Тревата нищо не помни

Лилия Радоева

***

Тревата нищо не помни,
попитай белите камъни.
Падаха нощи огромни.
Душата мразеше тялото.

Скубех опашки на дяволи,
преди да хукнат, ги кръстех.
Гниеха райските ябълки.
Адамовци ми се мръщеха.

Беше и тъжно, и смешно.
Змията чакаше лятото.
По кожата ми гореща
зрееха нови ябълки.

Виждаш, не съм светица.
Просто дочаках ръцете ти.
Трева съм. Не ме разпитвай
защо не станах безверница.

Старците-камъни помнят,
казват – родена съм бяла.
Тялото ми се ронело,
душата останала цяла.


***

Капитане, няма да те има
този бряг, за който често мислиш.
В себе си ти пак му се присмиваш,
после продължаваш да го искаш.

Има те единствено морето,
не разказва колко те обича.
Всичките жени са пясък летен
и през дланите-часовници изтичат.

Всичките ти песни са робини
на Нептуновата неизбежност.
Нямаш вече, Капитане, име,
помниш, името ти беше речно.

Тъжен си. Солени гласове
все към най-дълбокото те викат.
Имаш само стръмното море,
равен бряг ще притежаваш Никога.


***

Ненужното – нека гори.
А нужното все ще ми свети.
Вземам назаем очи
от всичките мои поети.

Дните капчука брои.
Стряхата пази гнездото.
Лястовичи следи –
летни невидими лодки.

Нужното няма очи.
Всичко ненужно ме гледа.
Свърших си всички сълзи
и се превърнах на Веда.

Ако си луд, ме вземи.
Стряхата ще се запали.
Луд ли си да те боли
от самодивски пожари!