МАЛОАЗИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ
Стоян Райчевски
Миналата година се навършиха 95 години от принудителното преселване на Малоазийските българи, което е повод да припомним драматичната съдба на тези наши сънародници, чийто история е много близка с тази на тракийските българи, но има и някои особености. В същата тази позната ни днес като екзотична земя, съхранила в недрата си следите на древни цивилизации и спомените за горчивата съдба на хилядите заточеници в Диарбекир по време на националноосвободителните ни борби, е имало и много цветущи огнища на българското културно пространство, загасени през 1914 г. в резултат на събития, които в новата ни история са известни като първата национална катастрофа.
В Мала Азия българи е имало още през Средновековието, за което свидетелстват редица писмени извори и някои местни названия като планината Булгар даг, местността Баулгар махлеси край Бурса и др. В малоазийския град Измир Константин Фотинов още през 1828 г. открива частно училище, в което се преподава на български език. По-късно, през 1844 г., той издава в същия град и първото българско списание „Любословие”. Забележително е, че малоазийското българско село Гьобел още през 1871 г. чества тържествено празника на българската писменост - и на светите братя Кирил и Методий. От началото на 70-те години на XIX в. във всички български села в Мала Азия започнали да заменят дотогавашните гръцки учители и свещеници с българи. Особена популярност добива със своята родолюбива просветителска дейност през 1873 г. първият български учител в голямото село Мандър Неделчо Орешков от Копривщица.
До Руско-турската война от 1877-1878 г. българите в Мала Азия живеят сравнително спокойно в богатите си села и поддържат добри отношения с околните турски села. Същото се отнася и за големия брой български занаятчии и търговци в крайморските градове. След войната в близост до българските села властите започват да заселват турци мохаджири (изселници) от България и черкези, с които често възникват конфликти заради спорове за земи, гори и пасбища. Тези отношения се изострят особено по време на Балканската война. Мобилизираните в турската армия българи от Мала Азия масово дезертират и бягат в България, обикновено там, където има вече установени по-рано избягали техни земляци - в Бургаско, Варненско, Преславско и др.
Масовото разорение на малоазийските българи започва след трагичния край на Междусъюзническата война. Тогава става и принудителното и поголовно прогонване на българите от цяла Източна Тракия. Турската войска в грубо погазване на Лондонския мирен договор от 1913 г., който бе начертал границата между България и Турция по линията Мидия - Енос, заема Източна Тракия и заедно с башибозука прогонват от там българите с огън и меч, след което започва кампанията за принудително изселване на българското население и от Мала Азия.
Още към края на 1913 г. в българската легация в Цариград започват да пристигат българи от малоазийските български села и да разказват как имотите и къщите им се заемат от турци мохаджири с подкрепата на местните власти; как са заплашвани и принуждавани да се изселят още преди да са прибрали реколтите от нивите си.
Натискът върху българите да се изселят без да им се даде възможност да продадат имотите и добитъка си, без да бъдат оставени дори да приберат и реколтата от нивите си, е токова голям, че те са принудени да молят българското правителство да им помогне да се преселят в България колкото се може по-бързо, като изпрати за тая цел параходи до малоазийския бряг.
Първата група малоазийски българи потегля на 20 март 1914 г. с парахода „Княз Борис”, който с този си курс пренася от пристанището Бандърма до пристанището Дедеагач (дн. Александруполис) 932 души. Преселването по море продължава няколко седмици. Някои от бежанците успяват да се качат на параходите за България само с дрехите на гърба си, защото са били ограбени още при напускането на селата си и дообирани по пътя от разбойници или от корумпираните чиновници на самото пристанище.
Основната маса българи бежанци от Мала Азия през 1914 г. са настанени в Беломорска Тракия, която по това време още е в пределите на Българската държава, главно в селата на Гюмюрджинска, Дедеагачка и Софлийска околии, както и в Ивайловградско, и Свиленградско.
Тук те трябва да споделят нерадостната бежанска съдба на стотиците хиляди други бежанци българи от Тракия и Македония, потърсили спасение в разорената от войните своя родина, където при изключително трудни условия - глад, мизерия и болести, трябва да градят нови огнища, да осигурят подслон и храна за нещастните и оредели свои семейства.
Бежанската драма за малоазийските българи не свършва до тук, защото след няколко години те ще трябва наново да се изселват, да оставят пак току-що уредените си в Беломорска Тракия домове и да се преселват зад изместената на север граница по силата на несправедливия и позорен Ньойски мирен договор от 27 ноември 1919 г. и на последвалите ги съглашения за статута на Западна Тракия и за размяна на населенията между Гърция и България.
Така българите в Беломорска Тракия, заедно с току-що заселилите се там и малоазийски българи, е трябвало отново да се изселят, за да съхранят своята народност. Те били поставени пред дилемата: да останат, като подпишат, че се отказват от Българската екзархия и признават Гръцката патриаршия, или да се изселят в България.
Трудно може да се намери аналог на бежанската одисея на малоазийските българи, които скоро след първото бежанство са били принудени да преживеят и второ бежанство, за да останат в границите на българската държава, на която бе отказан, противно на логиката, на правото и на обещанията от страна на великите сили, естествен излаз към Бяло море.
Още по-драматична е съдбата на онези малоазийски българи, които през 1919 г. се завръщат в родните си села в Мала Азия, където са притежавали хубави къщи и богати имоти, като са мислили, че в резултат на военните събития те ще останат под гръцка власт. При мощното турско настъпление през 1922 г. тези наши сънародници отново напуснали с бягство родните си места, но сега били натоварени от властите, заедно с тамошното гръцко население, на параходи и закарани в Гърция, тъй като ги третирали като гърци. Всички, които отказали да признаят Гръцката патриаршия, т.е. да се обявят за гърци, били подложени на нови преследвания, интернирания по островите и на редица други изпитания, докато най-после с големи мъки успели да се доберат до България.
След това съзнателно осъществено от турските власти етническо прочистване в Мала Азия хиляди малоазийски българи загубват родните си огнища и цялото си движимо и недвижимо имущество. В изготвената по-късно непълна статистка от Главната дирекция за бежанците са отбелязани само за 1914 г. имоти и движимо имущество на повече от 1650 български семейства от Мала Азия: 1527 къщи, 109 дюкяна, 1070 стопански сгради, 106 мелници, хиляди декари ниви, ливади и гори, десетки хиляди глави едър и дребен добитък и др. И за всички тези имоти и имущества малоазийските българи не са получили още никакво обезщетение.