ЗА МИРЗА ГАЛИБ И НЕГОВАТА ПОЕЗИЯ

Н. Пригарина

превод: Татяна Любенова

На Галиб е било съдено да изиграе много голяма роля в историята на две литератури в Индия - урду и индо-персийската. И двете, в момента на появяването му на литературната сцена, в началото на ХІХ век, почти във всичко са съхранявали средновековните си черти.
Всички видове литература са били строго регламентирани и са се подчинявали на правилата на арабската поетика - арузу, която прониква в литературата урду от персийската. Историческите центрове на двете литератури са били градовете Лахор, Лакхнау, Хайдарабад и Делхи.
В литературните кръгове в Делхи, в началото на ХІХ век, са имали своите закони и законодатели. Поезията е процъфтявала. Изтънчената публика, изпълваща Червения Форт, където доживявала последните си дни някога пищната и могъща династия на Великите Моголи, със страст се отдавала на заниманията с поезия и боготворила своите кумири. Много популярни са били състезанията на поетите. Те четели там своите нови стихове или съчинявали изискани вариации-отговор на зададени теми и поетически форми: по строфа на известен майстор, като запазвали римата и ритъма на оригинала. Множество тънко разработени критерии позволявали на познавачите да различават “изящната” поезия от “грубата”, “възвишената” от “простоватата”. Тези салонни забави са сродни с европейските музицирания.
Газелите са се изпълнявали на езиците урду и фарси. Обикновено ги пеел самият автор или специален изпълнител. Фарси по онова време все още е официален език за двора. На персийски говорели и пишели интелигентните хора. Земята на Индия е родила много поети, пишещи на фарси. Голямата част от тях живеели в двора, където често не само забавлявали с поезията си владетелите и придворните им, но и играели ролята на министри, съветници или наставници на царствените особи.
Поезията винаги е била неотменна част от духовния живот на индийския град. В нея са търсили не само развлечение, но и поука и начин да изразят необичайни преживявания. Постепенно и самият живот в града станал предмет на поезията. Независимо от проникването на новите “реалности” обаче, в сложната система на тази литература каноните са се съхранили. Разширяването на кръга от потребители не е принизявало изисквания към читателя.
В началото на ХІХ век поезията на урду била доста развита. Както пише Галиб - “до Галиб е имало и един Мир” - става дума за Мир Таки Мире (1724 - 1810), а също и Назир Акбарабади (1740 - 1830), певец на обикновените хора, привнесъл в литературата просторечието, цветистостта и чувственото веселие на индийското народно празненство. Бъдещето на литературата принадлежало на езика урду, защото върху персийския, още приживе на Галиб, е бил нанесен смъртоносен удар - той престанал да бъде официален език, заменил го английският. Независимо от това, в творчеството на Галиб именно стиховете, написани на персийски, са първостепенни:

“Погледни моите персийски стихове -
и ще видиш многоцветния свят.
Остави стиховете урду -
в тях аз не приличам на себе си.”

Но в историческото състезание със самия себе си Галиб - поетът на урду, е победил Галиб, пишещият на фарси. Той заставя родния си език да звучи така упоително, както сладкозвучният фарси и газелите на урду - един от най-трудните жанрове в лириката - са редом с газелите на признатите майстори на персийската поезия. Това му е дало право да каже впоследствие:

“Ако някой попита: как може газелите на урду
да съперничат с газелите на фарси? -
прочети му няколко строфи на Галиб
и кажи: ето, така!”

Мирза Асадулла-хан Галиб е роден на 27 декември 1797 година в градчето Агре, близко до Делхи. Дядото на Галиб се прибира в Индия от Средна Азия в средата на ХVІІІ век. Корените на своето родословие Галиб обичал да търси в побелялата древност. Във вълшебните предания той намирал доказателства за своето родство с най-митичния цар на Иран и Туран - Джамшид, царувал хиляда години и притежавал вълшебната старинна чаша, отразяваща в дълбочината си целия свят. Галиб често сравнявал стиховете си с такава чаша - в този смисъл няма съмнение за генеалогията на неговата поезия. Галиб се нарича в стиховете си “простодушен тюрк”, говори за себе си като за туранец. Туранците по-късно отъждествяват с тюрките. Митическите богатири Пашанг и Афрасиаб били прародители на всички тюрки, а значи и на старинния самаркандски род Айбек, от който действително произлиза рода на Галиб. Войнствените айбеки поколения наред се занимавали с военни дела. Военачалници са били и дядото на Галиб, и неговият баща - Абдулла Бег-хан. След като бащата на Галиб загива във военна схватка, той е възпитаван от чичо си по майчина линия, а след смъртта на чичото - в семейството на дядо си - голям военачалник. Когато Галиб навършил тринайсет години, оженили го за момиче от високопоставено семейство в княжество Лохару. Новото родство въвежда юношата в аристократичните кръгове на моголския двор. Но ранният брак не бил щастлив. Нямали и деца - те умирали преждевременно. В един момент от живота си Галиб се влюбил силно, но възлюбената му умира. Той й посвещава пълна с мъка елегия. Не бил лишен от чувство за привързаност към дома и особено от чувство за дълг. Препитавал се с пенсията, която му отпуснали след смъртта на неговия чичо. Не бихме споменали това, ако опитите на Галиб да осигури семейството си не са му стрували толкова усилия, толкова жестока и оскърбителна за фамилната гордост, титанична и безплодна борба. Тази злополучна пенсия била спряна и Галиб потъва в дългове, надявайки се някога да възстанови законните си права. През 1828 година предприема половингодишно пътуване до Калкута. Видял прекрасни градове, храмове, реки, многолика, пъстра тълпа. Поразили го плодовете на английската техническа революция - кибритът, осветлението с газ, телеграфът и парната машина. Галиб е един от малкото поети, който не само ги е видял, но е съумял да разбере, че те ще доведат до дълбоки промени в историческите процеси. Всичко това се отразява и в неговата поезия. Галиб пътува и до Бенарес - свещеният град на индусите. Пътуванията из Индия са оставили много следи в творчеството му. Галиб виждал не само красотата на Индия, но и нищетата на народа. И самият той бил далече от благополучието. Облаците над главата му се сгъстяват, когато по обвинение в хазарт, забранен в Делхи, Галиб бил затворен. Месеците в затвора поетът е описал в стиховете си. Трябва да кажем, че в персийската литература именно Индия държи печалния приоритет в създаването на жанра “затворническа елегия” - хабсийат. Височайш покровител освобождава Галиб от заточението. Поетът винаги го споменава в газелите си с топлота и уважение.
Галиб започва да пише на 15 години и веднага привлича вниманието на познавачите. Но признанието идва много по-късно. Не веднъж стиховете му са обявявани за непонятни, неговият фарси - за неправилен, урду - за простонароден, простоват. Имало и интриги, и сплетни, и завист от страна на придворните поети-съперници. Но тези неща привличат също царски меценати. Към петдесетата си година Галиб бил повикан в двора на Моголите в качеството си на хронист, а през 1845 г. става съветник на императора. Бахадур Шах ІІ, последният Могол, наградил поета с почетна титла в три степени и му отпуснал парична награда, която не решила финансовите му проблеми, но все пак притъпила остротата им. Настъпил период на относително благополучие. Но въстанието от 1857-59 година, когато престава да съществува династията на Моголите, се отразява върху съдбата на Галиб - престава да съществува неговата длъжност, прекратена е пенсията му, имуществото му било разграбено, а домът - разорен. През последните си години поетът живее в Делхи, много чете, води преписка с приятели и почитатели, които времето е пощадило. С предчувствие за смърт, поетът пише няколко хронограми и в една от тях пророкува годината на своята смърт - 1869. Четиристишието, което се намира в самия край на сборника стихове на фарси, може да се нарече епитафия:

“Ти изписа страниците на живота - и всичко свърши.
Ти нямаше равен на себе си в поезията. Но всичко свърши.
В старостта виното ти беше утешение, Галиб,
но и от него те лишиха. И всичко свърши.”

Наследството на Галиб е огромно. През 1841 г. излизат “Дивани-и урду” - около 8 хиляди реда. По-късно тази книга многократно се преиздава. В “Избрано на урду” Галиб по-късно отделя 1800 стиха от диваните. Персийските му стихове са издадени за първи път през 1845 г. Те са с обем 25 000 реда. Освен тези сборници, известни са цял ред други издания на стиховете на Галиб, в частност сборникът му с персийски стихове “Сабадчин”, публикуван в годината на смъртта му. Епистоларното наследство на Галиб на персийски език и на урду е издавано нееднократно и съставлява няколко сборника, част от които са публикувани приживе на поета. Неговите писма са изиграли голяма роля в развитието на прозата на урду. Галиб създава истински шедьоври в този жанр. Галиб се стреми да намери в поезията свой стил. По същество в творчеството си той е приемник на това направление в литературата, което е свързано с поезията на индийския стил, повдигаща дълбоки философски проблеми. При Галиб няма случайни, безсмислени и безструктурни образи. Всички те имат определен, внимателно осъществен замисъл. Избирайки прозаическата форма на превода, ние сме се стремили преди всичко да предадем смисъла, да съхраним мисълта и символиката на стиховете, тяхната образна система, отговаряща на оригинала с математическа точност към конструкцията им, тоест всичко, което съставлява структурата на поезията на Галиб.