Елдар Ахадов

превод: Татяна Любенова

Живяла някога една много печална Тъга. Ходела тя, никому ненужна, измъчвала се, сълзи наридала море-океан, приближила се до своето море и решила да се хвърли в него. Засилила се отдалече, за да скочи в по-дълбокото, спънала се и паднала. Не в морето, а там, където се спънала.
Събрала се тълпа да гледа как Тъгата се дави. Хихикат, радват се, намигат си един другиму. Станала Тъгата, надула се като гъба: махайте се, вика, иначе няма да се удавя!
Всички веднага се разбягали.
Събула тя пантофите си, почистила пътечката си за засилване, за да не се спъне отново. Засилила се. Бух - във водата. И заплувала. Забравила била, че умее да плува. Народът се умърлушил. Махай се от нас, крещи, лъжкиня! Засрамила се Тъгата. Решила от срам да изгори. Набрала двеста наръча срам. Или триста. Никой не ги броил. Подпалила ги. И зачакала. Те горят. Тя не. Ех, че позор!
Ходи Тъгата нещастна насам-натам. Дотегнала на всички. Хич не било хубаво това. Дали й огледало, да не й се премрежват очите: ето тук, гледай, не се пули в нас!
Погледнала се Тъгата в огледалото. Във водата не потъва, в огъня не гори, а и на хората дошла до гуша. Къде да се дене? Млада е още, а вече така омърляна. Отишла във фризьорницата: прическата да си смени. Менила-менила, всички измъчила, на нищо не заприличала. Излязла от фризьорницата - никаква! Гледа: момиченце в двора на люлка се люлее. Какво е това тъга - не разбира, мъничко е още. Усмихва се на Тъгата, а тя, къде да се дене: също й се усмихва. Искаш ли с мен да се полюлееш? Сядай!
И се залюлели те заедно на люлката. Нагоре, надолу. Момиченцето й прави смешни муцунки и само се смее. Тъгата отначало едва й пригласяла, а после се отпуснала и така се разкикотила, просто никак не могла да се сдържи. Народът отново се събрал. Диво се диви: кой е там на детската люлка? Явно няма никаква Тъга. Смях има, и това си е.
Момиченцето хванало за ръка своята приятелка и затичали заедно глухарчета да събират. И в смях двете се заливали. Защото няма никаква Тъга. Само Радост.