Павел Василиев

Павел Николаевич Василиев, руски поет, е роден на 23.12.1909 [5.01.1910 по нов стил] в градчето Зайсан, Семипалатинска губерния, Прииртишието, (сега в Република Казахстан) в семейството на казаци - учителят Николай Корнилович, по-късно преподавател по висша математика в Омск, и Глафира Матеевна. Най-голям син от четири деца в семейството. В ранното му детство мнозина се удивляват на приликата му с малкия Пушкин. Любовта към поезията се пробужда в начинаещия поет под влияние на приказките и песните на дядо му Корнила Илич, произхождащ от сибирското линейно казачество. Дядо му по майчина линия Матей Василиевич Ржаников е павлодарски търговец. Благодарение на майка си (неслучайно родният й Павлодар става истинският роден град за поета) обиква четенето, творчеството на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, на 10 г. вече съчинява стихове. По спомени на съучениците му, една от любимите книги на Павел, с която не се разделя, е томче на Пушкин. Детството му минава в гр. Павлодар, на р. Иртиш. Учи в Петропавловск, през 1926 г. завършва училище втора степен в Павлодар и през юни с.г. се отправя към Далечния Изток. Във Владивосток, където е студент за кратко, се запознава с някогашните приятели на Есенин Рюрик Ивнев и Леонид Повицки, които високо оценяват стиховете му. Те са инициатори за провеждането в университета във Владивосток на литературна вечер на поета, ненапечатал още нито ред. Първата му публикация е във вестник от Владивосток “Червена младеж” (06.11.1926). През юли 1927 г. пристига в Москва, където постъпва в работнически факултет (рабфак) по изкуствата и продължава упорито да работи над стиховете си, в част от които пресъздава впечатленията си павлодарското детство. Живее в общежитие, прехранва се със случайни дейности - черноработник в дъскорезница и др. Прави първия си пробив в централната преса: “Комсомолска правда” публикува неговите “Иртишки страници”. През лятото на 1928 г. след отчисляването му от рабфака (написва художествено произведение, възприето като очернителство на ОГПУ и възхвала на убитото царско семейство) започват нови скитания в Сибир и Далечния Изток - Омск, Новосибирск, Томск, Павлодар. През 1927-1928 г. стиховете му се публикуват на страниците на “Сибирски огньове” и в. “Съветски Сибир”. В резултат на крайно нездравата обстановка, създадена в Новосибирск от местни (Сирцов, Заковски) и столични (Анна Караваева, А. Курс, Гиндин, Мусинов, Каврайски) раповци, писателите-”сибиряци”, обвинявани в “шовинизъм”, “национализъм”, “антисемитизъм”, “бохемски нрави” започват да напускат града (Сергей Марков, Иван Ерошин, Николай Титов, самият Василиев, Евгений Забелин и редица други). До есента на 1929 г. продължават скитанията му из Сибир и работата му в златните мини в Долни Селемдж, на кораби на търговския флот, публикува във вестниците на Чита, Иркутск, Сретенск, Хабаровск, Владивосток. Впечатленията от видяното и преживяното са отразени в поредица от очерци, обединени по-късно в книгите “В разузнаване за злато” (1930) и “Хора в тайгата” (1931), излезли в Москва. В края на 1929 г. пристига в столицата и постъпва в литературните курсове на Висшия литературно-художествен институт “Валерий Брюсов”. Жени се за 17-годишната Галина Анучина от Омск през 1930 г., бракът им продължава до 1932 г., тя ражда единствената им дъщеря Наталия през 1933 г. Печата в най-престижните издания. Но се появяват и врагове. Същите, които ненавиждат Александър Блок, Алексей Ганин, Сергей Есенин, Николай Клюев, Сергей Кличков, Пьотр Орешин. Тези врагове на поета твърдят, че той е “руски, а не съветски поет”. По свидетелство на поета Сергей Поделков Василиев възнамерявал да пише поезия до 30 години, а после - само проза. Потвърждение на това е стремежът му към произведения с епичен мащаб, с голяма изобразителна сила и драматизъм. Такъв е пътят на руските национални гении Пушкин и Лермонтов. В поемата “Песен за гибелта на казашката войска” (1930, излязла посмъртно през 1957 г.) се описват казаците на атамана Б. А. Аненков, загинали в Прииртишието. Василиев е един от първите, който въвежда темата за Казахстан в руската поезия. Огромна част от стиховете му са за Казахстан, Прииртишието, Алтай; за рибарите на Зайсан, казахските аули и казашките станици. С Василиев влиза в поезията степта с цялата й сложна историческа съдба и сурови закони. Възхищението от красотата и щедростта на родната земя е основа на творчеството му. С времето враговете на поета растат: ежегодно от началото на 30-те г. той е арестуван и разпитван. На 04.03.1932 г. Василиев е арестуван (ордерът за ареста му е подписан от Ягода) по “делото на сибирските писатели” (Дело на Сибирската бригада). По него са привлечени и приятелите на Василиев от Новосибирск, обединили се в Москва около списание “Червена целина” - Николай Анов, Евгений Забелин, Леонид Мартинов, Сергей Марков и Лев Черноморцев. Писателите са обвинени в “писане на контрареволюционни стихове”, “възпяване на адмирал Колчак”, както и във “фашизъм”, “шовинизъм” и “антисемитизъм”. Следовател по делото на “Сибирската бригада” в степите на Казахстан е помощник-началникът в СО Гринбаум. Николай Анов, Евгений Забелин, Сергей Марков, Леонид Мартинов са осъдени на три години по обвинение в “руски фашизъм”, “антисемитизъм” и “разпространяване на контрареволюционни произведения” и изпратени в Архангелск. Павел Василиев и Лев Черноморцев са осъдени условно на 3 г. затвор. На 01.06.1932 г. Василиев, е освободен “в резултат на пълното му осъзнаване”. Тиражът на сп. “Новый мир” с неговата “Песен за гибелта на казашката войска” е иззет в по-голямата си част, спряно е и почти готовото издание на сборника му със стихове “Пътят за Семига”. През 1933 г. поетът се жени за Елена Вялова - родственица на видния тогавашен литературен деятел Иван Гронски. През 1933-1934 г. преживява върха на своята популярност. От 1933 г. до 1936 г. много пътешества из страната, по това време пише най-хубавите си стихове и поеми. През 1932-1933 г. работи над поемата “Соленият бунт” за казашки поход за усмиряването на “киргизите” (казахите) край солените езера. Живописността, богатата образност и трагичният патос на “усмиряването” в поемата напомнят античните автори и великото “Слово о полку Игореве”. “Соленият бунт” е издаден като отделно издание през 1934 г. (единствената книга със стихове приживе на Василиев). По това време той се сприятелява с новоселските поети - Кличков (познават се от 1931 г.), Клюев и техните млади приятели и ученици - Иван Приблудни и Василий Насьодкин. Посвещава на Кличков поемата си “Лято” (1932). През 1933 г. Варлаам Шаламов рисува портрета му. През 1934 г. публикува поемата си “Синицин и Ко”, продължаваща темата за сибирското казачество и установяването на капитализма в Сибир. Откликвайки на колективизацията в сибирското село, Василиев написва поемата “Кулаци” (1936), в която пълното и окончателно разрушаване на “консервативния живот” се извършва на фона на неясното бъдеще. Поезията му се отличава с богат език, близък до народно-песенното творчество и използване на фолклорни мотиви. Поемата “Христолюбовските платна”, над която работи през 1935-1936, остава незавършена и не е публикувана приживе на Василиев (това става през 1956 г.). Освен споменатите поеми, създава и поемите”Август”, “Една нощ”, “Патриотична поема” (1934, останала незавършена),”Принц Тома”(1936), “Годеници”, както и множество лирични стихотворения. Но облаците се сгъстяват над поета - чрез главния редактор на “Известия” Лев Мехлис на Максим Горки е предадено писмо от “литератор”, в което Василиев е обявен за кулашки поет, антисемит и дори за фашист. Горки написва статията “За литературните забави”, която е публикувана на 14.06.1934 г. едновременно в три вестника “Правда”, “Известия” и “Литературная газета”. Той фактически решава съдбата на поета: “разстоянието от хулиганството до фашизма е по-късо от клюн на врабец”. Станислав Куняев пише: “Тази статия слага началото на масирана клеветническа кампания, организирана от еврейски литератори.” През 1934 г. се появява статия на Лев Сосновски, в която поетът е критикуван за липсата на обща култура и марксистки мироглед; през декември 1934 г. му забраняват да посещава Клуба на писателите в Москва, следва конфликт с известния тогава литератор Абрам Ефрос и Василиев е изключен от Съюза на писателите на 10.01.1935 г. - това автоматично води след себе си негласна забрана за публикуване на произведенията му. В началото на 1935 г. срещу Василиев е заведено агентурно дело в НКВД, тогава ръководено от Ягода и Агранов. Следва добре планирана провокация: на 14.05.1935 г. Василиев е извикан (отива с Приблудни) за литературен разговор в дома на литератора Джек Мойсеевич Алтаузен, знакова фигура по онова време, сътрудник на “Комсомолска правда”, на срещата присъстват Безименски, Голодни, Сурков и др. Там Алтаузен нарича с неприличен епитет Наталия Кончаловска (дъщеря на художника Пьотр Кончаловски, по която тогава е увлечен поетът), което води до реакция от страна на Василиев: той се сбива с Алтаузен. На 24.05.1935 г. във вестник “Правда” е отпечатано “Писмо до редакцията”, подписано от 20 литератори с искане да се “вземат решителни мерки” срещу Павел Василиев. Сред тях са Александър Безименски, Вера Инбер (племенница на Троцки), Семьон Кирсанов, Йосиф Уткин, Николай Асеев, Борис Корнилов. Както вече е известно, не всички подписи, посочени във вестника, били поставени в действителност. Сергей Куняев пише: “Това писмо било плод на “творчеството” на Александър Безименски, който написал на пишещата си машина всички необходими подписи, знаейки, че възражения няма да последват.” След писмото Василиев е предаден на съд, осъден за “злостно хулиганство” на половин година лишаване от свобода и изпратен през юни 1935 г. отначало в трудово-изправителна колония със строг режим в град Електростал, а после в затвора в Рязан. Яков Ейделман (баща на писателя Натан Ейделман) се нахвърля върху поета в “Литературная газета” (1935). През март 1936 г. Василиев е освободен предсрочно след настоятелна молба на Гронски до Молотов, докато е в затвора кампанията за дискредитацията му върви с пълна сила - срещу него, например, публикува стихове Михаил Голодни. След освобождението му критични редове срещу него пишат Олга Бергхолц, някой си Н. Коварски, Анатолий Тарасенков (статията “Мним талант”). Чувствайки, че е за кратко на свобода, Василиев създава стихотворението “Прощаване с приятелите”, в което мислено се прощава с всички обичани от него хора. Интуицията не го подвежда, на 06.02.1937 г. е арестуван отново (този път заедно с младия син на Есенин - Юрий) и обвинен в участие в терористичен акт срещу Сталин, в който му се приписва ролята на изпълнител. Делото му се води от старши майор Литвин, капитан Журбенко (за него се предполага, че е не е изключено и да е руснак), сержант Павловски. Следствието, според някои, е ръководено от сина на Яков (Янкел) Свердлов - Андрей. Евреинът следовател Илюшенко се опитва да помогне на Василиев, но е сменен по нареждане на своя началник и съплеменник Литвин. На 15.07. на закрито съдебно заседание на Военната колегия на Върховния съд под председателството на Василий Улрих, “без участие на обвинението и защитата и без призоваване на свидетели”, поетът е осъден на “разстрел и конфискация на имуществото” (дело №11254). Разстрелян заедно с писателите Михаил Карпов, Иван Макаров и Иван Василиев на 16.07.1937 г. на 27-годишна възраст в Лефортовския затвор в Москва. Тялото е кремирано и прахът е погребан (едва в края на 80-те г. става ясно къде е гробът му) в братска могила №1 с “непотърсен прах” на Донското гробище в Москва. Там сега е поставена гранитна плоча с името на поета, а гробът му се посещава като светиня. През 1956 г. е реабилитиран, а след година излиза първата му посмъртна книга с избрани стихове. През 2009 г. в Русия тържествено е отбелязана 100-годишнината от рождението му. В Рязан е открит Културен център на негово име. В Павлодар от 1987 г. се провеждат международни научни конференции, посветени на поета, а от 1989 г., пак там, има Дом-Музей “Павел Василиев”. По творчеството му в наши дни се пишат дипломни работи, издават се сборници с научни материали. През 1989 г. в изд. “Жазуша” се появява станалата знаменита “Спомени за Павел Василиев”. През 1999 г. в Омск на стената на дома, където през 20-те г. се намира редакцията на в. “Работнически път” е поставена мемориална плоча, посветена на поета. През 2003 г. в Астана, в университета “Лев Гумильов” се провеждат големи литературни четения, посветени на Павел Василиев. Заслуга за популяризирането на творчеството и личността на поета в наши дни имат дъщеря му Наталия Павловна Василиева-Фурман, както и Любов Степановна Кашина - директор на музея в Павлодар. Сериозен влог в изучаването на Василиев са документалната повест на Сергей Куняев “Руски орел” (2000) и “Тук засадих своите тополи” на Светлана Гронская (изд. “Флинта”, Москва, 2009). Съчинения: “Соленият бунт” (1934); “Избрани стихотворения и поеми: Избрано” (1957); “Стихотворения и поеми” (1968); “Сърце човешко” (1974); “Стихотворения” (1975); “Избрано” (1988); “Вярвам в нечуваното щастие” (1988); “Пролетите се завръщат” (1991); “Павел Василиев. Съчинения. Писма” (съставител Сергей Куняев, 2000, 2002). На български е превеждан от Дончо Лазаров (отделни публикации през 1968) и от Андрей Андреев.


Публикации:


Поезия:

РАДОСТ МОЯ, ЖАР-ЖАРАВА…/ превод: Андрей Андреев/ брой 20 май 2010

АЗИАТЕЦ/ превод: Андрей Андреев/ брой 20 май 2010

ЛЯТО/ превод: Андрей Андреев/ брой 21 юни 2010

СРЕД СТЕПИ ДЕВСТВЕН СНЯГ ДИМИ СИ/ превод: Красимир Георгиев/ брой 50 април 2013


За Павел Василиев:

ОТЗИВИ ЗА ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА ПАВЕЛ ВАСИЛИЕВ/ превод: Георги Ангелов/ брой 20 май 2010