МАЕСТРО ИВАН ВЪЛЕВ: “МОИТЕ АРТИСТИ КАРАХА ХОРАТА ДА ИМ СТАВАТ НА КРАКА И ДА СЕ ПОКЛАНЯТ НА БЪЛГАРИЯ”

интервю на Татяна Любенова

- Маестро, откъде тръгва твоят път към музиката?

- Аз съм простото момченце от Луковит, което все се вреше в читалищата, за да общува с културата. Майка ми искаше да бъда юрист като баща си и чичо си. Записах се в Юридическия факултет с конкурс. Следвах право и работех като чистач в Статистиката в София. Защото бях сираче и майка ми не можеше да ме издържа. Чистех дирекцията перфектно и чиновниците ми викаха: ще станеш чудесен чистач! Предричаха ми бляскаво бъдеще. А аз мечтаех да стана музикант. Но исках да си довърша и правото. Обаче законът не позволяваше и двете. И аз подадох декларация, че се отказвам от правото и кандидатствам в Музикалната академия. Беше ми страшничко, защото, ако не ме приемат, губя и правото. Но за зла врага, приеха ме. Така започна моята одисея. Свирех по сватби на шопите, за да се издържам. Една банда бяхме направили от Академията - духачи. Беше трудно време след войната и нямаше нищо за ядене. Но… като вземех 100 лева отнякъде и отивах в “Славянска беседа”, най-скъпият ресторант тогава, и си поръчвах една порцийка пържени картофки за 80 лева. Приятелчетата ме питат къде съм вечерял, пък аз им отвръщам: “В Славянска беседа…” И те викат: “А-а, ти си голям тузар”. И така… Бях отличник на Академията, с отличен успех завърших при големите си европейски професори. Защото ние сега много говорим за Европа, но… Това бяха: Марин Големинов, завършил Екол нормал, Любомир Пипков - също. Джуджев - по народна музика, завършил Сорбоната, Парашкев Хаджиев - в Германия… Всички бяха европейски професори. И ме научиха на много добър занаят.

- Защо реши, че твоето амплоа трябва да бъде народната музика?

- Учил съм академична музика. Житейските ми обстоятелства обаче наложиха друго. Когато дойдох в Плевен, нямах квартира. После казаха, че ще ми дадат квартира, но ако поема Северняшкия ансамбъл. Рекох, покажете ми го това животно, да го видя. И какво видях: баба Цвета - на 85 години, баба Иванка Дангурска - на 85 години. Плача и си викам: за какво съм учил музика аз, като ме натопиха тук! А Николай Кауфман, който бе мой състудент, ме съветва: бягай, тук ще се провалиш! Вика ме в София, намерил ми работа. Аз пък се амбицирах, защото съм инат човек. И останах. И след една година, когато се появих с моя хор, новият вече, реформираният, в София - една група професори, начело с Филип Кутев (и Кауфман беше там), такива суперлативи изтърсиха, че мене ми беше неудобно. Предричаха ми крах, а аз ги опровергах по най-категоричен начин. Така започна историята. Новите певици събирах с конкурс. Убедих тогавашното ръководство да им намерят работа. Защото те са самодейци, играят и пеят в ансамбъла, но трябва някъде да работят. Чак от 1 януари 1971 г. успях да направя щатен ансамбъл. Заобиколихме малко законите.

- Тогава твоят ансамбъл стана конкурент на Филип Кутевия.

- Почитател съм на Филип Кутев, той беше голям българин. Но не харесвах някои неща. Той казваше: няма да бъркате гласовете на певиците, това са народни певици. А самият той го правеше. Беше импулсивен музикант. Няма да ги карате да пеят тихо, а самият той го правеше. На една конференция се изказах, че всичко това той го е направил в “Полегнала е Тодора” и то е много красиво! И големият Филип Кутев каза: Иван е прав! Прие ме и ме обичаше страшно много. Северняшкият ансамбъл стана корифей. А хорът беше най-силното звено. Академик Христо Недялков на един форум рече: “Другари, няма музика за академичен хор. Вие помните ли на Иван Вълев хора? Хор, на който ставахме на крака и се покланяхме”. Мене тогава вече ме бяха прогонили от Плевен и аз заплаках. До мене беше Иван Спасов, ректор на Пловдивската академия и композитор, Николай Кауфман също. Питат ме: какво става, Иване? Пък аз им казвам: мъчно ми стана, защото ми го отнеха този хор вече.

- Защо го отнеха?

- Некадърниците, изплували след Десети ноември. Аз бях на 60 години. След Десети изплуваха въшките отгоре, както казваше баба ми. Организираха ми това нещо и ме ликвидираха.

- Не ти ли се струва, че в днешно време като че ли има някакъв комплот срещу автентичните, истинските неща? Младите хора не знаят дори какво е българската народна песен, слушат само фолк…

- Моите артисти караха хората да стават на крака и да се покланят на България. Защото е уникална нашата музика. А що се отнася до поп фолка, ще кажа - гърците направиха много хубав поп фолк, красив, защото го направиха професионални музиканти. Сърбите също. А ние не успяхме. Има проблясъци, разбира се, аз не отричам и този жанр. И такъв жанр има място в живота, но тия цинични порнографски текстове и тия разголени мацки не ги харесвам. Това обаче не може да измести истинския фолклор. На Запад не приемат фолка, а ансамблите. Ние сме били на четири континента, в Канада, САЩ, къде ли не. Фолклорът ни - това е една енигма за тях. Те се впечатляват. Те се възхищават. Стават на крака. Германците направо подскачаха, когато ни слушаха. Но не могат да разгадаят тази красота. Това съм го забелязал навсякъде. Импресариото ме пита: абе, маестро, какво направи ти, какво им стори?

- Може би нашата космическа музика им го е сторила…

- Да! Целият свят обожава изкуството върху фолклорна основа. Ние с европейска поп музика не можем да учудим Европа и света. Но това е начинът да ги смаем - с нашия фолклор.

- Вече си на такава възраст, в която хората се отказват да се занимават активно с работа. А ти постоянно пътуваш, продължаваш да работиш.

- Няма да умра в къщи, Татяна, ще умра по влаковете. Скоро казах на проф. Жени Захариева, която е председател на Съюза на музикалните дейци: - Жени, хайде оставете ме да почивам вече, да пия кафе, да играя белот… Тя ми вика: “Трябваш ми. Ще почиваш на Оня свят, цяла вечност. Сега ми трябваш.”

- Какво имаш намерение да правиш сега?

- Много неща има, които не съм направил. И великият Бетховен, когато е умирал, сигурно е бил много тъжен. Сигурно защото не е успял да напише Десетата симфония, а само Деветата, финалът на която сега е химн на Европа. Та аз ли ще свърша цялата работа! Човешкият живот е много кратък. Старая се. Търсят ме хората. Правя им песни. Тези песни са вече авторски. Филип Кутев наричаше ансамбъла си - Ансамбъл за народни песни и танци. Но песните са авторски, върху фолклорна основа. Той направи една прекрасна “Полегнала е Тодора”.

- Ние пък си имаме “Неранза”…

- Е, да, “Неранза”. Пеят я и холандски хорове, пеят я и в Щатите - хор “Китка”. А моята внучка - Люси Дяковска, направи една коледна песен върху “Неранза”. Завърши музикално образование в Германия. Тя е нашата гордост. Защото постига това, което ние не можахме.

2007