Владимир Янев

*
Иван Бунин ми „проговори” чрез „Нова проза” на Валентин Катаев. (След това се появи и изумителната книга на бившия Валечка, който пишел стихове - „Елмазен мой венец”.) Моят съквартирант в София Кирил Кадийски беше увлечен по поезията на Бунин, написа и прекрасни стихове за него.
Атанас Далчев основателно твърди, че у нас руският поет има свой светъл двойник - Ник. Вас. Ракитин.
Константин Константинов не пропуска да изрече благодарностите си пред прозаика Бунин. Острата наблюдателност, психологическата детайлировка у нашия голям стилист са резултат на школовка при майстора.
А какъв бляскав анализ на „Леко дишане” е направил в „Психология на изкуството” Виготски. Незабравима работа, предизвикана от втренчването в богатата Бунинова проза.
Достойният творец предизвиква достойни почитатели и автори.

*
Голяма радост е да четеш мъчителната, твърде често скептичната до жестокост проза на Бунин. В нея има и един светъл разказ „Бернар”. Така се казва морякът, който се е грижел за яхтата „Бел ами” на Мопасан. Французинът го е описал в прелестната си новела „По водата”. Преди да умре, Бернар казал: „Мисля, че бях добър моряк.” Той бил мълчалив, но сините му очи оживявали, когато станело дума за Мопасан. Тогава морякът говорел невероятно…
Бунин завършва разказа си така:
Струва ми се, и аз като писател съм заслужил правото да кажа за себе си в моите последни дни нещо подобно на онова, което е казал за себе си Бернар, преди да умре.
Може би изглежда скромно?
Напротив - скромността тук няма нищо общо. Тук говори достойнството, с което Бунин е надарил своя герой Бернар. Той пожелава да надари и себе си…
Нескромното е, че и аз се надявам да кажа нещо подобно за себе си преди да…

*
Мисля, че Бунин е бил параноик. Тих, а понякога и шумен, креслив параноик. Общо-взето и според спомените за него - май е бил неприятно старче. Улавям и в себе си такова старче, но де да имах оправданието на Буниновия талант…
А върху каменния кръст на църквата, който се вижда от прозореца на университетския ми кабинет, е кацнал гларус. Странно откъде се взеха толкова гларуси в Пловдив? И от кога? Забелязвам ги все по-често, а с моя гларус направо свикнах и чувствам известно безпокойство, когато го няма. Всъщност - чувствам и безпокойство, когато е върху кръста. Прилича ми на плувка, а кръстът под него - на корда с кукичка. Гларусът е плувката на Бога. Ще трепне, онзи горе ще види, ще засече и току-виж ме изтеглил при себе си.
Красотата също предизвиква паранои.

*
Един поет й казал: „Надявам се, че не искаш да си поетеса. Първо, ако си жена, трябва да си три пъти по-добра от всеки мъж. Второ, трябва да се любиш с всеки. И трето, трябва да си мъртва.” Тя му отговаря:
Ако една жена иска да е поет,
трябва да спи край луната с открито лице;
трябва да се разхожда из себе си -
да разглежда пейзажа;
да не пише стихове с менструална кръв.
Ако една жена иска да е поет,
трябва да тича заднешком около вулкана;
трябва да опипва
движението около своите грешки;
да не става „доктор на науките”
по сеизмография.

Ако една жена иска да е поет,
не трябва да спи с необрязани ръкописи;
не трябва да пише оди за абортите си;
не трябва да готви яхния с месо на стар еднорог.

Ако една жена иска да е поет,
трябва да чете френски книги
за готвене на китайски зеленчуци;
трябва да суче
от френски поети за свежест на дъха;
да не мастурбира на писателските семинари.

Ако една жена иска да е поет,
трябва да одере косите на очните си ябълки;
трябва да чува дъха на спящите мъже;
да чува пространствата,
протегнати между него.

Ако една жена иска да е поет,
не трябва да пише стихове с изкуствен пенис;
трябва да се моли дъщерите й да са жени;
да прости на баща си дръзкото му семе.
Добър стихотворен наръчник. Не само за жени.
Иначе Ерика Джонг е авторка на бестселъри, превеждани и у нас. От глупаците си вади хляба, а е добър поет. Максимата й: „Занимавайте се с любов - по-добро е, отколкото войната в Ирак.”

*
Невротикът Уди Алън пише, че разбрал колко е нищожен, когато преживял чудесен слънчев ден. Но същото си мислел и предишния ден - когато валяло.
Няма спасение наистина за този, който е зает със съмненията в себе си.
Но още по-неспасяеми са влюбените в себе си. За един такъв Уди пише - така се загледал в отражението си, че се наложило да източат водата от басейна.

*
Разколников:
Да живеем както и да е, но само да живеем! Каква истина! Господи, каква истина! Подлец е човекът! И подлец е този, който го нарича за това подлец.
Тук Разколников е на път да стигне до всеопрощението. Но за разлика от Разумихин той ясно съзнава, че „цялата тайна на живота не се събира в два печатни листа“. И не се събира в дихотомията подлец - неподлец… Той е умен и… ироничен. Така го вижда Порфирий: „ироничен човек сте вие“.

*
Горки разказва как един посетител на Чехов бил така разтърсен от общуването си с писателя, че на сбогуване казал: „големите хора са по-прости, по-разбираеми и по-близки по душа до нашего брата, отколкото всички жадни дребосъци, сред които живеем ние.” А след това неочаквано добавил:
- А всъщност и подлеците също са нещастни хора, дявол да ги вземе!
Това е типично руско предположение, което ние, българите, трудно бихме приели. За нас и нещастните са подлеци, нещастни поради невъзможността да проявят подлостта си. Ето го Алековия помощник-регистратор:
Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет!
Изкадросал ни е Щастливеца!

*
А в статията си в защита на София Толстая, нападана от кутретата около нейния покоен Лъв, Горки изказва удивителни съждения:
Престъплението на един честен човек, макар случайно и съвсем дребно, ни радва много повече, отколкото безкористна и дори героична постъпка на един подлец, защото: първия случай ни е удобно и приятно да го разглеждаме като необходим закон, вторият тревожно ни вълнува като чудо, което опасно нарушава привичното ни отношение към човека.
И винаги в първия случай ние скриваме радостта си под лицемерно съжаление, във втория пък лицемерно се радваме, а скришом се страхуваме: ами ако изведнъж, дявол да ги вземе, подлеците се превърнат в честни хора - какво ще стане тогава с нас?
Категорично неприемащи човешките възможности за нравствено прераждане, ние всъщност охраняваме собствената си скверна, еснафска радостчица: ето на - Петров е гад, докато аз не съм! Че как да не си гад, когато се радваш, че Петров е гад?
А ти си стареца Зосима, нали?!
Коленичи, говедо, коленичи дори пред шута Фьодор Павлович Карамазов, защото и от него си по-зъл и по-сладострастен. И при всички случаи - много, много по-безинтересен…

*
Порфирий Петрович за статията на Разколников: ,, Тут книжные мечты, тут теоретически раздраженное сердце.”
Как го е казал само:
теоретически раздразнено сърце!

*
Кант: „От кривото дърво, от което е направен човекът, не може да се измайстори нищо право.”
А Йовков художествено твърди обратното. Сали Яшар измайсторява каруци, а Шибил - себе си. От същото това криво дърво.
Голям „себап” ни е оставил нашият писател, толкова голям, че не знам как го изтрайват душиците ни…

*
Седемдесет години след смъртта на великия Албрехт Дюрер землякът му от Нюрнберг - поетът Етингер, пише стихотворения, разпространявани под заглавието „Молитвата на Дюрер, чута от небесата”. Там е и:
Господи, боже мой,
дай ми мъжество да понеса онова,
което не мога да променя.
Господи, боже мой,
дай ми сила да променя онова,
което мога да променя.
Господи, боже мой,
дай ми мъдрост
да не обърквам първото с второто.
Това е цитирано в „Кланица 5″ на Вонигът и оттам нашите интелектуалци я приписват на американеца. (Все едно да припишеш заглавието „За кого бие камбаната” на Хемингуей. А то си е перифраза на Джон Дън. За което надлежно е съобщено от писателя.)
А наскоро четох, че поетът Гуидо Гудзано, приятел на Модилияни, е сложил молитвата на Етингер за епиграф към своя книга. Самият художник обичал да си подпява: „Албрехт Дюрер, дай ми мъжество, дай ми сила, дай ми мъдрост.”
Навярно Дюрер не му е дал нищо от исканото, щом Модилияни е изхвърчал през прозореца. На такива като италианеца не се дава нищо - талантът е отнемане, а не придобивки.

*
Дьолакроа искал да нарисува блясъка на меча, а не самия меч. „Белият ескадрон” на Йовков е този блясък.
А „Червените ескадрони” на Смирненски? Е, това вече е мечът! Но с какъв блясък…

*
Поетът вижда двойствено: „Мамо, мой първи гроб, гореща моя бездна“, възкликва Ана Бландиана. Или заличава двойствеността: „А нашето тяло - твое ли беше или мое?”
Видях я на конференцията на П.Е.Н. - центъра, която се проведе в Балчик - в двореца на румънската кралица. Не заговорих голямата поетеса. Усещах се като придворен пред царствеността й. Съзерцавах я отдалеч - вече повяхваща и затова още по-красива, отколкото си я представях. Тялото й преливаше в тялото на сушата, на морето и небето. Бяха нейни, а Ана - тяхна.
И ми звучеше нейният глас - „винаги съм била и ще бъда самовпримчена в тревата, макар и устремена към звездите.”

*
Елиът казва, че никой писател не съществува сам по себе си, че в световната литература има порядък от Омир насам.
Сам по себе си съществува бездарникът.

*
Уинстън Хю Одън - поетите били „деца, играещи сред руните на езиците“. Много хубаво го е казал. Толкова няма какво да добавиш към това, че веднага започваш да добавяш… За съжаление - бездарно.

*
Жак Лакариер - поет и преводач, влюбен в Гърция:
Всички ние сме внуци на Афродита.
А сега чета доста старо описание на града на Афродита - Афродизиас. Сега е турско селце и се нарича Чейре. Вероятно става дума за някогашното му състояние, предполагам, че днес селото е станало подредена и скучна туристическа атракция.
Селяните използват мраморните саркофази, за да тъпчат там гроздето си за вино или за любимия си петмез. Коринтски капители и колони служат за подпора на хлътнали дървени порти или са вградени в стени на къщи. Други служат за масичка на картоиграчите на селския мегдан. Овце, кози, пилци и деца се разхождат сред падналите фрагменти и смокиновите дръвчета.
Два пъти съм бил в Британския музей, където са съхранени множество антични паметници, но Чейре ми изглежда по-интересно. Бих се чувствал радостен да узная, че в моя саркофаг тъпчат грозде за вино или за петмез. Бих изпляскал едни карти върху коринтски капител. Искам да съм дете и да бера смокини, изкачен на мраморен отломък с фрагмент от стихове за някой воин.

*
Езикът е единствен, който ни прави морални.
Не вярвате ли?
Тогава помислете върху Свети Августин: „Голяма е свободата да можеш да не грешиш, но най-голяма е свободата да не можеш да грешиш.” Едно разместване на словореда и…
Там където няма морал, не може да има и знание за езика. Останалото е граматика за невежи пошляци.

*
Първо беше романът „Капитан Михалис”, след това онзи могъщ филм с Антонио Куин, направен по „Алексис Зорбас”. Романът щях да прочета по-късно. Танцуваше героят, танцуваше с такова превъзходство над всяка радост, над всяка неудача, над всички срутвания на света, че изпълваше душата с увереност - това е човекът! Така трябва да е цял живот, че и след него!
Никос Казандзакис - странстващият критянин, погребан в родината си след дълги скиталчества. И на големия дървен кръст предизвикателното:
Не се надявам на нищо,
не се страхувам от нищо.
Аз съм свободен.

*
Надявам се на толкова неща, които бих искал да напиша; освен от страха, че няма да ги напиша, не се страхувам от нищо друго; съвсем не се чувствам свободен от съмненията дали е необходимо да ги напиша.

*
Да не искаме, да не очакваме, да не мислим, че някой или нещо са ни задължени.
Стивън Крейн:
Един човек казал на Вселената:
- Госпожо, аз съществувам.
- Възможно е - отвърнала Вселената, -
но този факт не поражда у мен чувство за дълг.

*
В духовната си автобиография „Рапорт пред Ел Греко” Казандзакис пише за хорото на Золонгос. В тази местност 56 гръцки жени са обкръжени от турците, хвърлят децата си в пропастта, заиграват прощалното хоро и една по една скачат в бездната. Колко предания има и в България за такива жени… Страшен танц е извил и Антон Страшимиров във финала на романа „Хоро”.
Казандзакис пише и за дервишите, водени от трите архангела - смехът, танцът, радостта, чрез които се стига до аллах. „Танцът, казва му старият дервиш, убива нашето „аз”, а когато убиеш това „аз”, няма вече пречка да се слееш с аллах.” Спътникът на Казандзакис, католишки абат, възкликва: „По същия начин и свети Франциск преминава по земята, като танцува, и се възкачва на небето. Какво сме ние, казва той, ако не карагьозчии на бога, родили сме се, за да веселим човешкото сърце!”
Грък, Алексис Зорбас е съставен от Золонгос, България, дервишите, свети Франциск… Той е и осморъкият Шива, и негърският шаман, и… Казандзакис е въплътил в героя си общочовешката виталност, даваща смисъл на съществуването.

*
Между другото - голям плач се удря по нашенско, че сме нямали Нобелов лауреат за литература. Та и обобщения за завистливия ни национален характер се правят по тоя повод. Че и държавата била виновна - не се намесвала, не лобирала и тути кванти.
А гръцката държава дор до три пъти се е намесила, за да осуети кандидатурата на Казандзакис. И е успяла и трите пъти. Да не би това да е направило по-малък създателя на Зорбас?! Или го е направила по-голям получената от него Ленинова награда за мир?!

*
Съучениците ми, учещи за инженери, употребяваха една страшна дума - „съпромат”. Не знам дали я има сега, но тази дума ме ужасява и до днес.
Съпротивление на материалите.
Писателят непрекъснато чувства съпротивлението! Съпротивата на живота, съпротивата на думите. Това му е занаятът. Лош занаят, но човешки. Нещо като опорна точка е, но едва ли можеш като Архимед да обърнеш земното кълбо, света… (То и сиракузецът само се е заканвал да го стори.)
Писателят се нуждае от множество опорни многоточия, за да литне.
Стендал: „Човек може да се опира само на нещо, което му се съпротивлява.”

*
Героят на Флобер получава часовник и губи въображението си. Валери Петров едва ли е имал предвид това, когато пише:
Ти мечта за часовника точен.
Днес го имаш, но нямаш мечта.
Отново - да имаш или да бъдеш?
Мечтата или осъществяването й…

*
В една от своите речи Робеспиер има такъв образ - „светата майка - гилотината“. Пропадналият стихотворец (или май драми в проза се опитваше да пише) е автор на кървави метафори. Впрочем, Стефан Цвайг във „Фуше” на няколко пъти използва израза, че в годините на терора „гилотината трака като шевна машина“. Там се казва, че един от палачите на Лион - Коло Д’Ербоа бил особено усърден, защото някога са го освиркали като актьор именно в този град. Въпросният Коло си го е върнал чрез кървавите пърформанси, устроени на лионци.

*
Шевната машина е замесена в едно определение на Лотреамон: „красотата - това е срещата на шевна машина и чадър на анатомичната маса“. Сюрреалистите обичат да цитират, художниците - да рисуват подхвърлената провокация.
Шевната гилотина на терора има претенциите да разражда прекрасното бъдеще. Анатом? Не, патоанатом!

*
Опитите за индивидуално спасение, когато светът е застрашен, ми напомнят разказа на Кафка за къртицата. Смъртно уплашена, тя копае такива лабиринти и неоткриваеми изходи, че сама се обърква в тях. А страхът и ужасът й растат ли, растат. Тя става жертва на едноличната си защита.

*
Не е много точен Блок, когато казва: „Съзнанието, че чудесното е било край нас, идва твърде късно.”
Мисля, че още при изживяването на чудото и ужаса, ние сме безсловесно наясно, че ни се случват. Не вербализираме тази яснота, но подсъзнателно я регистрираме.
И в някой ден яснотата ни поразява.
Като гръм от ясно небе.

*
Вяземски говори за лакейския патриотизъм, за дребнавото родолюбие, за да каже: „Аз мисля, че любовта към отечеството трябва да е сляпа в пожертвованията си към него, но не и в тщеславното самодоволство.” Не и в сляпото придържане към това, което е музейна традиция. Язвителният западник Чаадаев се произнесъл за един виден славянофил: „Константин Аксаков се облече така национално, че народът по улиците го взема за персиец.”

*
Херцен е автор на страхотно описание на Николай І. Той имал „бързо бягащо назад чело“. Казва и за Михаил Погодин - един иначе заслужил със събирателската си дейност историк: „Той, с неговия грапав буренясал стил, с неговия начин да поднася кухи мисли, оглозгани и несдъвкани.”
Колко български автори попадат в графата на тези ярки определения…

*
В „Чайлд Харолд” Байрон пише с почит, достигаща до преклонение, за Волтер:
Бе дух менлив и страстен,
като дете игрив и вечно нов -
усмихнат, мрачен, мъдър, буен, властен,
певец, хронист, писател, философ.
В мнозина себе си той вля с любов
и бе Протей за люде днес познати;
обичаше смеха и своя зов
далеч над цялата земя изпрати
осмиваше глупци и тронове разклати.
Не бих казал, че това е вълнуваща поезия, но апологията е справедлива. Както и да го съдим, фернейският чудак е сред колосалните личности в човешката история.
Вглеждам се сега в портрета му, създаден от Латур и в статуята му, изваяна от Худон. Каква разлика между зрелия, самоуверен и сякаш надменен мъж и мъдрото добродушно старче. Но в широко отворените гледци от картината и във вече готовите да се склопят очи на скулптурата блести бушуващото разнообразие на живота. Въобразявам си, разбира се, но Волтер наистина е толкова мащабен, че не може да бъде вкаран в единствена доктрина. Поне защото е точен, когато със самоирония отбелязва: „Аз обичам и деветте музи и според силите си се старая да имам успех пред всяка една от тези дами.”
Нямам време да опитам до насита всичко от плодовете на подвизите му с всяка от достопочтените дами, но широтата на интересите му, неговата вътрешна нагласа да бъде навсякъде особено ми допадат. Затова ми харесва казаното от Лансон: „Когато Волтер пие арабското си кафе в чашка от Китай, той чувства как се разширява неговият исторически кръгозор.” Та неговият Кандид обикаля целия свят, пътьом си има работа и с българите!
Докато нашите кръгозори са толкова „надвесени“, че живеем сред „сплъстени тъми“, ако използваме стихотворението на самотния наш Ахасфер - Николай Лилиев.

*
За него Белински казва, че „с оръжието на насмешката угаси в Европа кладите на фанатизма и невежеството“. Чак до угасяването не се е стигнало, оценката е прекалено патетична, но с творчество и с поведение творецът е подлял бая вода на ретроградите. За „неистовия” обаче това изглежда малко, та дава и такава характеристика на французина: „Волтер, любимецът на кралете, идолът на Европа, първият писател на своя век, предводителят на умовете и съвременното мнение и на стари години не привличаше към уважение с посивелите си коси: лаврите, които ги покриваха, бяха опръскани с мръсотия. Той не уважаваше себе си и не чувстваше необходимостта да уважава хората.”

*
Страшни думи… И несправедливи квалификации!
Но какво да очакваме от неистовия Висарион, който от прекомерно уважение към революционните си идеи жадува за „светата майка - гилотината”. Впрочем - френските бездарни читатели на Волтер са пуснали „светата майка” да работи така, както по-късно я пускат руските бездарни читатели на Белински.
Само Андре Шение и Николай Гумильов да бяха убити - в името на човешкото щастие, разбира се! - безчовечието на терора би следвало да се отрече. Никакви панегирици за Франко и Пиночет не могат да заличат ужаса и позора от гибелта на Лорка и Виктор Хара.
Не съм толкова наивен, за да смятам, че днес не тържествува варварското насилие, че в бъдещата човешка история „ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя“, както убедено мечтае Вапцаров. Но съм наивен, за да кажа, че терорът - „отгоре” или „отдолу” - е убийство на красотата и истината. И съм още по-наивен, за да твърдя, че един терор с друг терор не се унищожава. Просто се сменя формата. И няма никакво значение дали се убива в името на бялата, или в името на червената роза…
Убийството си остава убийство!

*
Лорка разказал на Пабло Неруда какво преживял в някакво кастилско село. В ранната утрин Федерико наблюдавал как едно агънце пасяло между развалините на стар феодален замък. „Сякаш се появило малко ангелче от мъгла, което очовечило самотата, паднало като цветче от нежност над това самотно място. Поетът почувствал, че има другар“, пише Неруда. Внезапно притичали няколко полудиви свине, които пред очите на ужасения поет разкъсали агънцето.
Лорка споделял и хлипал. Според Неруда „оная случка била предварителното представление на неговата смърт, предупреждение за невероятната му трагедия“.
Чилиецът, който умира в родината си по време на Пиночетовия преврат, плаче за великия си приятел:
От всички поети на Испания той беше най-обичливият, най-любимият и най-много приличаше на дете със своята безподобна веселост. Кой можеше да повярва, че има по земята, и то в неговата земя, чудовища, способни да извършат едно тъй необяснимо престъпление.
Толкова по въпроса за отдавна разжалваните от поезията генералисимуси и генерали, които някои имат подлостта да ожалват и до днес. Престъпниците и техните застъпници обаче са жестоко наказани: те никога няма да прочетат Гумильов, Манделщам, Лорка, Неруда.

*
Сент-Егзюпери - този светъл гений, завършва живота си, преди да завърши най-страшната световна касапница. Бил е против войната и е участвал в нея като доброволец. Съумял е да каже, че убиваш ли дете - убиваш Моцарт.
Преди него Пабло Неруда пише за жертвите на гражданската война в Испания: „И по улиците кръвта на децата течеше просто като кръв на деца.” Удивителен е този акт на отказ от придобитията и ухищренията на поетическото, за да се достигне до оголеността на ужаса. Това е върховен хуманистичен и поетически акт на великия дон Пабло!
А неговият приятел Лорка - напротив, сякаш опоетизира ужасното в „Газела за мъртвото дете”:
Ти, в моравата сянка на ръцете мои
лежеше мъртво, беше ти архангелско лицето.
Той е дал своето лице на мъртвото дете. Архангелът на поезията сякаш предчувства гибелта си…

*
Герой на Исак Бабел в „Конармия” моли за „най-простото от уменията - умението да се убие човек.” Но не съумява да измоли този дар от съдбата. Не се отдава всекиму това умение. Не можеш да убиеш безнаказано. Или да обидиш съзнателно, от подлост - просто ей така. Прищява ти се да обидиш.
Не можеш? Или можеш?!
Можеш навярно, но след това вече не си човек. По-точно - може да си човек, но не си интелигентен човек. Нали интелигентът е този, който не е освободен от химерата, наречена съвест.

*
Не обикнах истински автора на „Бел ами”, но заради „Бернар” на Иван Бунин и заради Бабеловия „Ги дьо Мопасан” много го уважавам.
Във втория разказ героят е въведен в къщата на богаташа Бендерски от камериерка, за която е отбелязано: „Тя беше стройна, късогледа, надменна. В сивите й широко разтворени очи беше окаменяло блудството. Помислих си, че в любовта тя сигурно се върти с бясна сръчност.”
После влиза Раиса - жената на плешивия евреин Бендерски. Тя „убийствено правилно, безжизнено и разпуснато” е превела „Мис Хариет” на любимия й Мопасан, но сама чувства, че се нуждае от помощ. Героят (нека просто си кажем, че това е Бабел) взема превода, а на другия ден го занася обработен.
Раиса е поразена от работата му. Пита как е постигнал това. Следва чудният пасаж:
Тогава аз заприказвах за стила, за армията на думите, за армията, в която се движат всички родове оръжия. Никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точката, поставена навреме. Тя слушаше, навела глава, притворила начервените си устни. Черен лъч светеше в лъскавите й коси, гладко притиснати и разделени на път. Гледжоданите й от чоирапите крака със силни и нежни прасци се изпружиха на килима.
Камериерката, извърнала встрани окаменелите си блудни очи, внесе на поднос закуската.
Смея да кажа, че в написаното няма излишна дума, всичко е поразяващо видимо, а камериерката е убийствена. Особено при второто си появяване с извърнатите очи. Мисля, че преводачът Атанас Далчев, който като поет никога не се е докосвал до еротичното, е изпитал рядката радост да открие у Бабел съмишленик.
Какво става по-нататък в разказа?
Нека поставя точката навреме.

*
Лидия Гинзбург цитира някой, който делял хората на зимни (не толкова ясно разбираеми) и летни (веднаги ги виждаш) глупаци. И добавя, че има и тропически глупаци.
Може би поетът е от третия вид.
Веднага се вижда, че той е гол.
„Поетът е гол!” - най-хубавото признание.

*
Поет и преводач с неоценени все още заслуги, създателят на антологията „Френски поети сюрреалисти” Стефан Гечев цитира: „Парадоксът е винаги по-интересен от баналната истина.” Нищо странно за който и да е авангардист, ала това е казано от Иван Вазов в разговорите му с професор Иван Шишманов. Трябва винаги да имаме предвид, че Дядо Вазов е много по-разностранен, начетен и изненадващ, отколкото обикновено си го представяме, но въпросът е за нещо друго.
Работата е в това, че организаторът, манифестаджията, железният канцлер на сюрреализма Андре Брьотон е недооценен поет. Предпочитат да се занимават с идеите, акциите и скандалите му, с неговото преклонение пред Гийом Аполинер и особено пред Жак Ваше, с публицистиката, с прозите от типа на „Надя”, с колажите, сънищата, хороскопаджийствата и с какво ли не още, само не и с поезията му.
Стихотворението на Брьотон „Предпочитам живота” е пример за прилагането на автоматичното писане. Изненадващата му асоциативна образност е характерна за сюрреализма. Но то е преди всичко шедьовър на поезията, която винаги е повече от идеи, школи и декрети. Ето:
Предпочитам живота пред тези безплътни призми
Дори ако цветовете през тях изглеждат по-чисти
Предпочитам живота пред този вечно облачен час
Пред тези ужасни коли от ледени пламъци
Пред тези жълти презрели камъни
Пред сърцето с кран
Пред тази шушнеща локва
И пред този бял плат който пее във въздуха
И в земята
Пред този брачен съюз който свързва моето чело
С челото на абсолютната суетност
Предпочитам живота

Предпочитам живота с неговите съзаклятнически чаршафи
С белези от неговите бягства
Предпочитам живота с тази розетка на гроба ми
Живото присъствие самото присъствие
Когато гласът казва Тук ли си
А друг отговаря Тук ли си
Уви не съм тука
И все пак даже когато неволно помагаме
На това което убиваме
Предпочитам живота
Предпочитам живота предпочитам живота
Почтеното детство
Корделата която излиза от устата на факира
Прилича на пистата на света
Какво че слънцето е само останка от древно крушение
Стига тялото на жената да е като него
Така си мислиш наблюдавайки траекторията му по цялата дължина
Или затваряйки очи пред прелестната буря
Носеща името на твоята ръка
Предпочитам живота

Предпочитам живота с чакалните му
Макар да знам че те няма никога да ме приемат
Предпочитам живота пред тези минерални бани
Където ти прислужват хора с метални колиета
Предпочитам живота неприятен и дълъг
Когато книгите ще бъдат затворени тук но твърдите рафтове
Когато там ще е по добре от най доброто и когато
Ще има свобода о да
Да предпочитам живота
Предпочитам живота като дъното на презрение
На тази доста красива глава
Като противоотрова на това съвършенство което тя предизвиква
И от което се плаши
Животът грим на господа
Животът като още неподпечатан паспорт
Малко градче като Понт-а-Мусон
С една реч предпочитам живота

*
Тук след възхищението може да дойде Негово Величество Анализът, чиято висша цел е да умножи многообразните човешки емоции, а не да ги елиминира и да отврати от поезията.
Но какво да се прави - повечето литературовъди живеят от литературата, а не с нея и за нея.

*
Уж правоверният натуралист Емил Зола не обича школите, изказва се против тях, защото са въплътено отрицание на творческата свобода. Твърди: „В една школа има само един творец - учителят; учениците са само подражатели.” Прав-крив - казал го е! За нашия Владимир Василев школата е „юзда на таланта“. И все пак - без школовка не може. Трябва да се научат азбучните истини, за да ги опровергаеш.