стряха
весело отдъхна сиромаха.

Днес те славим, Боже, със молитва,
та да няма кръв, да няма битва -
мир да грейне вредом по земята
и любов небесна във сърцата”.

Някои стихотворения като „Кръщаване на млада Бога”, „Чудната питка”, „Гергьовден”, „Свети Георги”, „Тодорова неделя” и др. са дадени в стила на народните песни, а някои могат да се приемат като детски стихотворения, на каквито Стубел е добър майстор още от по-рано. От цялата сбирка се излъчват обредно-битови картини, тихи молитвени песни и чиста детска вяра”…
„Поет на тихото съзерцание”, Стубел е и безспорен реалист в лириката си. Чрез легендите и народните обичаи той художествено пресътворява живота на обикновения човек, неговата битова несрета, вярата му и надеждата в доброто, които му дават сили да се труди и устоява.
„Така той стига до едно оригинално творчество - завършва Бабев, - тъй рядко за най-новата лирика. При това у него е силно развито чувството за езикова красота, усет към ритмиката на народната песен и към богатствата на родната реч”.
Но какво се случва с този „поет на тихото съзерцание” след преврата на 9 септември 1944 година? Това, което и с други като него - арестуван е и съден. После е оправдан, освободен е и дори се опитва да се адаптира към каноните на новото време. Какво друго му остава, ако иска да спаси себе си и семейството. Така може би властта го пощадява, но коварната болест прекъсва без време живота на този истински добър човек и искрен поет, с крехка и беззащитна душевност. Остават книгите му след това, спомените и… читателите, които, нека да се надяваме, че все така ще посягат към неговите чисти и светли изповеди.

Хасково, 08 април 2010 година