откъс от роман

Атанас Липчев

Като оставим настрана огледалото, другата ми налудничава страст е ателието, в което преминава по-голямата част от живота ми. Навремето беше гараж, като деца често играехме в него заедно със Сачмо и други хлапета от махалата, защото помещението никога не бе ползвано по предназначение. Баща ми така и не успя да спастри пари за кола, все някак се изплъзваха измежду редките му пръсти, обикновено в посока нечий чужд джоб след поредната злощастна игра на барбут. Същият този барбут след години го вкара в затвора - заради длъжностни присвоявания в особено големи размери. Нищо особено не бе този гараж, но се оказа достатъчно сериозен повод, за да скара жестоко мама и леля Ана, майката на Сачмо. Мама е с няколко години по-голяма от сестра си Ана и вероятно това й предимство й е дало основание да сложи ръка на гаража, който остана в наследство от дядо. Леля Ана се опъна и си поиска нейния дял. Чак до съд не се стигна, но в продължение на няколко години двете бяха в състояние на студена война. А ги делеше само една ниска ограда. Накрая мама неочаквано и изненадващо капитулира, като заплати на сестра си частта й. Настъпи примирие, но някак подозрително крехко и несигурно.
После аз преустроих гаража в ателие. След като завърших Академията, се мотах десетина години из разни предприятия и заводи, рисувах плакати и лозунги за първомайски и деветосептемврийски манифестации, бичих халтура като замаян, тогава се печелеха добри пари от подобен вид занимания, само за украсата на една първомайска манифестация прибирах в джоба си тлъста сума, която се равняваше на годишната ми заплата. Хубави времена бяха, но накрая ми писна и от това, плюх гнусливо, теглих една майна на партийния, който си беше класическа свиня, и напуснах държавния сектор. Тогава преустроих гаража в ателие. Пак тогава с горчивина установих, че през последните две години не бях нарисувал нито една картина. И за пръв път през живота си изпитах самосъжаление. Придобих глупавия навик завистливо да си гриза ноктите, докато обикалям галериите и зяпам картините на преуспяващи колеги, все по-често оставах насаме пред огледалото и изпадах в самосъзерцание, макар че това, което виждах в огледалото, все по-малко ми харесваше. Едно по едно нещата от живота започваха да се разбягват или пък да се променят, толкова неочаквано да се променят, че да се чуди човек как става всичко това. Като Соня например - аз дори не разбрах как така изведнъж тя стана Соня Ойгиние Вайан, как съм го проспал или пък съм бил прекалено зает със себе си, докато се блещя пред огледалото и се дивя на анатомичните си изменения.
В ателието е светло и топло. Навремето избих цяла една стена и я остъклих, така че заприлича на нещо като огромен френски прозорец. Платната са наредени покрай стената, повечето са недовършени, отлежават и събират сила. Напълно готови са само четири картини, твърде мизерно количество, а Коледа наближава. Заедно с нея пристига и добрият чичко Ханс, господ да го поживи, пристига направо от Щутгарт с дебела пачка банкноти.
Замислено отпива от мускатовата, пие я без мезе, говедото, примижва срещу наредените картини и тръска пепелта от пурата си на пода. Единадесет парчета, съобразява на глас Ханс и отново отпива от мускатовата, единадесет парчета по четиристотин евро - ето ти ги четири и четиристотин. Пет, поправям го аз. Че защо пък пет, не вдява той. Заради старото приятелство, обяснявам му, освен това и двамата си знаем, че ме работиш яко. Заради старото приятелство, казваш, мудно разсъждава Ханс, и тръска пепелта от пурата си на пода, а колко мислиш ще издържи такова приятелство, основано на изнудване и дребни сметки? Не се превземай, Ханс, тупвам го по рамото, ти не си дребнав човек, какво са шестстотин евро за теб… Ханс си налива поредната чашка и пали загасналата си пура. Какво става със Соня, пита след кратко мълчание. Още не е готова, заставам нащрек, нужно е време, за да втаса, трябва й още съвсем малко. Да втаса, значи, дълбокомислено отбелязва той и за пореден път тръска пепелта от пурата си на пода, не знам, рисуваш я втора година, не се ли страхуваш, че може да превтаса? Не, не се страхувам, казвам, и престани да тръскаш пепелта на пода, пепелникът е пред теб. Искам да я видя, въздъхва тежко Ханс и отпива от мускатовата, после изкривява очи и ги вперва в покритата картина в ъгъла. Все пак не издържа маймуната с маймуна, откога чакам този миг. Какво ще й гледаш, казвам нехайно, не съм я пипал, откакто я видя последния път, все същата си е. С розова кожа, недоверчиво и някак похотливо пита той. С розова кожа, кимвам. С настръхнали гърди и влажни очи на кошута? С настръхнали гърди и влажни очи на кошута, кимвам отново. Тази жена ще ме подлуди, промърморва Ханс и си налива от мускатовата, има ли я изобщо? Има я, казвам, живее в Монтебло. Къде е това, присвива очи Ханс и пак тръска пепелта от пурата си на пода. Някъде във Франция, отвръщам, и престани да тръскаш пепелта на пода, вчера съм премитал. Наистина ли се казва Соня, интересува се Ханс. Да, Соня Ойгиние Вайан. Соня не е френско име, машинално отбелязва Ханс. Не е, отвръщам, никой не твърди, че Соня е французойка, тя само живее с французин - някакъв грънчар, някакъв галерист-ибрикчия, някакъв измислен художник със скучното име Огюст. Всъщност, продължавам вдъхновено, не живеят дори и в Монтебло, а в някакво селце до него, в стара къща, много, много стара къща, Соня твърди, че е от времето на Наполеон Втори, но аз не й вярвам, тя обича да преувеличава; живеят значи в тази мезозойска къща, натъпкана до тавана с грънци, цукала и разни фетиши, с които онзи лаик Огюст прави изложба след изложба и печели мангизи. Тоя Огюст е художник, така ли, проявява подозрителен интерес Ханс, и аз вече съжалявам, че му разказах всичко това. Не, не е, възразявам му, Огюст е занаятчия, профан, шмекер и крадец на чужди жени, мисли си, че като е французин, всичко му е позволено, а той все пак не е римлянин… Очевидно не е, съгласява се Ханс и си налива от мускатовата, щом е французин. Нищо не разбираш, ядосвам се аз, това, че е французин, не му пречи да е римлянин, ти като си немец, да не би да си мислиш, че не си римлянин? Не съм, убедено казва Ханс и отпива от мускатовата. Как да не си бе, кипвам аз, да не би аз да съм ги измислил всичките тези остготи, вестготи, разните му там германи, тевтонци и келти, нали цялата тази сюрия бяхте в Империята? Не си спомням, отегчено разтяга устни Ханс, помня само Хитлер, ама бях твърде малък, така че спомените ми са доста бледи, и Хитлер ли е бил римлянин? И още как, тросвам се аз, той пък е баш римлянин… след Сталин, разбира се, преди всичко правдата, онази - великата, шаячната, домашната изработка… Това, последното, не го разбрах, отегчено се прозява Ханс, ще видя ли Соня? Ще видиш на баба си швабския задник, казвам заядливо, ще видиш на баба си дъртия швабски задник, и на дядо си дъртите увиснали швабски мъдури още ще видиш, нищо няма да видиш… Дори и срещу две хиляди евро, наивно пита Ханс. Не познавам наивен шваба, затова дъхът ми спира. Последния път офертата се въртеше някъде около осемстотин евро. Дори и срещу две хиляди, прошепвам. Е, както кажеш, съгласява се Ханс, докато гаси пурата в пепелника, ще се видим по Коледа, но ако ще е само заради единадесет платна, хич да не се разкарвам, стегни си задника, приятелю, страшно си се изкалпазанил, освен това Соня вече крещи за свобода, не мислиш ли? Не знам, казвам умърлушено. Не си толкова богат, че да я държиш там, в ъгъла, зачохлена с този парцал, усмихва се някак прозорливо и самодоволно той, наистина ли гърдите й са все така вирнати, да не си оплескал нещо? Вирнати са, отвръщам мрачно, нищо не съм оплескал. Е, хубаво тогава, до Коледа. Хубаво, до Коледа.
Няма кой да изкрещи: “Идиот, идиот, идиот… крррр… ахмак… кррр… мухльо…
Забравих да сваля кърпата от шантавата му клетка.

Върху голямата дъбова маса, също наследство от дядо, са разпилени четки, туби с боя, скици и безброй други безполезни неща. Освен това неизмита кафеварка, няколко непочистени пепелника, от които смърди на талант и безсънни нощи, смърди на артистизъм и на още нещо, което трудно може да опише с прости думи, но винаги вълнува непосветените. Тук съм прекарвал незабравими пиянски нощи - с объркани и екзалтирани гимназистки, с помъдрели и преживели студентки, с бездарни и глупави млади художнички, които никога няма да остареят, имаше дори няколко поетеси, е, признавам, те надминаха даже художничките. По едно време се завъртя и една философка, опасна жена, бога ми, хищница и ненаситна убийца на мъже, веднъж довлече още двама, единият се представи за морски капитан, другият твърдеше, че е банкер, натика ни и тримата в леглото и ни изрежда до сутринта, докато не каталясахме, а тя изглеждаше съвсем свежа и все още възбудена. Мамка й, философка, здравето ми взе, около месец се въртя край мен, сетне внезапно изчезна, сякаш никога не я е имало. След години я видях лъчезарно усмихната на един предизборен плакат. Изглеждаше като монахиня. Така и не разбрах дали все пак е станала депутатка.
На пода, пред споменатия вече френски прозорец, са наредени саксии с градински цветя - латинки, гергини и не знам какво още, не разбирам много от тези неща, но мама държи на тях. Твърди, че освежават ателието. Не знам дали го освежават, но във всеки случай не ми пречат. Мама си мисли, че съм голям, но засега непризнат художник. Впрочем същото си мисли и леля Ана за Сачмо. При това е разностранен, присвива устни тя, докато подухва горещия чай. Че какво толкова му е разностранното, подигравателно пита мама, или е художник, или не е. Имам предвид като човек, прави гримаса леля Ана, след като посръбва от чая, да, точно това имам предвид, ще се съгласиш с мен, че Павел е изключителен енциклопедист. Павел е рожденото име на Сачмо. Понякога го забравям. В едно обаче леля Ана е права - Сачмо действително е човек с разностранни интереси. Като малък бе известен с прозвището Тухлата. Получи го, след като преднамерено уцели с тухла главата на нещастния ни учител по пеене, при това носещ емблематичното име Пейо Пеев. Горкият даскал леко превъртя след това приключение и скоро го пенсионираха. Може би това сложи началото на музикалните интереси у Сачмо. Имаше приятен и гърлен глас, но за жалост - доста фалшив. А сега си мисля, че тъпия прякор Сачмо той си го измисли сам. Стаята му бе облепена със снимки на Армстронг, един бог знае откъде ги бе изровил. После прописа стихове. Нещастието на Сачмо е, че е човек с вкус и винаги се хвърля в дълбокото. Струва ми се, че трябваше да започне с нещо по-простичко, с нещо от рода на „трънка, клонка, вятър вее, птичка пее…”, но не би, както вече споменах, Сачмо е човек с вкус и с високи интелектуални претенции. Четеше като побъркан Кийтс, Шели и Байрон, научи ги наизуст и, разбира се, стиховете му едно към едно бяха копия на Кийтс, Шели и Байрон. Не съм съвсем сигурен, че наистина чак толкова много се е прехласвал по въпросните автори, дори подозирам, че по-скоро ставаше въпрос за поза, все пак по същото това време ние мънкахме и зубрехме Смирненски и Вапцаров. Вероятно Сачмо се е чувствал извисен. От няколко години насам рисува, дори опитва да се нанесе в ателието ми. Твърде просторно е, казва той, пък като сме двама, няма да ни е скучно, ще си споделяме идеите, ще си помагаме… Откъм талантец хич го няма, точно колкото в музиката и в поезията, непрекъснато имитира някого, при това лошо го имитира…
Какво значи енциклопедист, наивно пита мама, това ще да е някоя нова дума. Човек с много интереси и познания, сопва се леля Ана, не се прави на по-глупава, отколкото си, моля те, това дори е някак обидно. Хм, интересничко, казва мама, докато премята сухата бисквита в устата си, че откъде пък у Павел такива познания, нима от вечерната гимназия, впрочем, той завърши ли я? Не можеш да ме засегнеш, уж спокойно казва леля Ана, но цветът на лицето й започва подозрително да зеленее, този тон никак не ти подхожда, скъпа ми по-голяма сестро, подобно поведение е унизително най-вече за самата теб. Хайде, хайде, добродушно казва мама и благо я шляпва по бузата, не го вземай толкова навътре, аз просто се притеснявам за Павел, сигурно е трудно да живееш без пари… впрочем защо Ханс не купува картините му? Кой Ханс, с ледено спокойствие пита леля Ана, онзи мазен мишок, онзи тлъст буржоа, онзи некадърен шваба, дето няма понятие от изкуство? Той никога не може да оцени картините на Павел, надменно и провлачено продължава тя, него може да го впечатли само някоя разголена курва, полегнала върху разхвърляна и вмирисана на похот кушетка. Соня не е курва, процежда мама, малко е безхарактерна и вятърничава, но не е курва. Не съм казвала, че е курва, сопва се леля Ана, откъде накъде пък Соня, защо я намесваш… Ти я намеси, погледът на мама става упорит и опасен, моля те, не ми противоречи, та нали преди малко я нарече разголена курва, полегнала върху омирисана на похот кушетка! Е, сега вече наистина съчиняваш, мила, йезуитски се усмихва леля Ана, никога не съм споменавала името на Соня, пък и не знам за какво говориш, впрочем отдавна не съм я виждала, тя май че се запиля някъде из Франция? Живее в Монтебло или нещо подобно, сухо съобщава мама. Сама ли, любопитства леля Ана. С някакъв художник, дето събира грънци и други изкопаеми, после ги подрежда в композиции и печели пари, презрително се усмихва мама, французите ги умеят тези неща, някакъв аристократ-боклукчия, който минавал за авангардист, боже, много са наивни тези западняци, позволяват на някакъв шмекер да ги манипулира и баламосва. Нали и аз това казвам, горещо я подкрепя леля Ана, ами погледни го този мишок Ханс, ха-ха-ха, не, ще ме уморят тези хора, кой изобщо го взема насериозно… Ще идват по Коледа заедно със Соня, продължава мама, Соня и нейният аристократ-боклукчия, ще обикалят по селата да събират грънци, стомни и ютии, от онези с въглищата, нали ги помниш, много ги търсели във Франция. И Ханс щял да идва по Коледа, делово съобщава леля Ана, сигурно ще изкупи на кило стотина картини от тукашните ахмаци, то пък едни картини… и как му се натискат всичките тези бездарници, кой ли пък им купува боклуците в Европа. Все се намира някой, презрително казва мама и сръбва от чая си, освен това не всички са бездарници, в нашия град се намират и творци, истински творци с академично образование… Талант е нужен, мила, леля Ана също сръбва от чая си, остави образованието, това са отживелици, преди всичко талант е нужен, да не би онзи глупак, дето си отряза ухото, да е бил образован?
Впрочем Сачмо е на същото мнение. Говори за образованието с пренебрежение и то не само защото му липсва, а по принцип. Сачмо не обича образованите хора. Струват му се някак подозрителни. Аз съм момче от улицата, казва той, аз съм истинският живот, плът и кръв съм, не съм книга, докосни ме и ще разбереш за какво ти говоря. Това тук, вътре, чуква се по главата той, и това тук, удря се по гърдите, е дадено от бога, само на мен и единствено на мен, аз не роптая, чуваш ли, не роптая, колкото - толкова, така е решил той, и сочи към небето, ще уважа решението му - на мен повечко талант, на теб по-дълга пишка. Това пък откъде го измисли, питам недоверчиво. Не съм го измислил, пламенно шепти той и ми стиска ръцете, не съм го измислил аз, Той го е измислил, Той го е решил, нека бъде волята му, нима не помня погледа ти, всичко помня аз, после много нощи изгарях от срам, бях несправедлив, бях подъл и едва наскоро проумях истината - Той ме е възмездил, разбираш ли, взел ми е едно, дал ми е друго, колко струва твоята дълга пишка пред моя мощен талант? Разкарай се, отблъсквам го, ти съвсем откачи, бе… Преструваш се, усещам горещия му кисел дъх в лицето си, преструваш се, лицемернико, помня погледа ти - гаден, присмехулен, изненадан… помня смеха ти, макар че оттогава изминаха много години, нима вината бе моя, че пишката ми е малка? Глупости, свивам рамене, бяхме деца, на всички ни пишките бяха малки. Да, притиска се отново той към мен, но вашите пораснаха, вашите все пак пораснаха, а аз си останах дете… Той обича децата, затова ме дари с талант, а ти дори и в него се съмняваш, ти си неверник, ти си мъжкар-егоист, затова и Соня избяга от теб, ти не вярваш в таланта ми - може и да е суров, необработен, но е талант, ти притежаваш рутина, това храни егото ти и поддържа самочувствието ти, това ти придава увереност, че си по-добър от мен.
Често си говорим така, обикновено много късно вечер, аз работя нещо върху платното и отпивам направо от бутилката, а той се спотаява зад гърба ми и ревниво следи работата ми. Огънят в печката присветва, пукат чамовите изрезки, в ателието ухае на борова гора. В такива мигове почти обичам Сачмо, самотата е ужасно нещо, заради нея не мога да спя, Сачмо ме спасява от самотата, макар да е досаден, мнителен, изтъкан от комплекси и естествено - трудно търпим. Освен че е дебел, е и нечистоплътен, от него винаги се носи дъх на вкиснало, а лицето му е обсипано с безброй лунички, които го докарват до отчаяние. Заради проклетите лунички си пусна брада, с надеждата, че ще ги направи незабележими.

И сега чувам стъпките му пред входната врата, тутка се нещо, после се секне. Пак добре, че го усетих навреме, обикновено се появява съвсем неочаквано в рамката на прозореца и ми изкарва акъла. Гледа ме и мълчи, а аз трябва да се досетя какво му тежи на душата, после прави знаци с ръце, които би трябвало да означават, че иска да му отключа вратата, макар че аз никога не я заключвам, а на мен тези знаци по-скоро ми приличат като намерение да извие някому врата. Някой ден може и да го нарисувам - в рамката на френския прозорец, с разрошена от вятъра брада, на фона на оплешивелите зимни дървета в градината, които едва се долавят в безлунната нощ. Нещо мистично има в тази ялова градина, нищо не расте в нея, дърветата са безплодни или съвсем подивели, лете тревата избуява до кръста, идеално убежище за влечуги, някак измислена и нереална е тази градина почти в центъра на шумния град - разделена е надве с ниска и вече доста изгнила ограда, на изток са владенията на Сачмо, на запад са моите, еднакво пустинни, еднакво грозни, никой никога не се сети да почисти, да изкорени плевелите, да напръска дръвчетата…
Сачмо драска като котка на вратата. Никога не чука като хората, а драска. Прави го някак унизително, като беден роднина от село, който пристъпва срамежливо на прага и сякаш очаква да го изгонят. Впрочем това не изключва в следващия миг да се превърне в арогантен, надут и самодоволен пуяк. Тези му превъплъщения винаги са ме удивлявали. А късно нощем не е изключено да стане и зъл. Признавал ми го е - нощем ме сграбчват всички страхове, шепне той, надничат от ъглите, гадовете, и се смеят, и ми се подиграват… късно вечер се развързват всички бесове, готов съм да убия някого, не знам точно кого, но съм готов да го направя, а с кръвта му да прогоня страховете. От какво точно се страхуваш, любопитствам. Знам ли, мрачно отвръща той, сякаш най-много от себе си се страхувам…
Сачмо продължава да драска по вратата.
- Влизай - подвиквам, - отключено е.
- Да не ти преча? - промушва глава Сачмо.
- Пречиш ми, не виждаш ли, че работя.
- Нося бутилка уиски - съобщава Сачмо и пристъпва в стаята.
- Добре дошъл тогава, затваряй вратата, че е студено.
Нещо свещенодейства зад гърба ми, нарочно не се обръщам и продължавам да си работя, прошумолява амбалажна хартия, изглежда я смачква на топка и я подхвърля към кошчето, но както винаги не улучва.
- Чашите са мръсни - чувам гласа му.
- Ами измий ги, като са мръсни. Изкарай и лед от хладилника.
Бърника нещо из шкафчето, после хлопва вратичката, долавям звън на стъкло.
- Водата е студена - оплаква се Сачмо, - направо е ледена.
- Бойлерът е развален - отвръщам, докато разбърквам боята и се опитвам да докарам едно особено жълтозелено, дето го няма в природата. С години се мъча и все не мога да го налучкам. Не знам дори как изглежда, но съм сигурен, че веднага ще го позная, ако един ден все пак успея да го докарам.
Сачмо се пльосва в плетеното кресло до мен.
- Топличко е при тебе - измучава той и разклаща леда в чашата си.
- Топличко е - съгласявам се, - какво, страховете ли те подгониха пак или бесовете се развързаха?
Поглежда ме накриво, после отпива от питието си.
- Не, не са ме подгонили страховете, още е рано. Пък си и мисля, че полека-лека вече ги преодолявам. У дома е адски студено. Мама прави икономии. Упреква ме, че Ханс не купува от мен. Ти ли й каза за Ханс?
- Нищо не съм й казвал. Откъде накъде ще говоря с нея за Ханс.
- С една пенсия двама души не могат да се хранят - натъжено продължава Сачмо, - така казва мама и ми дава за пример теб. Щом Ханс купува от братовчед ти, казва мама, значи може да купува и от теб. Иска да поговориш с Ханс.
Продължавам усилено да бъркам и се чудя какво да го излъжа.
- Ще поговориш ли с Ханс? - нарушава мълчанието Сачмо и отново отпива от чашата си.
- Ще поговоря, но нищо не обещавам. В крайна сметка парите са си негови и той решава как да ги харчи.
- Можеш да му споменеш, че съм талантлив - нажалено казва Сачмо, - можеш още да му споменеш, че сме братовчеди…
- Това едва ли ще го впечатли - безмилостно отвръщам аз, - Ханс е търговец и нашите роднински връзки положително няма да го развълнуват.
Сачмо въздъхва тежко и долива в чашата си. Отказвам се да бъркам повече, поне за тази вечер. Отпивам с удоволствие от уискито и примижвам с очи. Знам, че Сачмо ме наблюдава. Отварям очи и впервам прояснен поглед в платното. Картината определено ми се вижда по-хубава.
- Какво рисуваш? - осквернява тишината Сачмо.
- Явлението Иисусово пред народа.
- Благодатна тема - кимва той, - но преекспонирана. Дори бих казал - опорочена. Сума ти некадърници се възползваха от нея.
Позамисля се за малко, сетне една особена и изненадваща усмивка плъзва по лицето му.
- Освен това - продължава той, - идеята ти е твърде амбициозна. Не се ли надценяваш?
- Надявам се, че не. Откъде ти хрумна?
- Ханс ли ти я пробута?
- Никога не се допитвам до него за такива неща. Рисувам каквото ми хрумне. После той идва, харесва и плаща.
- И никога не се е случвало да не хареса нещо? - повдига вежди Сачмо.
- Никога.
Последното явно силно го впечатлява, а може би и огорчава, защото дълго време мълчи. Върти чашата в ръката си и поглежда ту към картината, ту към мен.
- Колко ти плати за “Хълмът на боровинките”?
- Както обикновено - свивам рамене аз, - четиристотин евро.
- Четиристотин - машинално повтаря Сачмо, сетне с горчивина добавя, - а трябваше аз да я нарисувам, все пак идеята бе моя.
- Може и да е трябвало - съгласявам се, - но не го направи. Затова реших аз да я нарисувам.
- Не чувстваш ли някаква вина към мен?
- Не, не чувствам никаква вина.
Сачмо за пореден път си налива, алкохолът самотно бълбука, а откъм печката се дочува изпращяване на горящо дърво.
- Какво е това жълтото? - пита след малко той, докато наблюдава с насълзени от тютюневия дим очи платното.
- Чалма, тюл, забрадка, тюрбан, както искаш така го наречи… Арабите го ползват. Евреите също.
- Но защо е жълта - настоява Сачмо, - чалмата е бяла, виждал съм аз чалми… а пък това тук прилича на използван старчески памперс… пфу, отвратително е, никога не си имал усет за цвят.
Според Сачмо би трябвало да се почувствам уязвен след последната му забележка. Толкова са му възможностите, а въпросната реплика според мен е таванът му. В крайна сметка човек, колкото и да му се иска, не може да се надскочи.
- Всичко бяло след дълга употреба пожълтява - дълбокомислено обяснявам аз.
Сачмо недоверчиво клати глава.
- Ханс трябва да е с много извратен вкус - казва след малко, - ако хареса тази библейска боза.
- Ханс преди всичко е римлянин - възразявам аз, - така че няма начин да не му хареса.
- Римлянин ли - пули се Сачмо, - откъде накъде…
- Не знам - откровено признавам аз, - Соня твърди така. Тя казва, че всички сме римляни. От онези, дето са изпукали преди не знам си колко столетия.
- Щом са изпукали преди не знам си колко столетия - предпазливо облизва устни Сачмо, - тогава ние откъде сме се пръкнали… нищо не разбирам, мама му стара, впрочем къде видя Соня?
- Това беше отдавна - обяснявам му, - още преди да стане Соня Ойгиние Вайан, преди да се омъжи за онзи ибрикчия Огюст.
- И оттогава насам не си я виждал? - недоверчиво пита Сачмо.
- Не съм я виждал, два-три пъти се чувахме, но не съм я виждал.
- И си сигурен, че не я криеш? - още по-недоверчиво пита Сачмо, при това някак упорито пита, някак зло, сякаш е намислил нещо.
- Да я крия ли - казвам слисано, - ти да не си луд, бе?
- Не знам, може и да съм луд - мрачно казва Сачмо и схрусква парченце лед между зъбите си, - но снощи я видях.
- Къде? - питам разтреперан.
- В твоята градина - някак тихо, прекалено тихо и убедено казва Сачмо, - беше някъде към три, три и половина. Станах да пикая. И тогава я видях. Снощи беше последната четвърт на луната. Беше достатъчно светло. Знаеш, че аз винаги пикая на чист въздух и на открито. Дори кендзам на открито. Тоалетните ме подтискат. В тях мирише, тясно е, задушно е. Затова се облекчавам на открито. Беше много студено и потраквах със зъби, освен това подухваше вятър, а клоните на ябълковите дървета поскърцваха някак… неприятно, някак плашещо, не, не, не става дума за онова, не ме разбирай погрешно, говоря ти за нещо друго, едно такова особено усещане, че ето сега, само след миг, ще я зърна. Това усещане бе толкова силно и неподвластно, че едва не изкрещях от възбуда, когато я видях. Беше тя, сигурен съм, че аз ли няма да позная Соня - същата тигрова походка, същият люлеещ се задник, същата загадъчна пазва, при това вървеше спокойно по пътеката към твоята врата. Подлец си ти, братовчеде, след всичко това. Къде я криеш, кога пристигна, разделила ли се е с Огюст, разкажи ми всичко за нея.
- Халюцинираш - клатя глава, - нищо не разбирам, не съм я виждал от две години.
- А снощи? - злъчно се усмихва Сачмо.
- Какво снощи - започвам да нервнича, - снощи само я оглеждах няколко минути. Отдавна не бях я подлагал на светлина. Просто дръпнах чаршафа и я гледах. Все още не мога да проумея какво й липсва. Вероятно е нещо съвсем дребно, но аз знам, че то й липсва.
- Дръпни го пак - насърчава ме Сачмо.
- Кое?
- Чаршафа - потреперва Сачмо, - дръпни го, за бога, хвърли го на пода, стъпчи го…
- Искаш да я видиш?
- Искам - казва отмаляло Сачмо, - много искам… моля те…
Молбата в очите му е втрисаща, а заедно с едва осъзната гордост у мен се прокрадва и чувство за вина. Вероятно и Господ се е чувствал така, когато е създал Ева.
Подръпвам чаршафа и го хвърлям на земята. Не посмявам да го стъпча. Дори не поглеждам картината, гледам Сачмо. Странно и разкайващо се благоволение е изписано върху лицето му. Прилича ми на херувим. Прилича ми на нещо, което бог вероятно е имал предвид, преди да сътвори човечеството. В този миг Сачмо е еманация на Светия дух, на всичко онова, което никога няма да случи на земята, пародия на рая, апология на Ада, клетият апокалиптичен звяр, омагьосан от Ева.
- Как е - питам, - все същата си е, нали?
Сачмо мълчи и не откъсва очи от картината. Изглежда напълно хипнотизиран. Изглежда като Одисей пред Цирцея. В един момент обаче егото му все пак взема връх, странен спазъм сгърчва лицето му, той сякаш се отърсва от видението и с трудно скривано вълнение успява да промърмори:
- Не знам. Добра картина, правдива. Винаги съм казвал, че си отличен портретист, но нищо повече. Личи се опитът, отдавна рисуваш. Впрочем защо ми се струва, че лявата й гърда е малко по-увиснала? По-тежка и по-увиснала.
- Защото си е такава. Аз добре познавам гърдите на Соня.
- Хм, последния път бяха еднакви - недоверчиво клати глава Сачмо, - според мен нещо си барал по картината. Освен това, позволи ми да ти го кажа, аз също добре познавам гърдите на Соня. И двете са еднакви.
- Зависи от гледната точка - подигравателно казвам аз, - едно е да ги гледаш през полуспуснатото перде от няколко метра, друго е да ги галиш, да ги опипваш, да ги целуваш…
- Престани - нервно крясва Сачмо, - ти си циник и перверзник.
- Аз ли - позволявам си да се усъмня, - аз съм циник, дето законно чукам жена си, а ти какъв си, ако смея да попитам, щом надничаш през прозореца и се опипваш, докато го правя…
- Това е нещо друго - въздъхва уморено Сачмо и става, с намерението да си ходи, - никога няма да го разбереш. Поздрави Соня от мен.
- Ако изобщо някога я видя - непременно.
- Защо се подиграваш с мен - тъжно се усмихва Сачмо, - ще я видиш още тази вечер. Поне пред мен не се преструвай. Тази нощ тя ще прекоси по пътеката през градината и ще почука на вратата ти.
Доизпива на един дъх чашата си и излиза. Навън вятърът внезапно извива и клоните на дървото почукват на прозореца ми. Крайно време беше този досадник да се измете. Наближава два часът. Прозявам се. Потрепервам зиморничаво и се запътвам към кушетката. Наближава два часът, а утре ще трябва да ставам рано. Точно в осем ми предстои първата процедура по химиотерапия.