“АЗ ПОЕТ И В ПРЕДСМЪРТНИЯ СТОН ЩЕ ОСТАНА…”

Надя Попова

“Една велика жена, може би най-великата измежду всички жени, живели някога на света” – така беше нарекъл Марина Цветаева в свое есе поетът Евгений Евтушенко. И това не е хипербола.
Светът познава доста забележителни жени – едни са били спътнички и фаворитки на велики мъже, други самите са носели титлата “Велика” по съсловни и исторически причини като императрица Екатерина II. Но Марина Цветаева се мери с великите в селенията на духа и там тя е безспорна избраница.
В чисто битов план вечно губеща – поради невъзможността да се съизмерва с другите в света, където дори “най-черният е сив”, поради неумението да иска, вместо да раздава, – Цветаева същевременно е победителка. Изразила го е по стотици различни начини в гениалните си стихове, но смисълът се свежда до едно: “Най-хубавата ни победа/ е над пространство и над време…”
Тя живее в своето конкретно историческо време, което й нанася безброй рани. Живее и твори със съзнанието за онази мисия, изтръгнала не пламъка – пожара на възвишения й дух от хаоса на небитието. При нея по неповторим начин са съчетани истинността на словото и постъпката, широкия – до небесата! – жест, пълната липса на суетност със сигурността, че ще пребъде и след смъртта си. Това усещане за собствената стойност е подобно на Пушкиновото: “Не, цял не ще умра!” от знаменитото му стихотворение “Паметник”.
И Цветаева гради приживе своя “неръкотворен паметник”, от най-ранната си младост – “…преди да знам, че съм поет дори”, както е казала в едно от стихотворенията си пророчества още през 1913 година. “Събеседница и наследница”, тя беседва еднакво равностойно и с преминалите във Вечността, и с неродените; наследила неизброими богатства на духа, тя ги раздава с пълни шепи въпреки ужасяващата нищета, в която тъне през последните години от живота си. В една от прозаичните си миниатюри, обединени от заглавието “За благодарността”, М. Цветаева пише: “Аз вземам по същия начин, по който давам – сляпо, еднакво равнодушна към ръката на даващия, както и към своята, получаващата.” И още, в другата поредица – “Земни знаци”: “Аз не подслушвам, аз преслушвам. Също както лекарят преслушва гърдите. И колко често се случва: чукаш – кънти на кухо!”
Германия, Чехословакия, Франция… Бляскави столици и мизерни предградия, опит за бягство не толкова от политически репресии или битови несгоди, колкото опит да се намери дом, равновесие, живот, в който да има повече духовност. Но и той се оказва илюзия.
За Марина Цветаева “този свят” винаги е гара, кратка спирка, временен подслон; “оня свят”, макар и да е небитие, не я плаши. И не по силата на някаква наивна вяра, че там, отвъд, е вечното блаженство. Поетесата не е религиозна в общоприетия смисъл на това понятие. Човек с нейната сила на духа не може да се покланя на един бог, какъвто и да е той. Знаменателно е признанието й: “Аз съм неизтощим извор на ереси. Без да познавам нито една изповядвам ги всичките. А може би и самата ги творя.” Както и другото – една типично цветаевска разширена метафора, – допълващо портрета й на поет богоборец:
“В този живот какво ли не съм провъзгласявала в ущърб на друго?
Фотографската снимка – в ущърб на портрета, крепостното право – в ущърб на правото изобщо, зелката – в ущърб на розата, Марта – в ущърб на Мария, староверците – в ущърб на Петър Първи…
И не от спортен хазарт (липсва ми!), не заради спора (измъчва ме!), а в името на чистата справедливост: щом е онеправдан, значи е прав.
И още – поради пълната невъзможност за съпричастие, (съ-мислие, съ-любие) с лицемерите, тайничко в себе си несъмнено предпочитащи фотографската снимка пред портрета, крепостното право пред правото изобщо, зелката пред розата, Марта пред Мария, дългобрадите пред Петър…”
Тази “пълна невъзможност за съпричастие с лицемерите” довежда поетесата до житейска катастрофа. Защото тя за пореден път “по ъглите стои да проси щастие”, а твърди, че е от най-щастливите; отново чука по врати и гърди, а там, за кой ли път! – “кънти на кухо”. Тя, готовата винаги да застане на страната на онеправдания, понася унижения, каквито трудно би издържал дори лишеният от достойнство.
Магьосница, умееща да вдъхне живот дори на неодушевените предмети (един от блестящите примери в това отношение е поемата й “Стълбата”, 1926), Марина Цветаева се сблъсква с айсберга на хорското безразличие. Да си припомним думите й: “Всеки път, когато разбера, че някой ме обича – се учудвам, не ме ли обича – пак се учудвам, но най-много се учудвам, когато разбера, че някой е равнодушен към мен.”
Това не е егоцентрицъм, а отчаян повик за обич и разбиране на една вечно устремена към другия (често измислен от самата нея) и трагично разбираща личност “с дух на мъж и душа на жена” (Евг. Винокуров). В това съчетание, изградило формулата на нейната гениалност, е заложен и атомът на гибелта, на самоунищожението й. Останалото – житейските обстоятелства – не са нищо друго, освен катализатор. Може би сред най-горчивите й самопризнания, писани в емиграция, е следното:
“Ако можеше между поета и народа да не стоят политиците!
(…) Тук е онази Русия, там е цялата Русия. При тукашния ред на нещата аз съм едно нарушение на реда на нещата. Там нямаше да ме печатат – и щяха да ме четат, тук ме печатат – и не ме четат.
“Има такава страна – Бог, и Русия граничи с нея” – това го е казал Рилке. Със страната, наречена Бог, Русия граничи и до днес. Това е природна граница, която не може да бъде променена от никакви политици, защото тя не е маркирана с църкви. Не само сега, след станалото там, а изобщо Русия за всичко, което е не-Русия, винаги е била друг свят – все едно дали с бели мечки или с болшевики, но нещо друго, отвъдно. Някаква заплаха за спасение на душите чрез гибелта на телата. (Курсивът е мой – Н.П.)
(…) Русия никога не е била просто страна върху картата на света. И заминаващите за нея оттук заминаваха именно зад граница – границата на видимото.
На тази Русия залагат поетите. Но и тя не им е достатъчна. Всеки поет е емигрант по своята същност, дори в собствената си страна. Емигрант на Царството Небесно и на природния земен рай. Той е сякаш Емигрант от Безсмъртието в конкретното време, нещо като невъзвращенец на своето небе.”
Нелогично изглежда жизнелюбец като Цветаева да направи със собствените си ръце примката и да сложи в нея светлокосата си глава. Но повече от шест десетилетия след онзи черен августовски ден на гибелта й думите за смъртта, написани от нея, звучат като обещание за живот. “Аз поет и в предсмъртния стон ще остана.” Това “ще остана” сякаш анулира, обезсилва трагичния смисъл на прилагателното “предсмъртен”.
Емигрантка от Безсмъртието в конкретното време, тя се върна на своето небе. Но преди това свърши много работа на земята – разора чернозема на езика и зася в него невижданите дотогава семена на своята поезия. Едва ли има област от човешката психика или пласт от емоционалността, до които да не се е докоснало перото й. С безграничните си сякаш възможности за превъплъщение Марина Цветаева одухотворява и издига на ново стъпало не само самобитното поетическо слово, но и майсторството на художествения превод. За творческия си подход към него тя казва: “Аз превеждам по слух – и по дух. Това е нещо по голямо от смисъла”.
Струва ми се, че жизнеността на българското й битие се дължи до голяма степен на подобни обстоятелства, на сходна художествена интерпретация, избрана от всичките й досегашни преводачи, дръзнали не просто да изпробват перото си с претворяване на отделни нейни стихотворения, а да влязат в каторгата на това творческо изпитание (Иван Николов, Валентина Радинска, Милена Лилова, Надя Попова, Ася Григорова, Мариана Шопова). Всъщност, не би могло да е другояче, защото превеждането само или предимно по смисъл при Марина Цветаева е абсолютно невъзможно. А липсата на аналогичен психологически и стилистически феномен в националната ни поетическа традиция превръща превода на стиховете й в импровизация от ново качество, в истинско словотворчество и духотърсачество.