Иван Давидков

ИЗ “КОРИДА” (1984)

КРЕМАВА РОЗА

Кос на балкона облича
фрака си. За какво?
Празник ли? Сватба ли птича?
Скръбно ли тържество?

Клоните са посивели
от самота и от скреж…
Късно е вече за трели
и за безгрижен летеж.

В пустия парк два жасмина
носят сега на ръце
кремава роза – княгиня
с мъртво сърце.

***

Тъмна река от птици през облак бял тече,
кестен ни гледа в тревата с тихо око на жребче.

А хълмовете цвилят – табуни от светлина,
цвилят, жребчето търсят в пустата равнина…

Ах, оставете го вие, нека ни бъде дар
с ноздри от вик и вятър, с грива от кехлибар.

С плахи ръце да се хванем за неговия глас,
сънят му детски да стане небесен път за нас,

където ще ни погълне вечната далнина,
нас – от незнайна птица изпуснати зърна…

***

Водопадът облича дълга, сърмена риза
и на празник поканен, през клисурата слиза.

Там вихрушки пируват – над голи превали
стискат в сребърни пръсти дъждовни бокали.

От замаха им пръснат, кристалът подскача
в песента на звънче, разлюляно от здрача.

А ловецът се прицелва в птичи плясък над нас,
но палашът му носи ехо вместо бекас.

И след него по голата, сива ливада
като тънка лисица пълзи листопада.

СНЕЖНО ПОСВЕЩЕНИЕ

Димяха гари, прелези скриптяха,
градът сивееше сред сняг и лед
и нощни влакове го зачертаха
като случайно хрумнал ми куплет.

Нощта прелисти равнините бели
и сякаш по клавиши на роял
по тъмните траверси неумело
виелицата почна своя валс.

И в неговия ритъм глух изплува
далечен град с ликуващи слънца
и сложиха мадоните на Лувър
в прегръдката ти своите деца.

Аз съзерцавах профила ти блед -
той на вагонното стъкло остана:
една гравюра върху тъмна мед
с резец на падащи звезди дълбана.

ИЗ “ТЕРМОПИЛИ” (1988)

ТЕРМОПИЛИ

Макар и повален - без глас, без сили
в изгряващото пладне да лежиш,
ти трябва своите неосквернени Термопили
с последен дъх да защитиш.

Белязани от болка – стража бдяща
на съвеста, от свито на юмрук сърце,
те не със трийсет сребърника се заплащат,
а с проснати в предсмъртен гърч ръце.

Прииждат персите – подобно облак скакалци са.
Закриват слънцето. Съдбата те ориса
от блясъка на щитовете им да се стопиш.

Но те не знаят, че когато те плени тревата
два кипариса ще ти подарят крилата,
с които времето ще прелетиш.

РИМСКА КРЕПОСТ
КРАЙ АЛЖИРСКИЯ ГРАД ТИПАЗА

Над всяко запустение расте бодилът
и гущер сред руините снове,
а тук до кръгозора се разстилат
пламтящи кактусови цветове.

Над всяко запустение се гони
прах от жестокото длето на вечността,
а тук се нижат дюни-мъртви легиони -
и ризници, от дъжд проядени, са облаците в утринта.

Къде е пълководецът? Нима е тоя, който води
веригата на мравките по хоросана,
отронен от античните врати?

Едничка над напукани водопроводи
змия, познала на царицата гръдта уханна,
поклаща бурените и пламти.

КАПАН

Поставил бях капан за вълк. И чаках,
и вслушах се, за да усетя как
със лапи дебнещи опипва мрака
залутания скитник – единак.

Аз знаех: не подир звънците на стадата,
разбудили кошарите, вървеше той,
а мълком се промъкваше в душата
като в леговище след глух усой.

Очаквах вън да изтрещи капанът,
да чуя вой, неслушан до сега.
До утрото прозорецът ми буден беше.

И чух. Ала в капана вятърът бе хванат.
Той виеше. И в клопката кървеше
на листопада златната нога.

БИБЛЕЙСКИ СОНЕТ

Сънувах, че минавам край Голгота.
Разпнатият се гърчеше на своя кръст
и слънчогледи, цъфнали околовръст,
се къпеха на знойно лято в заревото.

И ни един не се обърна, за да съжали
месията, обречен да мълчи и страда.
От далнината вееха прохлада,
но не за него галилейските пчели.

Премина клоун. Стон ли незаглъхнал го повика?
Помислих: идва глътка да даде на мъченика,
който с попукани уста мълчеше.

Бе пламнал сводът в маранята гъста.
А клоунът стоеше в сянката на кръста
И в зъбите му зряла ябълка хрущеше.

НОЩНА МЕЛОДИЯ

Дали съм мислил, че от всичките оркестри на света
единствено ще си припомням дългото анданте на нощта,
когато влакът прелетяваше покрай села и гари
и от гърлата на тунелите избликваха искрящи пари?

На север вечерта си лягаше под гъстите алпийски снегове,
на юг лагуни вплитаха косите си в лимоновите цветове
и масите на кръчмите крайбрежни бяха засияли
от рачешки черупки – разпилени подир отлива корали.

Там аз се будех от скриптенето на котвена верига,
видял как от леглото си измачкано пристанището се надига
и се задържа на нозете си едва.

През мачтите течеше синева -
и още сънен, снел каскета си от пяна,
към мен вървеше да ми каже: “Добро утро!”океана.