ДАЛЕЧ ОТ МИЗАНТРОПИЯТА НА ЧУЖДЕНЦИТЕ

Димитър Атанасов

 

Романи като „Имигрантката” навярно предизвикват интерес у българския читател преди всичко с гледната точка на автора чужденец. Те са като огледалото, което винаги казва истината, т.е. какви сме, а не каквито си мислим, че сме, или ни се иска да бъдем. Впрочем писателите „чужденци” в нашата литература са известни - Димитър Инкьов, ранният Димитър Бочев, Любомир Канов, Илия Троянов, Димитър Динев, Захари Карабашлиев, Наталия Николаева, Зоя Маринчева, Сибиле Левичаров… Имена, за които се сещам на „прима виста”. Списъкът със сигурност може да бъде допълнен. Те са българи, живели или живеещи в чужбина, и родината по един или друг начин присъства в техните книги. Особеното с Румен Еверт е, че е немец, който не само че пише за България, а и я припознава за своя родина. Връзката му с България е неговата съпруга пловдивчанка. Името Румен приема по свое желание, когато се покръства в източно православната вяра. Рожденото е Манфред Еверт. Днес живее в Берлин, но е роден в Кил, Западна Германия. Бил е журналист в Мюнхен, пребивава повече от 20 години в Лондон. Живял е още в Гърция, пътешествал е в Азия, Африка, Близкия и Далечния изток. Около 6-7 години живее и твори в Пловдив. Пише на английски и немски, има издадени книги в Англия и Германия. Изобщо, многостранна творческа личност - писател, преводач, журналист, киносценарист с реализирани филми, изкуствовед, музикален критик, преподавател по английски и немски… „Имигрантката” е първата книга от трилогията „Отвъд Ландщрасе”, върху която авторът още работи. „Ландщрасе” е район във Виена, но и известна търговска улица в Линц - третият по големина град в Австрия, голям индустриален център на двата бряга на Дунав по пътя между Виена и Залцбург. Най-вероятно кодът за разчитането на метафората е, че отвъд Ландщрасе всъщност е Източна Европа.
Книгата разкрива драматичната съдба на 40 годишна българка, нелегална имигрантка във Виена. Водещата идея, на която залага авторът, е силата на нейната борба за живот, за лична свобода. Разказът обхваща събитията в България от времето на социализма, първите години на демокрацията и днешната емигрантска действителност в Западна Европа. Композицията е романова, с очевидно търсен и постигнат баланс - след глава, в която действието се развива днес, следва друга, със спомени от живота на героинята в България. Действието се побира в отрязък от време в рамките на 24 часа в навечерието на Коледно новогодишните празници. Подобен подход не е непознат в световната литература, почти веднага препраща към „Ulisses” на Джойс. Именно това обяснява мудното, на места тягостно и изнервящо действие в отделни глави или сцени. Изисква го динамиката на жанра, а тя е изкуствено забавена - като стелеща се мъгла или като настъпването на здрача.
Разбира се, стилът на Еверт е твърде различен. Няма да сгреша, ако го назова изискан и образен (или пък изискано образен!). Слогът на изречението е изчистен, без излишна натруфеност. Емоцията е туширана. Мисълта е ясна. Думите - претеглени, премислени, точно употребени. Текстът върви леко, четивен е. Очевидно преводът на Емилия Драганова е добър, художествеността на оригиналния текст е запазена и пренесена. Подсъзнателното определено е доминиращо. Авторът умее да насища и уплътнява действието с психологически картини, включително и природни, в унисон с настроението на героите. По този начин създава автентична атмосфера (сватбата с Гроздан е през януари, в най-големия сняг, и младоженците едва не затъват в белите преспи - поличба за предстоящите трудности и препятствия, или по-скоро за невъзможността на техния брак). Което е безспорен белег, че Еверт владее този вид повествование. И добре го води, залагайки на първо лице, единствено число, т.е. от името на героинята. Читателят вижда всичко през нейните очи, чрез нейния разум, чувства и емоции. Образът на Лена е изграден постепенно, не само с външни зарисовки, а и чрез нейните прояви, постъпки и преживявания. От една страна, тя е индивидуализирана като крехка и чувствителна жена, а от друга, е от типа на търсещите, борбени натури, които не се примиряват с елементарно съществуване. Чрез нея авторът отговаря на много важни, актуални и днес въпроси, свързани с цяло едно поколение, чийто представител е тя.
Един от тези въпроси е защо емигрира на Запад. Дали е само бягство от социално политическите проблеми, от завистта и омразата. От безработицата, бедността, безпаричието. От мизерията. От порочността на системата - връзкарството, партийната мафия. От невъзможността да запази семейството, да изхранва децата си. Тя не вярва на псевдодемократичните промени. Уплашена е от хаоса на демокрацията. Бяга, за да търси себе си. Да търси лична свобода. Защото чувства нуждата от промяна. Следват не едно, а серия бягства. Първото е с миграцията в големия град. Преживява разочарование. Провал. После емигрира в чужбина. Бяга от ограниченията, задушава се от безпомощността. Защото няма мърдане в България. Не приема това, което й се предлага - просто да вегетира. Работи и би трябвало да живее добре, а не е така. Инициативна е, а сякаш настройва обществото срещу себе си. Водена от чувство за самосъхранение, бягството е нейният малък бунт. Нейната лична борба за оцеляване. За правото на избор. И е готова да понесе последиците от своето недоволство. Да си носи кръста. Да, тя е крехка, наранима, но и непримирима, борбена. Затова приема съдбата на имигранта. Проявява силна воля и твърдост. Читателят изпитва симпатия към нея, съпричастие, а не съжаление. Нейната драма е, че иска да е свободен човек.
Лена си остава винаги българка. Не се смята за натурализирана австрийка и не се стреми към това. Нещо повече - тя съзнателно иска да запази своята идентичност. И да я предаде, доколкото е възможно, на децата си. За разлика от други, които дотолкова се вживяват в желанието си да бъдат чуждопоклонници, че не говорят български и забраняват на децата си да говорят. Един от възможните изходи за нея е брак по сметка със заможен австриец, неин кандидат. Но тя избира да следва себе си. Избира любовта. И не сбърква.
В образите на останалите имигранти също са втъкани човешки истории. Албанците с немотията, в която живеят. Радка, нейната съквартирантка, със своите маломерни мечти. Нане и Вуте, притежателите на заведението, в което Лени работи като сервитьорка. Напуснали родината по различни причини, всеобщата им нерадостна съдба ги обединява. Както Лена, така и те са избягали от суровата действителност в България. От илюзията за голямата свобода - „пълни магазини, празни джобове”. От глутниците бездомни кучета. От мутризацията. Престъпността. Стоманените входни врати и решетки на прозорците. От измамниците. Сектите. От продажните политици. Всеки от тях крие в себе си незараснали рани от упадъчно реалистичното постсоциалистическо ежедневие на прехода. Изключение е „великият” Караславов, преуспял българин от старите имигранти, който има заведения из цяла Виена.
Въпреки всичко авторът говори със съчувствие и разбиране за България, често дори и с нескрита любов, независимо че не е негова родина. Не превъзнася западната действителност за сметка на българската. Липсва мизантропията, тъй характерна за някои от авторите „чужденци” в съвременната българска литература, превърната в повествователна стратегия, за да се харесат на западния читател и критика. Белетристиката на Еверт е високо виражна, искрено хуманна и етична, с деликатни послания и ненакърним, подкупващ блясък.


Румен М. Еверт, „Имигрантката”, роман, ИК „Жанет 45″, 2009