Никола Инджов

По-нататък ще стане ясно в какъв контекст избрах от българската поезия заглавието на тази статия, а преди това припомням, че в миналия брой на писателския вестник “Словото днес” поетът Слави Георгиев публикува кратка бележка, онасловена “Карбовски, наблягай на “сонетите”, там поне си добър (май)”. Ето поантата: “Уважаеми читатели, вие навярно се досещате, че “сонети” в случая е евфемизъм. На какво ли? Попитайте М. К. Той скоро беше във Франция, ще ви обясни. Пък и разбира от това (май)”. Иначе бележката на Слави Георгиев е изпълнена с характерна за неговите стихове и песни благородна ирония. Но в сходни дискусионни ситуации се проявяват мнителност и словесна агресия, възможно е и сега да не се разбере, че Карбовски всъщност е пощаден, че към него е проявена колегиална кротост, тъй като поводът за публикацията е изключително нервозен и ироничният тон едва ли е най-верният в конкретния случай. Защото гръмогласната премиера на “Технология на екстаза”, стихосбирка от Мартин Карбовски, поставя на изпитание свойството на интелектуалното общество да се съпротивлява на вербалната пошлост в каквато и форма тя да се самоизтъква.
Неотдавна в едно интервю трябваше да отговарям на въпроси за многократното ми лично участие в провеждането на широко известния преглед-конкурс на дебютната литература “Южна пролет”. “Имам чувството - сподели интервюиращият ме, - че Вие, както и някои представители на литературата от по-старото поколение, просто не си давахте сметка, че отваряте кутията на Бездарието и благославяте излитането на чудовищата от нея…” Напомнено ми бе, че през 1998 година наградата за поезия е връчена на Стоил Рошкев, автор на следното излияние:
Да я питаш примирява ли се с безизходицата и ако отвърне:

“Да!”, да я нап-ц-уваш.
После и краката си да питаш: “Бе, ний мъже ли сме
или на звездите качулките?” и хуквайки
оптимистично през глава напред, да викаш:
“Ееееей, душо!
Гъзарей!”

Това е от стихосбирката на Стоил Рошкев “Забранена зона”, а той бе награден за първата си стихосбирка - “Ток”, тя съдържаше интересни в езиково и стилистично отношение експериментални творби.
През 2000 година наградата за поезия получи Николай Атанасов - за стихосбирката “Ябълка”. По-късно той публикува стихотворение, от което е следният откъс:

„Майка ми искаше да покаже на своя
обратен син колко е отвратително да лапаш кур.
Взе дървения чукан за чесън и ми го вкара в устата. Бях на 14.”

В случая с Николай Атанасов стана същото, което и със Стоил Рошкев. Приведеният текст не е от наградената му книга “Ябълка”, аз не бих допуснал на никаква цена такава вулгарност. Разбира се, аз знаех, че Николай Атанасов има отклонения в сексуалната си ориентираност, но струва ми се, че той описа нестандартното си влечение под влиянието на чуждестранна действителност, извън патриархалната българска представа за свобода на словото и личността.
През 2002 година наградата за поезия бе връчена на Иван Христов за първата му стихосбирка “Сбогом, деветнадесети век” - умна поезия, овладяно формално майсторство, тънки сияния от позабравени пластове на родния език “Същият текстописец - казва интервюиращият ме, - е сътворил и будещата отвращение гавра с един от най-светлите образи в многострадалната ни история - Кочо Чистеменски:

„Седма водка:
ХОР:
Кочооо, Кочооо, Кочооо,
Кочооо Чистеменски,
Защо уби жинатъ
ЕРИНИИ:
жинатъ и дицатъ
ХОР:
Защо уби жинатъ
ЕРИНИИ: жинатъ и дицатъ”

Това е от друга книга на Иван Христов.
Да, аз твърдя, че Стоил Рошкев, Николай Атанасов и Иван Христов са талантливи творци със склонност към новаторство, макар че не мога да си обясня защо експериментът им се е развил в насока, обременена от посредствен имажинизъм. Но така или иначе, те с първите си книги се проявиха като нови по качество поети. И няма как да приема заглавието на интервюто, което си измисли интервюиращият: “Отявлени хомосексуалисти и явни бездария - лауреати на “Южна пролет”.
Журито, което председателствах, се отличаваше с прецизност на оценките и коректност спрямо участниците. Това означаваше, че представените за конкурса книги се четяха от всички, повтарям, от всички членове на журито, сред които в различно време участваха Дико Фучеджиев, Никола Радев, Георги Константинов, Димитър Танев, Валентина Радинска, Петър Василев, Милена Лилова, Владимир Трендафилов, Георги Господинов… Номинациите се предлагаха от референта в съответния жанр, но преди да се вземе окончателно решение, се организираше публично представяне на авторите и публично обсъждане на всички книги със специално подготвени критически доклади по жанрове и мое обобщаващо заключение. Това бе същността на “Южна пролет” - младите да чуят първа професионална оценка за своя литературен дебют, по тази причина проявата траеше три дни. Сега “Южна пролет” започва с фанфари на градския площад в Хасково, журито от София идва с готово решение, ликвидирани са публичните обсъждания и аналитичните доклади. Хонорарите наистина са вдигнати многократно, обаче причините за това не са творчески…
Като председател на журито на “Южна пролет” в най-плодоносния период на конкурса, когато годишно участваха стотина дебютанти, аз съм прочел поне 500 първи книги и имам все пак представа за младата българска литература. Опитвам се да разбера защо новаторският им порив се изроди в “алкохолна пристрастеност и отдаване на долнопробна бохема”. Да не би отново да се срещаме с познатата ранна поквара на таланта и оттам - стремежът чрез “плесница по обществения вкус” (по израза на Маяковски) да се поддържа литературна известност, макар и от съмнително качество? Или пък такова развитие е стимулирано от определени фактори, координиращи усилията за разрушаване на българската духовност и специално на българската литература като главна опора на националното достойнство и на националното самочувствие? Този процес е забележим, той е насочен срещу ботевското в характера на нацията, срещу вазовското - в книжовната традиция. И така нататък…
Но още при появата на новите поети в “Литературен вестник” бе публикувано “Проучване… на литературни археолози от течението “Нов интерпретативен диегенезис” на житейски и психологически реликти на процеса на писателска идентификация”, основано на творчеството на немалка група начинаещи писатели - Кристин Димитрова, Петър Чухов, Емилия Миразчийска, Антония Колева, Йордан Ефтимов, Мирослав Димитров, Кирил Василев, Бойко Пенчев, ВБВ, Палми Ранчев, Силвия Чолева, Пламен Тушков, Стефан Кисьов, Николай Бойков, Лъчезар Лозанов, Елин Рахнев, Георги Господинов, Тома Марков, Иво Хаджийски, Кирил Василев, Мирослав Димитров, Пламен Дойнов, Васил Прасков, Радостина Григорова, Борис Минков, Димитър Матакиев, Ивайло Дичев, Владимир Левчев, Ида Даниел, Марин Бодаков. Емпиричният материал едва ли дава основание да се направи заключение за основни тенденции в българската литература, тъй като почти всички изследвани автори са в началото на пътя си, или - както писа тогава Владимир Трендафилов - “пред първото си стихотворение”. В крайна сметка изследването показва, че при 98% литературният живот в ролята си на Свръх-аз наплашва до смърт нормалния и го прогонва дори и при иначе витални екземпляри, а при 2% писането се превръща в мил спомен, често поради алкохолна пристрастеност и отдаване на долнопробна бохема… Съзнавам колко е фриволна артистичната методология на въпросното проучване, но така или иначе то посочва две състояния на литературното общество, които сякаш не се променят и до днес. Първо - елитарното самочувствие на още недоказали се таланти, второ - наглата демонстрация на творческо битие, предопределено от дрога и алкохол. Днес кой в кое от двете състояние се намира проличава единствено от публичното му поведение и творческите му изяви, това се отнася за всички, включително за Тома Марков и Мартин Карбовски - протагонисти на поредния спектакъл при самопредставянето им в зала Culture beat в НДК.
Тук ще запозная читателя с едно почти репортажно описание на премиерата на произведението на Карбовски, което вземам от блога на непознатия ми Николай Георгиев:
“Мартин Карбовски издаде нова книга. И й направи скандална реклама. 14-годишното си литературно мълчание TB водещият Мартин Карбовски разруши с брутална шумотевица, съобщи Blife.bg. С нагледна демонстрация как се разделят линиите на кокаина и как се шмърка през двете ноздри, в комбинация със солидно количество алкохол и нецензурни рими, възхваляващи женския полов орган, авторът представи новата си стихосбирка “Технология на екстаза” в клуб Culture beat в НДК… Карбовски бе довел и адвоката си, за да го защити в случай, че някой приеме провокацията му насериозно. За финал, на сцената излезе черешката на тортата - хубавица, облечена във вестник. Карбовски и Марков я съблякоха до кръста, оставиха я по голи гърди и оповестиха, че това е лицето на новата българска литература… Докато Карбовски четеше скандалните стихотворения, неговият приятел Тома Марков вдишваше белия прах и към края на презентацията едвам стоеше на двата си крака. Мнозина коментираха, че със залитането си по дрогата при представянето на книгата Карбовски е минал доста мярата”.
В блога са поместени и снимки, които показват как двамата герои на вечерта “шмъркат” насипания по масата кокаин. А разголената българска литература е фотографирана с розови бикини, навярно така се възбужда интереса на Карбовски и Марков към Багряна и Дора Габе. Следва фундаменталната идея на Карбовски - мечтаел да види запален Съюза на българските писатели. Сигурно заедно с писателите и заедно с книгите им. И вероятно да се изправи на балкона си и да наблюдава, има такава поза в историята. Има и още една историческа поза - на фона на горящи книги да вика “Хайл!”.
Карбовски е журналист, водещ на телевизионни предавания, основна фигура в групировката „Литература-диктатура”, автор на книгите „Дефлорация”, „Обществен eXperiment”, „Пътеписите” и стихосбирката „Недялко яде лайна в НДК”. Последното заглавие е зашеметяващо, но нали казват древните, че човек е такъв, какъвто смята, че е другият. Във виртуалните архиви се намира описание как Карбовски рецитира избрани редове от тази стихосбирка с “ненаподобимо заглавие”:

Хората гледаш ги - контактуват.
Каде и да идеш, каде и да спреш,
насекъде честно, любезно се чува:
да ми ядеш кура, да ми ядеш!

Наистина, такова улично побоище може да се подмине с погнуса, ако нямаше нещо друго. Според хрониста, “Интересен беше фактът, че младежите между 20 и 30 години знаеха стиховете наизуст и пламенно се включваха в рецитацията на последния стих, който е и лайтмотив в цялото стихотворение”. Това е първоначалната победа на Карбовски над обществения морал и литературната естетика. Тогава той като намазан със шарлан панаирджийски пехливанин е натръшкал на земята не само Недялко Йорданов, но и Лилиев и Маларме заедно със сакралния техен мотив за “ужасът да бъдеш девствен”.
И така, ей, хора, цели четиринадесет години Карбовски не бил издавал стихосбирка, както писаха доста вестници и съобщиха доста телевизии. “За народа загуба велика” - би казал Иванчо Йотата не по тоя повод, но в тоя смисъл. Като завръщане в литературата бе определена в предварителните информации премиерата на Карбовски. Читателят се пита може ли да се завърнеш там, където никога не си бил, но щом вестниците пишат… А вестниците пишат още следното: “В „Технология на екстаза” ще намерите поезия за радостта с освободени думи, без свян, с онова, което се случва на мен и на вас, всеки ден, когато пиете, когато обичате някого и когато правите секс. Все пак в свободата е прогреса, другото е соцреализъм”.
Впрочем, ето какво има в новата книга на Карбовски:

Хуй във путка, путка в хуй,
майка ти дано те чуй,
че родила е лайно -
ей таквоз едно…
Хуй във задник, задник в хуй -
той Карбовски ще надуй -
сърбай сперма, сърбай спин -
ей такъв един…
Дебелан, а не поет
е драскачът с хуй напет -
драскай, Карбо, драскай, пич,
дърпай хуя си с теглич.

Този шедьовър на Карбовски е предизвикал един-единствен непосредствен отзив в читателския форум, и той е напълно в негов стил: “Изкуство, да му еба майката!”. Но ето пък какво казва Тома Марков за групата, чиято основна фигура бил Карбовски: “Появиха се петима чудесни поети като нас от „Бърза литература”. Каквото и да напишем, където и да дадем ръкописите си, те имат шанс да се превърнат в химн на младото поколение.” Ето и какво пише за самия Тома Марков самият Карбовски: “Войник на Слънцето, шизофреник и поставящ зъбите си по гробищата на старата българска литература. Ако пишеше, колкото пиеше, щяхме да имаме Чосър. Но на нас Чосър не ни трябва - трябва ни Тома Марков да подскача наоколо, докато малки и големи човешки пожари догарят в нощта. Като догорят пожарите, тогава Тома Марков ще възкръсне от малките дози сивкав прах, който продават в „Надежда”, и ще успеем да го имаме…”
Няма да бъде справедливо да не спомена, че и Тома Марков участва в “Южна пролет” - през 2003 година. Получи една от десетината поощрителни награди. А що се отнася до европейската награда за поезия в Люксембург, вярно е, че там съществува формация с название “Европейска академия на поезията”, оглавявана от поетесата Анисе Колц, ако не й бъркам името. Не мисля, че каквото и да е наградата от тази академия представлява европейската награда за поезия, при това единствена.
И още една извадка от виртуалното пространство: “На страниците на „Труд” доскоро кръстосваха шпаги поети от по-новото време като Тома Марков, Мартин Карбовски, Стефан Иванов срещу поколението на соца, оглавено от Любомир Левчев. Това напомня времето на Маяковски и Есенин, които са правили истински словесен двубой в мерената реч. Но само напомня. Всъщност в нашата ситуация поети изказват тези, плюят, възвеличават се и някои от тях направо „светят” в литературното пространство, използващо полето на печатните медии.”
Поетът Димитър Стефанов е автор на сонета “Битие”, стих от който избрах за заглавие:

Да си призная, не ми се живее.
Не защото ти пламенно подъл по нрав си.
Не, ти отгледа цяла плеяда мерзавци.
Смисълът на надеждите вече къде е?
И ще кажа, обаче: Не ми се умира.
Само щом си представя как притуряш (тогава),
похвални слова за мене към своята слава -
и сърцето ми почва с гняв да пулсира!

Тази творба е създадена през 1982 година и логично не се отнася за споменаваните тук поети. Но ако факторът, който “отгледа цяла плеяда мерзавци” още действа, внедрен в сегашния ни живот? Ако той е придобил чертите на перманентно явление?
Аз нямам нищо лично против Карбовски и Марков, както и против други изкушени от съчинителството граждани, за които съм писал например в статиите “Литературни опити в европейския клозет”, “Високо плюеха, ниско ближеха”, “Алхимичният опит за създаване на нашенски литературен елит”, “Просто свидетел”, “Един незначителен епизод на нравствена несъвместимост с разрухата” и т.н.
В колегиален разговор един също нов писател ми каза буквално следното: “Да отминеш с мълчание подобни крясъци” е едното решение. Другото е да отговориш и да влезеш в битка, което предполага смелост и риск. Но те точно на тази “битка” разчитат, те се хранят с нея. Не знам. Чета с удоволствие Вашите статии, значи са необходими. Иначе изобщо нямаше да знам как пишат “ония лошите”. Но трябва ли да знам? Ако някой напише, че са от “добрите”, няма да повярвам като ги прочета, освен ако съм на тяхното ниво или момче в четвърти клас. Предпочитам да чета за истинските добри нови поети. А “ония” нека да се четат сами и вдигат шум колкото си искат”.
Във връзка с настоящата статия дълго мислех струва ли си да правя обществено достояние екстремните опити на неколцина, мислех си, има ли всъщност истински интерес към тях? Българската литература ми е внушила увереността, че лесната слава бързо отминава. Уверен съм, че “бързата литература” бързо ще бъде забравена, но също така знам, че ако нещо около нея бъде запомнено - това ще бъде нашето мълчание. Ако мълчим. В края на краищата аз вярвам, че откритото публично отношение на съвременния писател към самозвани месии в изконната духовна територия на нацията е безспорен атестат за творческо и гражданско поведение във времена на морална криза. Днешните времена.

Съвместна публикация на в. “Словото днес” и сп. “Литературен свят”