Леонид Мартинов

Леонид Николаевич Мартинов, руски поет, преводач, публицист, мемоарист, е роден на 9(22).05.1905 г. в град Омск в семейството на инженер-строител на ЖП линии и селска учителка. Детството си прекарва по Великия Сибирски път (Сибирската ЖП линия) в служебния вагон на баща си. Кръстен в Казашкия събор в Омск. Образованието му в Омската класическа гимназия е прекъснато от революционните събития - завършва тогавашния 4 клас. Пише стихове от гимназист. През 1920 г. влиза в групата на омските футуристи. От 1921 г. публикува в местната преса статии във вестниците “Работнически път”, “Сигнал” и стихове в сп. “Изкуство” , по-късно в сп. “Сибирски огньове”, “Сибир”, вестник “Омски воднотранспортен работник”. Опитва да постъпи в художествения ВХУТЕМАС в Москва; връща се вкъщи поради житейски неуредици (глад, малария), самообразова се. През 20-те сменя редица дейности - от селски книгоносец до участник в геолого-геодезически експедиции, много пътува по Сибир, което впоследствие е отразено в книгата му с очерци “Фураж, или есенно пътешествие по Иртиш” (1930). Като кореспондент на вестници и списания през 1920-30 пътува в Сибир, Казахстан, Средна Азия (търси стари книги, лечебни треви, останки от мамути). Не успява да постъпи в географския факултет на Ленинградския университет. Първите си стихове публикува в омското списание “Изкуство” през 1921 г. Ранното му творчество е тясно свързано с миналото на Сибир: поемите “Старият Омск” (1924), “Адмиралският час” (1924), “Сестра” (1939). Репресиран. На 27 г. е арестуван през 1932 г. по обвинение в контрареволюционна пропаганда по делото на сибирските писатели - т. нар. “Сибирска бригада”. Според НКВД, това е нелегална контрареволюционна организация на литераторите. Освен Мартинов, в нея влизали поетите Павел Василиев, Сергей Марков и някои други. Мартинов е обвинен в контрареволюционна агитация. Но главното обвинение е, че младите поети уж искали автономия на Сибир, едва ли не отделяне от Русия. Мартинов и през 60-те г. не подава документи за реабилитация. Спасява се случайно от гибел, изпратен е на административно заточение в Северна Русия - Архангелск, после във Вологда, където живее до 1935 г., сътрудничи на местни вестници, след заточението се връща в Омск. На историческото минало на Русия посвещава цикъл поеми: “Патриархът” (1935), “Правдивата история за Увинкай” (1935-1936), “Разказ за руския инженер” (1936), “Тоболският летописец”, “Търсач на рая” (и двете - 1937), “Вълшебните градини” (1938), “Изповедта на Елтон”, “Приказка за атамана Василий Тюменец”, “Домашната Венера”, “Поезията като вълшебство” (всички през 1939), историческите балади “Гердан”, “Плененият швед”, “Ермак” и др. Изкусно построената фабула, познаването на фолклорно-етнографския и историко-битов материал, мащабността на историческия фон и философската дълбочина, обаянието на героя, талантлив и безкористен мечтател-самотник, заставят критиката да заговори за Мартинов като за своеобразен историк-битописател и поет-философ. Историческата, “подкрепяща” поезията на Мартинов тема е продължена в художествено-очерковата му проза (”Крепост на Ом”, (1939); “Повест за Тоболското воеводство” (1945), един от епизодите на която е разгърнат в поемата “Дукс Иван непотребният и многогрешният”). Написаните в Омск след заточението поеми с историческа сибирска тематика влизат в първата му книга, издадена през 1939 г. под заглавие “Стихове и поеми”, която го прави известен сред читателите на Сибир. През 1945 се установява със семейството си в Москва. В годите на Великата Отечествена война в стиховете и очерците на Мартинов се прокарва темата за историко-културната приемственост. Приказно-фантастичният мотив за търсенето на страната на щастието определя тоналността на поетичните сборници “Лукоморие” и “Ерцинската гора” (и двата - 1945). В първия от тях намира своя завършек приказно-фантастичната тема за Лукоморието, характерна за лириката на 30-те г. “Лукоморие” е етапна книга в творчеството на Мартинов, в редица стихотворения и поеми той реконструира сибирския мит за северния щастлив край, който е представен в стиховете му или като Хиперборея, или като “златокипящата Мангазея”. Самият Мартинов търси исторически доказателства за Лукоморието. Основният мит се основава на различни предания: за северната Златна Жена, за средновековната земя на презвитер Йоан и др. Другата му книга - “Ерцинската гора” - публикувана през 1945 г. в Омск, се базира на сведенията на молдавския учен Сапфарий, който още през 17 век описва горските богатства на Сибир, специално отбелязвайки горите, растящи по бреговете на реките. Те са именно “Ерцинските гори” (изразът е превод от латински). През 1946 г. книгата му е подложена на оглушителен разгром след нападките на “литературната комисарка” Вера Инбер. Този път Мартинов не е арестуван, не е заточен, просто спират да го печатат. Той е изолиран от литературния живот за цяло десетилетие. Занимава се с преводи от унгарски, полски, френски, които рядко се появяват в печата. Едва през 1955 г. се появява тънката му зелена книжка със скромното заглавие “Стихове”, след публикуването на която Мартинов става знаменит. Стиховете му се четат, обсъждат, някои редове се превръщат в афоризми. Но дългоочакваното признание не повлиява на начина на живот на поета - както и преди, той води отшелнически живот, рядко се появява пред публика, още по-рядко дава интервюта, никога не чете свои стихове на поетични вечери или от естрадата, което е изключително разпространено именно през 60-70-те г. Произведенията му от края на 40-те г. са богати на светло усещане за битието, динамично и радостно възприемане на света, вътрешна свобода. Следват книгите със стихове “Градус на затопляне”, “От смирение не се пишат стихотворения”, “Следа”, “Глас” и др. През 60-те г. в поезията му наред със засилването на диалогичното начало, разговорните интонации, научната лексика, все по-често звучат и публицистични нотки. Издава “Стихотворения и поеми” (т. І и ІІ, 1965), сборниците “Първородство” (1965; Държавна награда на РСФСР, 1966), “Гласът на природата” (1966), “Стихове” (1968), “Човешки имена” (1969), “Първо, второ и трето” (1972), “Хиперболи” (1972; Държавна награда на СССР, 1974), “Земно бреме” (1976), “С лице към слънцето” (1977), “Възел на бури” (1979), “Златният запас” (1981) автобиографичната “Въздушни фрегати” (1974), книгата за литературния труд - “Пътят на поезията” (1975), книгата със спомени “Знакът на безкрайността” (1980). Преводач от английски, френски, италиански, полски (Мицкевич), чешки, унгарски (Петьофи), литовски (Межелайтис) и други езици (сборникът “Поети от различни страни” (1964); книга със стихове и поеми на татарския поет Такташ Хади (1955) и др. През 1976 г. излизат събраните му съчинения в 3 тома. Жена му Нина, с която преживяват заедно 47 г., умира през 1979 г. Леонид Маринов умира на следващата година - на 21.06.1980 г., в Москва, на 75 г. По негово желание полагат на гърдите му 11 камъка от уникалната му колекция. След смъртта му са публикувани “Стихотворения и поеми” (1986); “Избрани произведения в два тома” (1990). На български е превеждан от Кръстьо Станишев, Борис Бухчев, Димитър Василев, Григор Ленков, Иван Николов, Михаил Лъкатник, Никола Инджов и др.


Публикации:


Поезия:

НЕ ВИДЯ ЛИ…/ превод: Никола Инджов/ брой 20 май 2010

ВОДА/ превод: Кръстьо Станишев/ брой 26 февруари 2011

КРАСОТА/ превод: Борис Вулжев/ брой 48 февруари 2013

ТАКИВА ЗВУЦИ! ЦЯЛ ЗВЪНИШ…/ превод: Кръстьо Станишев/ брой 49 март 2013

СЛЕДА/ превод: Найден Вълчев/ брой 50 април 2013

ВЪЛНЕНИЕ/ превод: Григор Ленков/ брой 51 май 2013

РУСКИ ПОЕТИ/ превод от руски: Красимир Георгиев/ брой 53 юли 2013

НАЧАЛОТО НА ВЕКА/ превод: Кръстьо Станишев/ брой 58 януари 2014

ТВОРЧЕСТВО/ превод: Григор Ленков/ брой 65 септември 2014

ДОХОЖДА ВРЕМЕ/ превод: Кръстьо Станишев/ брой 74 юни 2015

ПЕПЕРУДЕНА НОЩ/ превод: Тихомир Йорданов/ брой 81 февруари 2016

СЕДМОТО ЧУВСТВО/ превод: Здравко Кисьов/ брой 82 март 2016

ЛЮБОВ/ превод: Иван Антонов/ брой 111 ноември 2018

КЪСЧЕ НЕБЕ/ превод: Димитър Василев/ брой 111 ноември 2018