ЯПОНИЯ

Сумако Фукао

превод: Йордан Янков

ЯПОНИЯ

Мила родино,
Японио,
ти имаш чертите на облак -
на оня облак,
който бавно минава над тебе.

Милват те
пролетни дъждове -
дъждовете те карат
да плачеш.
И ти,
наметнала пъстра дъга,
рониш своите сълзи.

Японио -
млечен път на морето,
което
се пени
и хвърля сребристи венци
по брега ти.

О, Японио,
ти си прекрасна
в своята дреха от сенки
и светлини.
Ти си до болка красива
в своето страдание.

Мила родино,
Японио,
твоето име блести
в глъбините на времето.
Твоето тихо страдание
принадлежи
на мене
и на вселената.
Аз те обичам.
Коленича пред теб
и слагам ръце върху твоите рани.

Мила родино,
Японио.


 
НА МОЯ СТАР УЧИТЕЛ

Ти си просто човек.
И си застанал така,
че над главата ти
пада сноп светлина -
светлината на твоята искреност
и простодушие -
най-важното нещо,
което те прави
човек.

От твоите устни
падат думи
като плодове.
И класната стая
е мъничък свят,
в който живеят деца,
небеса, цветове,
води,
ветрове…

О, ти, земен светец,
с натебеширени пръсти.
В тебе
се вслушват
и птиците
зад прозореца.


 

ЖЕНА

Има
стая, която
не е отваряна

от деня
на нейното
построяване.

Има
стая,
която
ще остане затворена

до деня
на нейното
разрушаване.

Може ли някой
да си представи
такава стая

в къща,
отворена винаги
и от всички страни?…


 

СНЯГ

Тези стъпки край моя прозорец
са може би
негови…

Снегът,
неочакван и мек,
е затрупал утрото.

Спокойна,
копринена белота.
Там някого някой очаква…

Изтръсквам чадърчето
от снега,
но тежка e черната дръжка.

Пътеката,
по която той ме изпращаше,
е някъде тук под снега…

Така ми е хубаво,
когато минавам
през спомена…


 

ДЪЛБОКА ЕСЕН

Може би
с наклонена по детски глава
ще нарисуваш риба?

Или с насълзени очи ще говориш
с мама,
която отдавна е мъртва?

Дъжд и вятър.
И окапали листи.
Слана…

О, как ненадейно,
съвсем ненадейно…
Дълбока есен.


 

ЗЛАТНА ГОРА

Жената
е уморена
и пак,
и пак
търси нещо
в пещерата,
където и вятърът даже не влиза.

Сред златните клони в гората
пеят
по двойки
белокрилите птици.

Слушай тяхната звучна песен.

Сменяйки черните дрехи със сини,
напуска гнездото си самотата.

Отивай си, моля те, самота.

Ще се слея със късно цъфтящата роза.
Тя пак ще се мъчи
да върне
при мен самотата,
но аз ще съм багра или мимолетно ухание…

А може би трябва да бъда
на върха на големия огън,
който моят любим отдалече ще види…
Моят любим -
най-любим между всички любими.

Жената
е уморена
и пак,
и пак
чука
по безмълвния пещерен изход.


 

КАРТИНА

Тези следобедни припеци късно напролет,
през които
минава единствено
топлият вятър.

Няма никой…
Пастирът го няма да пусне по хълма
голямото стадо
по меката още трева.

Бледорозово цвете
цъфти сред тревите,
упоено
от тънкия свой аромат.

Пътниче, спри се тук някъде да си починеш.
И слушай -
край тебе звъни
и се плиска вода.

И топлите дни си отиват,
а после се връщат,
вървейки по голия припек
от хълм на хълм.


 

КУКУВИЧА ПРЕЖДА

Трепти
кукувичата прежда
между червената пръст
и вятъра.

Ръцете са чисти,
бели,
прозрачни,
когато потънат в извора.

Двамата с тиха усмивка
докосват ръце
под водата -
и й доверяват
най-нежния шепот
на своите млади сърца.

Дълбока гора,
в която не може да стигне
горещото слънце на ранното лято.

Зеленина,
която сияе
върху бузите поруменели…

За кой ли път
те се хващат ръка за ръка под водата -
навярно от страх,
че голямото щастие
ще изтече
като вода
между пръстите…

Трепти
кукувичата прежда
между червената пръст
и вятъра.


 

ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР

В зелената пролетна вечер
аз запалвам
едничката лампа в дома си
с големия огън на своето малко сърце.
И трептя като лист.

Привеждам глава
и не зная какво ме очаква…

Страшно е всичко красиво.

Страшни са даже ръцете,
обещаващи ласки.

О, сладостно мое
безкрайно търпение.

О, мъка
да можеш да чакаш.

Недейте докосва сърцето ми,
моля ви,
ще скъсате струната…

Аз трептя като лист
в зелената вечер
и запалвам едничката лампа в дома си
с големия огън
на своето малко сърце.

С големия огън,
който никога
не можах да запаля…


 

ВРАТИ

Да отворим вратите.
Отвсякъде
да ги отворим.
Една по една.

Тъмни, напукани,
стари врати.
Те проскърцват със зъби
и пак се държат за стените.

Трябва труд.
Страшен труд -
цял живот да ги блъскаш
с рамене и юмруци.

Може би има ръце,
които
ще ми помогнат.

Но не.
Аз сама,
сама ще разбия вратите.

Навън
е май.
И зеленият мирис на треви и листа
ме опива през тесния процеп.
Тънък сноп светлина -
майска мълния.

И изплашен,
разбягва се стайният прах,
висял досега неподвижно във въздуха.
Чувам острия глас
на новородено…

Ще отворя вратите.
Отвсякъде
ще ги отворя.
Една по една.
За да влезе във моята стая
денят.


 

ЗЕЛЕНА ВЕЧЕР

Дълъг крясък на сова.
Мека вечер след дъжд.
И прохладна луна
зад тополите мига.

Както рядко се случва -
днес сърцето се радва
и не иска само
да остане.

Все едно кой ще бъде,
трябва някой сега
на вратата ми
да почука.

Трябва някой сега,
непременно сега
с мен да вкуси
от росните ягоди.

Трябва някой до мен да седи,
да говори,
да отпива
от топлия чай.

Но пердето ми само
потрепва от вятъра
и се люшка шезлонга до мен
като цвете.

Все едно кой ще бъде,
трябва някой сега
на вратата ми
да почука.

Свечереното мое сърце,
препълнено с думи -
потрепва
от вятъра.


 

ЛЯТО. ПОКАНА

Тръгни
по пътеката,
все по пътеката.

През млада гора
ще се спуснеш след туй
към реката.

Ще преминеш реката
по бяла греда
и ще стигнеш полите на хълма.

Приближиш ли, ще видиш
един слънчоглед -
ослепително слънчево цвете.

А зад него
ще видиш къщица,
скрита в сенките на цветята…

Точно там
ще те чакам.
И ще свиря на флейта.