ГЛАСЪТ

Йордан Янков

ГЛАСЪТ

И не дървото, неговият глас пониква ­ времето, което е сънувало гора, го взема в шепи.

Земята е тесто, което втасва между корени ­ ще дойдат ветрове и ще извият вихър върху мястото на ствола.

Слънцата ще се напластяват в кръгове и птиците ще трупат мимолетните си сенки под кората.

Гласът ще пусне клони и ще се завие с късче от небето.


ИЗПИТАНИЕТО

Градът бушува около затворената твоя стая ­ звуците се блъскат като бикове отвън в стените.

Прелистил си поредната си страница ­ денят е свит юмрук върху листа -. прозорците затварят почернели ледени клепачи.

Кълбо, което се пече върху жаравата на светлините ­ сухожилията се опъват със сподавено звънтене и се озоваваш сред въртопа

на следващото изпитание, което в денонощията си те омотава.


ВЪЗРАСТ

Не си затръшвал никоя врата ­ излизал си и си се връщал, без да се замисляш.

Затуй и тялото ти се е разполагало на слънце и на сянка (празното си търси място след напълненото и обратно).

Ако се наруши реда, вратата се затваря ­ въплъщенията на нещата се изграждат, без да произвеждат ехо
­
сами за себе си ­ и времето старее, без да побелява.


ИМЕ

Не го употребявай повече, отколкото е нужно ­ ще взриви самото себе си и ще посипе твоите клепачи с бяла пепел.

Огладен камък не намира място ­ и в стената се е подвизавал в дупка.

Онуй, което трябвало да се изтрие, е отнето ­ звуците са хлъзгави ­ по пътя си не се опират в нищо.

Ръбът остава ­ ръбчето, което стърже бялата хартия.


СЪЛЗА

Да беше ги подхванал за ръка, да беше ги повел ей тъй към спирката на автобуса ­ къщата и двора, изгревът, запалил огъня си между ябълковите дървета, ниската чешма и лудата коприва край стената.

И ти си нейде там на трите стъпала от камък, сгрени от следобедното слънце ­ там потърсил съпричастие към всичко ­ нищо, че оградата от тел ръждясва.

Един сезон без теб, или пък ти без тях ­ запазеното в паметта е настояще и за утре.

Ще си представиш ли какъв ще бъде пътят на поредната сълза, която ще обединява двете половини на лицето?