РЕНЕСАНСОВИЯТ ПРИНЦ НА ПОЕТИТЕ

Лилия Панова

За титаните в литературата не е нужно да се говори дълго. На стиховете им не е съдено да познаят патината и праха на времето. Те съдържат енергийните кодове на мистерията, наречена Поезия, безсмъртна родственица на светлината.
Пиер дьо Ронсар е един от тези короновани крале на изящното слово, получил приживе титлата и славата си. Роден през септември 1524 г. в Посониерата /фамилен замък, разположен в долината на река Лоар, приток на Лоара, в региона на Вандом/, той е четвъртото, последно дете в семейството. Баща му - Луи дьо Ронсар, по това време е кралски управител, един от най-просветените представители на военната аристокрация. Бъдещият поет още в ранното си юношество вече е успял да кръстоса Европа като паж в свитата на френските принцове Франсоа д’Аленсон, Шарл д’Ангулем и Маделин - деца на крал Франсоа І.
Пиер дьо Ронсар е с красиво, приветливо лице, прекрасно телосложение, владее отлично езда, фехтовка и танци, знае няколко европейски езика. Един завършен млад аристократ, готов да се посвети на дипломатическа и военна кариера. Но Провидението ще отклони неговия път в друга посока. През 1540 г., в Елзас, след тежко боледуване, Ронсар започва прогресивно да губи слуха си. Тази е причината да се отдаде на кариерата на еклесиаст, а също да се посвети на поетичното поприще. На 18 годишна възраст той постъпва в парижкия колеж “Кокре”, където в продължение на пет години изучава древни езици, поезия и риторика при известния лингвист и филолог Жан Дора. Именно тук, заедно със своите приятели Дю Белле, Тиар, Дезотел, Реми Бело, Баиф, Жодел и Лаперуз основава прочутата “Плеяда”, на която е лидер и вдъхновител. Това поетическо сдружение е създадено по подобие на античната александрийска школа от 3 век пр. н. е. С “Плеядата” се извършва своеобразен литературен преврат и се открива нова ера във френската литература. Ронсар и Йоаким Дю Белле издигат глас за реабилитиране на родния език в известния манифест, озаглавен „Защита и възвеличаване на френския език”. Те излагат революционното схващане, че всички езици са се родили от една обща потребност - желанието на хората да общуват един с друг и да делят душевните си богатства. Ето защо няма добри и лоши езици. Техният апел е, да се пишат френски поеми на френски език, а не на латински. По това време поезията във Франция е в застой. Поетите, приближени на трона, домогващи се до кралското благоволение, пишат развлекателни стихове по вкуса на краля. Неслучайно те са наричани прости „римувачи”. От друга страна, в университетските кръгове, забравили родния си език, поетите пишат изключително на латински скучни опуси, изискващи специална разшифровка. Точно тук ентусиазираните млади поети от „Плеядата” виждат своята новаторска роля - да върнат богатството и величието на френския език и да го усъвършенстват. От този момент нататък до последния си ден Ронсар ще работи върху словото, създавайки нови думи, рими, стихотворни стъпки и конструкции. За този литературен подвиг още приживе той получава духовната титла “принц на поетите”, а втората половина на 16-ти век е наречена „Векът на Ронсар”. Ако великият поет имаше свой личен герб, то централно място в него щеше да заема любовта. В стотиците строфи, посветени на това вечно чувство, той разкрива природата на раздиращата болка от несподелените желания или пък споделената страст. Неговото послание към всички нас е да не прахосваме младостта и живота, защото траят кратко.
Повлиян от античните автори, той населява горите, реките и полята с различни митични същества. Ронсар е един странен абат, който има повърхностни теологични познания и молитвите му са насочени най-често към Аполон и Бакхус. За компенсация на това, неговите задълбочени познания по латински и гръцки са впечатляващи. Литературната му библия са произведенията на Омир, Виргилий и Петрарка. В творчеството си той показва и сериозна гражданска позиция. В религиозните войни между католици и хугеноти, които дестабилизират Франция, като официален поет на трона, той подкрепя страната на католическата църква. Верен на своята прямота, критикува и католиците за тяхното лицемерие и разврат. Неговата благородна дързост достига връх в стиховете, адресирани към краля Анри ІІ, в които той апелира за спиране на войните. Ронсар напомня на краля, че не е бог, а кралете и пастирите са равни пред смъртта. През последните 9 години от своя живот, изтощен от болести и омерзен от живота в кралския двор, поетът се оттегля в своето имение в гр. Тур - “Свети Козма”, където редактира и подготвя за печат произведенията си. Умира на 27 декември 1585 г., завещал духа си на Бог, тленните си останки на родната земя, а прекрасната си поезия на всички бъдещи поколения.
Както често се случва в историята на литературата, още в средата на 17-ти век поезията на Ронсар е вече забравена. Ще изминат почти два века до деня, в който Сент Бьов ще открие отново на света творчеството и делото на принца на поетите като едно национално съкровище. Мишел Симонан, цитиращ първите биографи на поета, твърди, че един такъв талант не би могъл да произлезе от нищото.
Една блестяща биография, но както пише Жан-Пол Фернон, достатъчни са само няколко поетични реда и проблемът е налице. Кои са тези редове и какъв е всъщност проблемът?
През 1554 г. Ронсар публикува автобиографичната си елегия, адресирана към Реми Бело, която започва така:

ЕЛЕГИЯ 16

И тъй за бащините ми предтечи…
В едни земи студени и далечни,
където Дунавът скован от лед,
на Тракия антична е съсед,
над поданици верни господар,
живял маркиз със името Ронсар

Абсолютно недвусмислено, конкретно географски и с очевидна гордост, поетът говори за своето родословие. Въпреки това неговите биографи повече от четири столетия водят настървена полемика около истинността на казаното в елегията. Становищата варират от стопроцентова убеденост до пълно отричане на долнодунавския произход на поета. За да се проследи еволюцията на тази полемика трябва да се започне с първата биография на Ронсар, написана и публикувана една година след смъртта му през 1586 г. от Клод Бине - близък негов приятел, на когото поетът диктува последните си стихове, вече сляп и прикован към леглото. Още в края на първата страница на тази книга четем: “Произходът на фамилията е от България, където Дунавът е в най-близко съседство с Тракия, която даде на Франция един втори Орфей.” Същата година авторът на похвалното надгробно слово за поета - Жорж Критон потвърждава думите на Бине и пише, че Тракия трябва да се гордее с това, което е дала на французите в лицето на Ронсар. През 1867 г. Рошамбо публикува изследване, посветено на корените на фамилията, където дава неоспорими доказателства за съществуването на Бодуан дьо Ронсар, неин родоначалник. Според него този благородник е служил при Филип VІ Валоа и може да бъде открит в регистрите между 1328 и 1340 г. Десет години по-късно абатът Фроже пише, че не е открил посочените регистри, обаче споменава друг интересен факт. По времето на Луи ХІV, при преброяване на благородническите фамилии, Ронсарови са изхвърлени от листата. Последва протест на един от наследниците и е заведено дело срещу краля. Явно представените документи са били автентични, защото делото е спечелено и титлите са възстановени…
Самите французи се запитват защо българите проявяват дискретност и дори безразличие. Тази измамна незаинтересованост трае до средата на 80-те години на миналия век, когато българският писател и журналист Любомир Йорданов прави през 1976 г. своето закономерно откритие. “Беше една съботна сутрин на декември - пише самият Л. Йорданов, - Париж се подготвяше за коледните празници, а аз прелиствах старинните ръкописи в Кралската библиотека, пожълтели и твърди като папируси. Търсех потвърждението на лиричната автобиография на Ронсар. Изведнъж погледът ми падна върху един лист, който приличаше на генеалогична информация, с номер и кралски печат, в който се казваше буквално: „Бодуан дьо Ронсар, от България, капитан на унгарците, които той доведе във Франция при краля Филип дьо Валоа срещу англичаните”. По-нататък в документа се пише за Луи дьо Ронсар - кралски управител, и завършва с Пиер дьо Ронсар, принц на поетите, починал в Тур през 1585 г. „Гледах много пъти с вълнение този пожълтял документ от Националната библиотека. Тези две думи “от България”, липсващи в многобройните публикувани студии, доказваха непоклатимо истината в твърдението на Ронсар, че неговият далечен предшественик е дошъл от заледения Дунав, граничещ с Тракия. Този литературен титан на Ренесанса беше почерпил жизнената си сила от своите български прадеди.”
Въпреки категоричността на откритието, дебатите по този детайл от биографията на Пиер дьо Ронсар са далеч от своя финал. Чрез своята брилянтна поезия, актуална и днес, поетът остава посланик на френската ренесансова култура у нас.