БРАТЯ

Йордан Стубел

БРАТЯ

На ви огън, и злато, и лък,
рече Царят на трите си сина.
И далече в световния кръг
забравете любов и родина.
Целунете със братски сълзи
светостта на покорна раздяла,
и търсете царства и врази,
и сърцето на майка умряла.
Тя с заклета любов ви кърми,
вий до смърт й помнете завета,
и търсете я в чужди земи
и в бездънните мрачни морета.
Ето тъмната вечер расте,
нека грее низ пътя ви меча…
Мълчаливо простиха се те
и по друма възвиха далече.


 

ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО

Аз гасна сред стаена тишина.
О, тишина на вечер запустяла -
във ъгъла на срещната стена
с години дреме старо огледало.
Загледан в него, блед и ужасен,
във сенките, които вечно пази, -
една любов, един ненужен ден
отива си над цъфналите вази.
А стаята таинствено мълчи.
Вратите вечерта затвори рано.
По сините картини се здрачи.
В забрава тъне черното пиано.
И сякаш някой шепне: Отче наш!
Във този час на горест и неведа -
от срещната стена като мираж
зловещо огледалото ме гледа.


 

СЪДБА

Ти идеш всеки ден една и съща.
Ти вечна и безпътна като грях,
и винаги коварна и могъща.
Познавам твоя сън и твоя смях -
и от дете, аз помня, под навеса
на хижата седяхме аз и ти -
но радост никой път не ми донесе -
ти блудна в мойто утро се вести.
И досега ти хлопаш вън по пруста,
аз чувам и на пропаст съм готов -
ти ми поднасяш, безконечно пуста,
една лъжа, измама и любов.
А тук до мен часовникът надвесен
над времето, което не видях,
бележи твойта зла и змийска песен,
и твоя смъртен сън, и твоя смях…


 

ДЕН

Но ето ме - в ръцете си вземи ме -
о, ден на черна, неотменна стръв!
По тебе няма път, ти нямаш име
и ти цъфтиш над пропасти и кръв.
И в погледа примамлив и помътен
аз виждам свойта младост да гори,
когато нощем връщам се безпътен
и плахо викам - майко, отвори!
Тогава ти заставаш мълчаливо,
за да ми спомняш винаги едно
и ето: път световен се извива
на кораби и песни, и вино.
И мойта скръб, и гневната ми рана
умират и изгарят в тишина,
и сянката си виждам прикована
навеки във студената стена.


 

ЛЮБОВ

Езичнице, родена и некръстена,
над мен горят запалени стрели.
Вземи ме със прегръдката и пръстена
и с твойта кръв и вечност ме стопли.
Да зная, да усещам, че разлистена
ти светиш от небесните врата,
че ти любов като съдба и истина
отключи на женихите света.
За да преминем ний през теб - пленените
в зелените очи на пролетта…
Прегръщам и косите, и коленете,
целувам и земята, и плътта.


 

ПРОЛЕТ

Обковани във пламък и броня,
в непрогледната вечер летим;
вее черната грива на коня
безпределност и жажда, и дим.
Като никога ти си честита
и не питаш - къде и защо?
И звънят уморени копита,
и пилеят искри от злато.
А на погледа пламнал във зноя
скрита обич безмълвно гори -
там ни чакат, о пленнице моя,
бели кораби в тъмни зори.
Ала с коня във синята вечер
ще летим безпределно сами
и не ще се завърнеме вече
в наште пръвни и вечни земи.


 

МИМОЛЕТНОСТ

Радостно подсвирнаха и звънна
пред вратите пътната шейна,
и звънците огласиха сънно
глухата и бяла тишина.
Те си взеха сбогом и далече
глъхне умирающият звук…
Няма ги, отидоха си вече,
никога не ще се върнат тук.
Гледам до прозореца наведен
как пълзи студена вечерта
и като след гости, сам и бледен,
пак притворих уморен врата.
Към живота светъл и огромен
полетя шейната в своя път
и умислен гледам като в спомен,
тихо как вали навън снегът.


 

ЗАЛЕЗ

Ще спре часът във стенното махало
и няма твойто име да изричам
с очите и лицето потъмняло,
които днес не помня, не обичам.
Над старите прозорци цветовете
от лятната умора ще жълтеят
и бавно като в есен плодовете
над моя ден нависнали ще зреят.
И няма вик и мъка да простене
на времето водата бързотечна,
когато спрат забравени край мене
очите на една жена далечна.


 

ОБИЧ

Изгори като белия облак във свода
и заспи като птичка в ръцете ми силни,
ний ще стигнем до светлия кръг на захода
до меда жълтоок на пчелите обилни.
И ще спрем до пожара запален високо,
за да бъдат полята, пределите наши
и ще капе на виното алено сока,
и любов ще струи от упойните чаши.
Но тогава… недей говори! Остави ме -
като вятър в косите ти лудо да тичам!
Може би ти със поглед извика - спаси ме!
Затова аз горя и отново обичам…