Йордан Нанчев

„Христо Смирненски - маскарадът и празникът” съдържа и обобщава може би всичко най-важно, което е писано досега за Юношата, включително от самия автор на изследването Владимир Янев, защото е „второ основно преработено и допълнено издание” на друга негова книга, излязла през 2000 г. със същото заглавие.
„Писах и допълвах тази монография върху творчеството на Христо Смирненски дълго и мъчително. Покрай всичко друго тя е родена и от чувството за вина - десетилетия ми трябваха, за да достигна до автора, когото обичах в юношеството и подценявах през младостта си, пък и дълго след нея. Сега се опитвам да намаля поне малко от огромното разстояние, което ни разделя”…
Това не е само артистичен флирт с читателя, то е и съкровена изповед на искрен почитател и изследовател, колкото безусловно сроден с литературата въобще, толкова и творящ собствена литература. Книгата също го потвърждава.
В нея Янев е подбрал и коментирал ключови, според него, творби и образи от художественото наследство на Смирненски на фона на тогавашната българска поезия и на множеството критически идеи и виждания за Юношата през годините. На този многозначен фон са експонирани собствените критически интерпретации на автора, който ту полемизира и допълва, ту възприема и утвърждава вече напечатаното от няколко десетки литератори, писали за „поета на безхлебните” в продължение на почти век досега. Като Иван Мешеков, например, чието е това впечатляващо определение, като Боян Пенев, Георги Бакалов, Владимир Василев, Тодор Павлов, Васил Пундев, Георги Цанев и Петър Динеков, като Тончо Жечев, Симеон Янев, Милена Цанева, Здравко Чолаков, Минко Николов, Симеон Правчанов, Никола Георгиев, Огнян Сапарев и Светлозар Игов, като Вихрен Чернокожев, Валери Стефанов, Сава Василев, Живко Иванов, Георги Чобанов и пр. Имената са много и никак не са за подценяване, нито пък за градиране. Самият Владимир Янев е достатъчно коректен и внимателен при това, но все пак понякога цитатите, които е подбрал, подсказват /без да щат/ взаимните влияния или противопоставяния между тях. С една дума, като автор на разглежданата книга той умело си е послужил „с едно оръжие, което други бяха изковали”, според съвсем сполучливо цитирания и от самия него, макар и по друг повод, израз на Атанас Далчев.
Така в своето интригуващо обхватно изследване Янев тръгва от началото и естествено следва и обяснява появата, възземването и най-ярките превъплъщения на поета Христо Смирненски от дебюта му в „почти жълтопресното вестниче „К’во да е” до фейлетона „Как ще си умра млад и зелен”, от зараждането на мотива за „окованата младост” до окончателното освобождаване-осъществяване на нейния творчески дух и порив. Изследователят започва с облика на „непрокопсалия столичен младеж, охотно заемащ и най-вече шаржиращ бохемската поза” и стига до „обречеността от социален порядък, с която поезията на Юношата… изразява патоса на страдащата и жадуващата справедливо битие идея за хуманност”. Макар всъщност във всичко това ясна хронология да няма, защото, както го е отбелязал и авторът на книгата, талантът на поета Смирненски се проявява навсякъде и във всичко и са напразни каквито и да било усилия неговото творчество да се подразделя по този признак на етапи, стилове или жанрово-художествени завоевания.
Освен това, в своя обобщаващ анализ Владимир Янев съвсем правилно е забелязал и подчертал още, че „Фактите от биографията” на всеки творец, а в случая на Христо Смирненски, „имат културно-историческа знаковост и няма как да не се съизмерват с творчеството като върховно идеален факт от същата тази биография. И обратно - естествено е да възприемаме творческата личност през призмата на създаденото, да я „обдаряваме” по един или друг начин чрез това, с което тя ни е дарила”.
Ето така, според съвременния критик и университетски преподавател, неговият герой става „не певец на миналото, а художник на горчивото настояще и поет на жадуваното бъдеще”. И то не художник-подражател, а създател на собствени неповторени и неповторими от никого представи за тях.
В този смисъл той естествено не би могъл да е нито „смайващо титаничен” като Ботев, нито „патриаршески достолепен” като Вазов, макар сравненията с единия или с другия да са маркирали такава посока в традициите на българската литературна критика. Смирненски наистина трудно може да се нарече „класик”, колкото и творчеството му в по-голямата си част да е както уникално, така и класическо. Такова впрочем е и творчеството на Алеко Константинов и Елин Пелин, на Димчо Дебелянов, Николай Лилиев или Кирил Христов, от които се е учил и възхищавал. А до известна степен това може да се каже и за творчеството на Чудомир и Светослав Минков, които пък, според Владимир Янев, в един или в друг смисъл са се опитали да го наследят и продължават. За Ботев и Вазов вече стана дума. Пък и при тях работата е съвсем друга.
Тук е мястото да се спомене и за интересните успоредици, които авторът на „Христо Смирненски - маскарадът и празникът” прави между отделни произведения на този поет и сходни творби на Емануил Попдимитров, Йордан Стубел и пр. Те наистина показват как „символистичната поетика празнува при Смирненски своята поредна победа” и същевременно своя крах, изчерпването си, благодарение на което за поезията ни се отварят нови, още по-широки хоризонти.
За Христо Смирненски мнозина казват, че пишел толкова леко, че сякаш не познавал „мъката на творчеството”. Тук Владимир Янев не пропуска да подкрепи Лилиев, който комай единствен опонира на това почти общоприето схващане. „Познавал я е, разбира се. Но тази мъка не е за сметка на околните, а още по-малко - за сметка на читателите. Тя остава скрита зад светкавичността на художествените реакции - тяхната ослепителна ударност” при него сякаш наистина „е естествена като природно явление”.
На друго място пък, по повод на „една от най-значителните сатирико-поетически притчи в творчеството на Смирненски „Гергьовденско агне” и като репликира своя учител Тончо Жечев, Янев също толкова прозорливо вметва, че понякога вместо да се смеем, много по-достойно би било да „занемеем”, „скръбно отбелязвайки, че в драматичния ни национално-исторически календар „българският Великден” е много по-рядко явление, отколкото „българският Гергьовден”.
Подобни художествено-исторически препратки с актуален политически привкус ще срещнем и при коментара на „Вашингтонската конференция”, „Благовещение”, „Епитафии или слова надгробни на водачи безподобни”, „Писмо за чужбина” и пр. Би могло да се каже, че по този начин и авторът, по примера на своя герой, в известен смисъл „премоделира” традицията на литературно-критическите жанрове, опитва се да създаде своя собствена „жанрология”, в която личното и общественото, научното и художественото, остроумното и саркастичното, уникалното и типичното „се преплитат в пъстро органично цяло”. И заедно с това - в случая - още по-отчетливо открояват „свързването на сатиричното изобличение с артистично-интимната задявка”, което всъщност е и може би най-важната характеристика на творческа зрялост в онази част от литературния свят на Христо Смирненски. Там, където според сполучливия израз на неговия изследовател, той е не само „сатирична хроника на конкретното политическо битие”, но и „исторически панорамно позорище на вечната обществена трагикомедия”.
Наред с това, ще ми се да акцентирам и на още едно проникновено критическо наблюдение, което си струва да бъде повторено и запаметено. А то е, че „Въобще при Смирненски (не само в революционно ориентираната му поезия и проза, а и в хумористичната му продукция) често се прибягва до автореминисценцията. Стилово и смислово близки образни решения и идейни внушения се трансферират от творба в творба с настойчива повторителност”, която според Янев е мотивирана от „осъзнатата необходимост” за „образно-стилово” налагане на „ударните послания”.
Звучи логично, нали? Пък и уместно се аргументира с „гротескно-романтичното визионерство на родената от потреса на Владая импресия „Очи”, което „е мултиплицирано в множество творби - от „Ний” до „Зимни вечери”; от „Страшния съд” до „Приказка за стълбата”. А по-нататък и с „Празникът на огъня”, „Референдум”, „Зидари”… Последното, казва Янев, „сякаш е разгърната белетристична конкретизация на „Червените ескадрони” - новото, разбира се, ще е свързано с иззиждането на „вечна обич, вечна правда над света”. Юношата с цялата сила и чистота на поривните си представи, обещава бъдещата реалност на възцаряването им!”.
И още нещо, може би за последно, което освен че е казано със завладяващ артистичен жест и по „европейски”, е общовалидно. Пък и се отнася за емблематичната и толкова притчово мъдра „Приказка за стълбата”.
„Колкото и усърдни читатели на Агата Кристи да сме - пише Янев, - едва ли очакваме точно това престъпление и точно този извършител. Още повече, че сме подведени от традиционното алиби, с което се ползва сакрализираният образ на бедния млад човек в творчеството на Смирненски. При поета по принцип отсъства „растиняковската” тема, неговите млади наистина търсят „път към висшето”, но не и към висшето общество. И ето сега какъв шок! Не се ли достига по този начин до катарзиса, до емоционално изживяното и вече съзнателното разграничение от трагедията на компромисната аморалност?!”.
Ето така и на други места в своята книга критикът сякаш ни „пронизва със звънтящата рапира на трайно запомнящото се” свое остроумие и бляскава, искряща начетеност и асоциативност! Е, защо тогава да се учудваме на способността му да се зарадва и да открои у Смирненски именно способността му да бъде „и остър, и умен”, а нека да го кажем и така - художествено остроумен?
Пък и кой знае - поетите може наистина да са „по-прави от изследователите”! Защото все пак „не те, а публиката създава Ветбал”. И още - „Юношата не е послушен следовник на нейния вкус, а сам формира вкус и получава поддръжката му”. Какво повече може да постигне един поет? Какво повече би могло да се каже и за неговия изследовател!
Разбира се, както с всеки друг от авторите на статии или книги за Христо Смирненски, може да се спори и с Владимир Янев. Особено когато става дума за чисто научните му тълкувания на образните превъплъщения на „дяволското” и „Мефистофелското”, на „сатанинския персонаж”. Както и на неговия Антипод в библейската им интерпретация. Впрочем, това е провокирано и от характерното за самия Смирненски неразбиране на християнската притчовост и символика, особено по отношение на евангелските им проявления и сюжети. Така че в този смисъл „грешка” няма. Но все пак тук истината във всеки случай е по-различна, както от поетичните, така и от послетекстовите й критически интерпретации.
Както и истината за „екзистенциалния хаос и антихуманния социален градеж”, които били „преодолими чрез революционната поривност, чрез разрушаването на „обгърнатия в пламък и разруха древен замък”. Е, разрушиха ги „чрез целенасочено социално действие” и какво? Днес отново ги съграждат… „Трагедията на конфликтуването между идеал и действителност” продължава. Както в „метафизичните блуждения между житейската обреченост и извисената духовност”, така и на „грешната земя”, която щем - не щем ще си остане пак грешна.
Въпреки поезията на Смирненски и нейните иначе „абсолютни” критически интерпретации. Или може би точно затова! Поезията и критиката, уви, са само част от живота. Неговата хубава или лоша част, но не са целият живот. Колкото и да ни се иска обратното! Така че едва ли ни остава друго, освен да се опитваме къде с повече, къде с по-малко мъдрост и въображение да изобразяваме или просто да сърадваме или състрадаваме „повестите безутешни на вседневен маскарад”, както и да копнеем за „празника на мойте братя” като Христо Смирненски…
Нееднозначно могат да се тълкуват и разсъжденията на Владимир Янев за новия „дух на тълпите”, за „снизяващата” версия на смъртта или за нейното „хиперболизиране”, за „човешката” или „божествената” патетика съответно при Вапцаров и Смирненски, за „Празника на революционното обновление”, който всъщност не е никакъв празник, за „доброто и правдата”, символизирани от „множеството”, тъй като „злото и неправдата” били винаги „самотни”…
Въобще - „краставици на тАркалета”. Но такова нещо е литературата, всеки нов прочит тук може да се окаже различен. Потвърждава го и самият Владимир Янев с това второ издание на книгата си за Христо Смирненски. Нека да си пожелаем нейната професионална задълбоченост и съкровена изповедност да намират все повече „свои непознати близки”. Защото както „Маскарадът”, така и „Празникът” продължават…

Хасково, 04.03.2010 година